Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (36)

36

На Марсово поле бяха стигнали до втората площадка, la deuxième, и последният участък на кулата бе в процес на изграждане. С толкова много работа на такава височина имаше по-малко прах, който да влиза в очите ти, и по-малко шум, който да бъде надвикван. Емил бе свикнал да търчи нагоре-надолу по металните стълби на източния стълб, като спира за кратко на първия етаж, за да си поеме дъх и да провери дали всичко е наред при строежа на галерията, или да си вземе кафе от работническата кухня, преди да се втурне нагоре, завой и пак нагоре, и завой, по стълбите към платформата на втория етаж.

Погледна нагоре през железните спици. Димът от огъня на занитвачите се издигаше на бели кръгчета във въздуха; желязната решетка се очертаваше ясно на фона на дълбокото синьо небе. Трябваше да си донесе фотоапарата. Дни като този обаче скоро щяха да бъдат все по-редки. Зимата наближаваше и времето нямаше да е така спокойно. Дърводелците и занитвачите щяха да работят на над 200 метра височина, сред силни ветрове, в сняг и в дъжд. Нищо чудно, че започваха да протестират. Нищо чудно, че толкова много от тях вече се оплакваха, че страдат от световъртеж.

— Какво значение има височината? — им беше казал Айфел. — Ще умрете, независимо дали ще паднете от четиридесет метра или от триста.

На този етаж щеше да има будка за напитки и закуски и пекарна. Айфел се бе договорил и с редактора на вестник „Фигаро“. Докато траеше Световното изложение, тук щеше да бъде разположена печатница за специален вестник. Щеше да има и пощенски офис. Емил внезапно се сети за писмото от Алис Арол в джоба си. Стоеше там вече пет дни, без отговор. Беше се срещнал с чичо й няколко седмици по-рано, когато Джейми го бе развел из обекта. Точно както му бе казал Густав, Уилям Арол бе приятен човек — открит, мил, остроумен. Ръката му, когато я разтърси, бе груба на пипане.

Намери си тихо местенце, закътано от вятъра, в близост до мястото, където щяха да бъдат асансьорите, извади писмото и го прегледа набързо. С едър детски почерк тя пишеше, че се надява той да е добре и да я посети скоро. Толкова се радвала на техните екскурзии. Той отново сгъна писмото и го прибра в джоба си. Знаеше, че постъпва зле. Беше слаб, подвластен на импулсите. Но за да бъде близо до Кейт дори само за час или два, дори в компанията на други, си струваше. Сега бе колекционер на миниатюри, на детайли, уловени с ъгълчето на окото — случаен поглед, потрепване на крак, завъртане на глава.

Емил се загледа към града, към течащата отдолу река, накъсана от мостовете си и оградена с яркозелено като пищна дантела около китката. Затова строяха тази кула, за да отпразнуват стогодишнината от Френската революция и да подарят на хората на Париж техния град — докъдето могат да го видят с очите си, във всички посоки. Животът там долу бе хаотичен, безсмислен, разочароващ, но тук не можеше да се надуши канализацията или сладникавата воня на конски тор, тук човек можеше да се издигне над всичко, тук можеше да види как животът долу си върви и всичко е на мястото си, всичко е създадено така, че да има смисъл.

Последният етап, върхът на кулата, който щеше да поддържа най-високата, най-малката площадка, щеше да е най-лесен като конструкция, но най-проблемен за работниците. За този етап Айфел бе избрал малко по-различен подход. В пространството, което по-късно ще помещава централната асансьорна шахта, щеше да бъде издигната вертикална колона, за да могат мъжете да работят от нея. Вече нямаше да е възможно да се използват строителни машини, с които да се превозват частите. Вместо това всяко парче щеше да бъде поставяно на място с помощта на два малки крана, закрепени към централната рамка.

От долната площадка се чу изсвирване. Неколцина мъже скочиха от мястото, където работеха малко по-горе. Кофа с вода беше лисната върху огъня на занитвачите.

— Какво става? — попита ги той.

— Шест франка на ден — извика единият. — Смятате ли, че е достатъчно?

— Няма да си мръднем пръста, докато не получим повече пари — каза друг.

— Това е стачка, мосю Нугие! — обясни му трети. — Махнете се от обекта за ден-два. Опитайте се да си спомните кой сте били, преди да започнем да строим това чудовище.

— Не! — развика се Емил. — Как, за бога, ще завършим строежа с такова темпо?

Майка му бе много по-слаба този месец в сравнение с предишния. Дали вече се досещаше, че няма да се възстанови? Как би могъл да й го каже? Какво щеше да стане, ако си отиде, преди кулата да бъде завършена? Никога нямаше да се отърве от сянката на нейното разочарование.

— Хора! — провикна се той. — Говорете с Айфел. Всички искаме едно и също нещо, нали?

Айфел бе потънал в напрегнати срещи с главния товарач, главния дърводелец, надзорниците на бояджиите и зидарите и бригадира. В опит да ги успокои, вече се бе съгласил на застраховка при злополука. Имаше договор да приключи строежа на кулата до април, за да му останат няколко месеца да оформи интериора преди началото на Световното изложение. Не можеха да си позволят ново отлагане. Нищо не можеше да се направи, освен да се изчака спорът да бъде разрешен.

Беше странно да върви из Париж през деня, да подминава крачещите в колона ученици, водени от раздразнителни монахини, и да се налага да си пробива път през тълпата от дами по оживените улици. Спря за аперитив на „Фобур Сент Оноре“ и се загледа разсеяно в жените, които бързаха от една шапкарка към друга, в търсене на съвършената шапка.

— Как е възможно дори да обмисляш тази? — каза една млада жена с презрение. — Тя е същата като шапката, която Мари Мосан носеше миналия сезон.

Момичетата млъкнаха, когато по улицата наближи файтон и от него с помощта на кочияша слезе една жена. Емил извади портфейла от джоба си и сложи няколко монети до чинията.

— Мосю Нугие? Вие ли сте?

Дама, облечена в черна кожа и бяло кадифе, стоеше пред него с широка усмивка на лицето си.

— Това сте вие! Сам ли сте, или гениалният мосю Айфел също е тук някъде?

Беше баронесата, която организираше приеми, онази, която бе влюбена във вулгарния си полубрат. Емил се изправи на крака, пое предложената му ръка и я целуна.

— Имате добра памет.

— И за лица, и за имена — засмя се тя и постави закачливо дланта си върху неговата. — Но истината е, че някои от тях са по-запомнящи се от други.

Дали не флиртува с мен, сепнато се запита Емил.

— Много се радвам, че ви срещнах — продължи тя. — Организирам благотворителен бал в дома си следващата събота вечер. Ще отпразнуваме началото на Petit saison и ще наберем средства за бездомни сираци. Моля, направете ми това удоволствие и елате. И доведете онова шотландско момиче, с което чувам, че излизате. И брат й също.

— Опасявам се, че съм изключително зает.

Баронесата се втренчи в него, там в кафенето на „Фобур Сент Оноре“, и се изсмя за миг с кратък, остър смях.

— Как ли пък не — прошепна тя.