Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (51)

Западна Африка, 1891 г.

Докато тичаха, децата пееха: Някой идва, някой е тук. Кейт дръпна мрежата против комари, слезе от леглото и отвори кепенците на прозорците. Доколкото виждаше, никой не приближаваше по дървения мост на реката. А параходът щеше да дойде чак в края на месеца.

Облече се възможно най-бързо. Без корсет, без турнюр, без шемизета, просто семпла бяла памучна рокля с колан на кръста. Беше сухият сезон и пустинният вятър от седмици духаше от Сахара, насищайки въздуха с пясък и прах.

Когато преди две години пристигна със сандък, пълен с долни дрехи, бонета и официални рокли, осъзна, че нищо, което е донесла, няма да й свърши работа тук. Беше прекалено горещо. И вятърът духаше през целия ден, изпълвайки пластовете на старите й дрехи, плисетата и гънките, банелите и подплънките, така че Кейт оставяше малки купчинки червен пясък, където и да отидеше. Постепенно се отърва от турнюрите, фестоните, горните поли и най-накрая от корсета. Поръча на местна шивачка да й направи няколко нови „чаени“ рокли, а старите си дрехи използва като материал за различни шивашки идеи.

Няколко момичета вече я чакаха пред вратата. Още няколко дойдоха от училището и я хванаха за ръцете.

— Кой е? — попита тя.

— Елате и вижте — отвърнаха те.

Въпреки че бе в Гамбия от доста време, все още се стряскаше от начина, по който хората я докосваха — държаха я за ръце, галеха лицето и косата й, ако им позволеше. Беше вярно, че се е променила много в селото; вече се интересуваше по-малко от Бог и повече от това да обясни на местните предимствата на преварената вода, мрежите против комари и ваксините. Задачата й бе да ги научи на хигиена и да решава по-скоро здравословни и социални проблеми, отколкото да се занимава с проповядване на християнската вяра. Освен това учеше момичетата си да четат, момичета, които иначе щяха да останат неграмотни и да бъдат омъжени от семействата си на десет години. Дядо й би се гордял с нея.

Още от началото обаче идеята й да построи училище бе посрещната с пренебрежение от нейната организация. Селото бе отдалечено на километри от всяко друго населено място. Мостът през реката до главния път към Джорджтаун бе толкова разбит, че всички доставки се правеха с лодки. Веднъж, смятайки, че тя няма да го разбере, предшественикът й използва френски, за да опише мястото като адска дупка, царство на дяволски комари.

Парите, които бе спечелила от Арол за времето в Париж, бяха покрили нейната част. По-голямата сума, нужна за строежа на училището, бе дошла от дарения, набрани в Шотландия. Сестра й Ан бе неуморна в усилията си да набере възможно най-много дарения и затова Кейт щеше вечно да й е признателна. Уилям Арол и новият съпруг на Алис също бяха изключително щедри. И сега училището бе завършено, единствената тухлена постройка в село с колиби от кал, само с една класна стая и малка библиотека. Имаше двайсет ученици, но всяка седмица идваха още, като някои пътуваха пеша от други отдалечени села.

Кейт обичаше Африка. Обичаше не само хората, дивия живот и безбрежната шир на небесата, обичаше чувството, че може да промени нещо тук, че това, което прави, наистина влияе на някого. Дните, прекарани в Париж, и другите, по-рано, в Шотландия, сякаш принадлежаха на различен, много по-тежък живот.

На брега на реката, в сянката на една акация, стоеше бял мъж и се взираше в разнебитения дървен мост. Какво става, зачуди се тя? Епархията наскоро бе предложила да затвори моста за минаване пеша, принуждавайки селяните да пренасят реколтата си до пазара с лодки.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Мъжът се обърна. Кейт отметна косата от очите си. Отвори уста, за да каже нещо, но думите не излязоха навън.

— Бях в Сенегал, по крайбрежието — каза Емил Нугие. — Представяхме проект за нов мост между Сейнт Луис и Сор.

Тя се огледа. Явно бе сам.

— Как ме намери?

— Не беше трудно — сви той рамене. — Хората те познават.

Взираше се в нея, поглъщаше я цялата с очи, докато ранната утринна светлина осветяваше лицето й. Изглеждаше малко остарял, посивял по слепоочията, но му отиваше. Тя не се чувстваше смутена от простичката си рокля и несресана коса, от голите си ръце и обсипана с лунички кожа. Сега съм такава, каза си тя, това съм аз.

