Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (34)

34

Емил стоеше в приемната на Арол и чакаше. В къщата бе тихо, само приглушеният ритъм на часовника нарушаваше пълната тишина. Чуваше трополенето на нечии стъпки някъде над себе си. Този път на масата имаше чайник и чиния с дребни сладки, но Кейт не беше там, за да го поздрави. След около десетина минути чу приближаващи се стъпки, вратата се отвори и двете жени влязоха — Алис в рокля, която бе покрита с толкова дантела отпред, че самата тя приличаше на торта, и Кейт в индиговосиньо. Той се поклони.

— Мина доста време… — започна колебливо.

— Наистина — кимна Алис Арол. — Не сме се виждали от месеци. Моля, седнете и нека да ви налея чаша чай.

Той се почеса по брадичката, но не помръдна. Беше по-трудно, отколкото си представяше. Погледна към Кейт и се опита да улови погледа й, но не успя. Мислеше за всичко, което някога й бе казвал. Какво би могъл да е изрекъл, какво би могъл да е сторил, за да предизвика такава студенина? Беше мъчително да не знае. След като получи нейното писмо, й бе писал десетина пъти, но отговорите й бяха кратки, учтиви и не даваха никакво обяснение. И така той реши, че трябва да поеме нещата в свои ръце. Ако искаше да види Кейт, трябваше да се престори, че се интересува от Алис.

— Чай? — попита тя отново.

Сега, когато бе тук, в къщата на Арол, идеята му се струваше ужасно погрешна; не би могъл да понесе да остане дори още една секунда в тази стая, да води банален вежлив разговор и да се насилва да пие чай и да яде торта.

— Защо не излезем на разходка? — тази мисъл изхвръкна от устата му, преди да успее да я спре. — Навън е толкова красив зимен ден!

Алис се втренчи в него.

— Но аз не съм облечена за разходка!

Емил се обърна и погледна многозначително към Кейт. Косата й беше прибрана назад и роклята й беше толкова простичка, колкото тази на Алис бе натруфена. Изглеждаше така смайващо красива, че му беше трудно да откъсне очи от нея.

— Мадам Уолъс! — каза той. — Неделя е, за бога! Позволете ми да ви отведа до парка в Сен Клу. Оттам има чудесна гледка, вижда се на километри.

* * *

Когато стигна до върха на хълма, Емил спря да си поеме дъх. Точно както бе обещал, изгледът към Париж беше прекрасен; мостът на Сен Клу по-долу и отвъд него, Булонският лес. Над базиликата „Сакре Кьор“ се носеше балон с горещ въздух. Наполовина построената кула се виждаше ясно, черни железни драскулки на фона на белия камък и притъпения златист блясък на Дома на инвалидите.

Далече под него, долу на пътя, ги чакаше откритият файтон. В долната част на парка свиреше военен оркестър, звуците на духовите и ударните инструменти заливаха хълма на редуващи се вълни. Бе идвал в този парк като дете, когато замъкът все още се издигаше тук, преди да изгори във войната. Освен великолепна гледка имаше и гори, и два фонтана, известни като Grande Cascade, Голямата каскада, и Jet Géant, Голямата струя, който изхвърляше големи водни струи във въздуха. Внезапно си спомни как по-големият му брат му обясняваше законите на Нютон за движението с помощта на диви кестени, подредени в редица, като първият удряше втория толкова силно, че той задвижваше третия.

На пътя по-долу Кейт спря и зачака Алис.

— Струва си! — извика Емил. — Гледката е впечатляваща.

Алис постави ръце на хълбоците си и поклати глава. После с рязко движение се обърна и тръгна надолу по хълма.

— Елате и вижте, мадам Уолъс. Този път краката ви ще бъдат на твърда земя.

Кейт почти не му бе продумала през целия следобед. Сен Клу бе на около десетина километра от центъра на Париж. По пътя Алис не бе спряла да говори — за неделите в Париж, за това, което обикновено правеха хората в тези дни. Беше му трудно да се съсредоточи върху това, което разказваше. Говореше толкова бързо. Погледът му постоянно се отклоняваше от нея към това, което го вълнуваше; линията на китката на Кейт под бледозеления вълнен маншет, кичура коса, изплъзнал се от една фиба, формата на стъпалото й, ботуша й с връзки.

Кейт бе спряла и оправяше подгъва на Алис. Вече нямаше възможност да си откраднат няколко минути насаме. Той разбра, че Кейт се дърпа назад, излиза през вратата и я оставя широко отворена за него. И като пълен глупак той бе пристъпил право напред. Сякаш по даден знак, Алис се обърна, погледна нагоре и му махна, първо с една ръка, след това и с другата.

По пътя на връщане всички мълчаха. Музиката на оркестъра все още отекваше в ушите му и той се вкопчи в нея, повтаряйки си мислено веселия рефрен, в опит да заглуши тъжната мелодия, която звучеше само в неговата глава. Щом стигнаха портите на Булонския лес, знаеше, че само след минути пътуването им ще приключи и Кейт ще си отиде.

— Вечерта е красива — каза Алис.

— Една от най-красивите през годината.

— Твърде рано е да се прибираме у дома, нали?

Алис се наведе напред и потупа кочияша по рамото.

— Минете вляво на следващия завой.

— През Булонския лес?

— Точно така, през Булонския лес.

Тя се облегна назад и погледна първо Кейт, после Емил.

— Нямате нищо против, нали?

Беше 17:30, времето за разходка преди аперитивите. Щяха да ги забележат. Хората щяха да говорят, хората винаги говореха. Всички щяха да научат, че Емил Нугие излиза с шотландската наследница, Алис Арол. Тръгнаха през гората, покрай редиците с различни видове конски екипажи и двойки, разхождащи се по алеите. Неколцина мъже повдигнаха шапки за поздрав към него, но повечето просто ги оглеждаха. Без да има такова намерение, той току-що бе направил изявление пред цял Париж.