— Как си? — попита той.

— Много добре. Благодаря, че питаш. А ти?

Той свали шапката си.

— Знаеш ли, че напуснах фирмата на Густав Айфел? Основах своя.

— Не, не знаех.

— Да… защо да се интересуваш?

Емил сякаш се подготвяше за нещо трудно, навлажни устни, пое дълбоко дъх, въртеше шапката си в ръце.

— Отидох до Единбург, за да присъствам на откриването на моста. Мислех си, че мога да те видя там.

Кейт поклати глава. Какво можеше да му каже? Как се бе върнала, почти без пукната пара в Глазгоу, как в мига, в който бе затворила входната врата, бе решила, че ще напусне това място отново. Колко много хора я предупреждаваха да не идва в Африка. Но въпреки това бе дошла.

— Аз… — започна тя.

Емил наклони глава, очаквайки да чуе още. Щеше да му разкаже някой ден, щеше да му разкаже тази история; защото тя бе точно това, минала история. Но не днес.

— Изглеждаш добре — каза вместо това.

Емил се изчерви и Кейт бе залята от вълна на нежност към него.

— Мило е, че го казваш — изрече той.

Една от малките й ученички дотича при тях и обви ръце около краката й. Кейт инстинктивно я погали по косата. Емил ги наблюдаваше, после си пое дълбоко дъх. Като че ли изведнъж забеляза всичко наоколо, селото, училището и нейното място в него. Сведе очи. Какво ли си мислеше? Че е дошъл прекалено късно? Кейт изпрати малкото момиче да донесе вода за техния гост.

Той отметна косата от челото си. Тя прокара пръст по деколтето на роклята си. Никой от двамата не помръдна. Момичето се върна с водата. Емил изпи цялата чаша наведнъж. Училищният звънец започна да бие. Беше осем часът.

— Животът продължава — каза Емил. — Разбира се, че продължава.

Тя му кимна леко в знак на съгласие.

— Е — въздъхна той и погледна назад през рамо към пътя, по който бе дошъл. — Трябва да започна отнякъде.

Кейт дишаше прекалено учестено и ръцете й трепереха твърде силно, затова ги пъхна в джобовете на роклята си. Не искаше той да си тръгва, все още не. Внезапно почувства осезаемо липсата му, отсъствието му. Езикът й сякаш бе вързан, устата й сякаш бе пълна с мъх, а главата — обвита в памук.

Емил отново постави шапката на главата си.

— Нужен ни е нов мост — изстреля тя.

Той се обърна и я изгледа.

— Старият, очевидно, няма да издържи още дълго.

Раменете му видимо се отпуснаха.

— Знаеш ли — каза той — и на мен ми мина същото през ума. Мога да го проектирам.

Какви ги вършиш, запита се сама Кейт? Едва успяваше да издържа училището, какво остава да намери пари за нов мост.

— Боя се, че не разполагам с никакви средства, за да платя строежа — призна тя.

Емил се загледа към хоризонта, към яркозелените храсталаци и безбрежната синева на небето.

— Ще измислим нещо. Спечелих малко пари от кулата.

— Но те със сигурност са ти нужни за други проекти?

— Не е задължително. Първо трябва да направя проучване.

— Много време ли ще отнеме?

— Трудно е да се каже.

Стояха един до друг в средата на стария дървен мост, а кафявата вода под тях се стичаше по пътя си към река Гамбия, след което щеше да премине към устието и оттам да се слее с безбрежния Северен Атлантически океан.

— Мислех си, че никога вече няма да те видя — каза тя тихо.

— И аз си мислех същото. Но ето ме, тук съм.

Всичко я връхлетя отново, шумоленето на белите ленени чаршафи, камбанният звън от църквата „Сен Северин“, тътенът на метрото, техният дъх, видим в студеното утро, топлината на тялото му до нейното. Париж.

— Мисля, че висящ мост със свободна носеща греда ще свърши работа — каза Емил след няколко секунди. — Той е прост, но издръжлив. Стоманените греди ще се опънат хоризонтално в пространството от противоположните страни на реката, докато се срещнат в средата. Няма да се поддържат взаимно, ще бъдат свързани с болтове.

— Да — кимна тя. — Звучи идеално.

И после задуха вятърът — горещ, сух и червен, а от близкия баобаб се разнесе песента на самотна вълниста астрилда^[1].