Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (24)

24

Тази нощ снегът замръзна и хрускаше под краката на хората. След работа Емил се запъти на север, към парка „Монсо“, и след като се разходи през неговите красиви и осветени от лунната светлина алеи, спря в края на улицата, където живееха Арол. Във всички стаи светеше, пролуките между кепенците на прозорците приличаха на златни шевове. Представи си мисис Уолъс, седнала под яркия ореол на лампата, тъмната коса пада покрай лицето й, сивите й очи гледат топло.

Когато тръгна да се прибира, за момент спря, за да позволи на една жена да пресече улицата пред него. Тя се обърна и го погледна, фигурата й се очерта като силует на фона на жълтото сияние от уличния газен фенер.

— Емил! — ахна жената. — Ти ли си?

Силна изненада разтърси тялото му. Това бе Габриел. Той преглътна. Два пъти.

— Какво правиш в този квартал? — попита възможно най-небрежно.

Габриел тръгна към него и го погледна право в очите.

— Мога да ти задам същия въпрос.

Погледът й се плъзна от очите към устата му, търсейки — както предположи той — някакъв признак на вина.

— Излязох на разходка. Нуждаех се от малко свеж въздух, но сега вече се прибирам. Доста съм уморен.

— Моят скъп Емил — каза тя закачливо. — Знам, че не говориш сериозно.

Отбиха се в кафене, което Габриел посещаваше, място, пълно с художници, писатели и чужденци. Седнаха в едно сепаре и тя си поръча бутилка бургундско вино. Под наметката си бе с рокля, която не бе виждал преди — вечерна рокля от черно копринено кадифе с две тесни ленти, пресичащи раменете й. Платът поглъщаше светлината, подобно на котешка козина.

Без дори да изчака да я попита, Габриел започна да му разказва за всичко, което й се бе случило, откакто се бяха видели, как бе взела влака до морето, как дни наред се бе разхождала по дългия празен плаж, загледана към бреговете на Англия, чудейки се дали да не се хвърли в бурните вълни. И след това му разказа как срещнала един мъж, писател, в „Гранд хотел“ в Кабур, и как той бил толкова обсебен от нея, че й обещал да я направи главната героиня в следващата си книга.

Емил си наля чаша вино, после още една и се остави думите й да го залеят. Тя явно искаше нещо от него, но в този момент не беше сигурен какво е то. Виното замъгли съзнанието му и започна постепенно да заличава всички нежелани мисли — за майка му, за стъкларската фабрика, за Кейт, докато те изчезнаха напълно.

— Представяш ли си! — възкликна Габриел.

Не бе сигурен какво трябва да си представи, затова вдигна чашата си за наздравица и я изпи на един дъх. Поръча си коняк, след това друг и после още, и когато по някое време тръгна към тоалетната, се препъна и едва не падна.

— Трябва да те отведа у дома — прошепна му Габриел, когато се върна.

Беше късно, когато пристигнаха в апартамента му. Докато бавно се изкачваха до неговия етаж в тесния асансьор, тя бе застанала толкова близо, че Емил не можеше да не усети уханието й, мириса на стари рози и свежа пот. Миризмата й му бе толкова позната, че го притегляше към нея със сила, много по-могъща, отколкото бе подозирал, че е възможно, превръщаше го обратно в мъжа, който бе някога.

Стаите в апартамента му бяха тъмни, лампите — незапалени, леглото — неоправено, кепенците на прозорците стояха затворени. Никой от тях не се поколеба дори за миг. Докато развързваше роклята й, усети как възбудата му нараства с всяко дърпане на връзките. Целуна я по рамото, след това плъзна буза по ключицата й.

— Нека първо се освободя от всичко това — прошепна тя.

Черното кадифе се свлече на пода. Габриел се измъкна от него, слой след слой, докато накрая в стаята се виждаше само бледият отблясък на кожата й.

— Ела тук — подкани го тя.

И все пак, макар да лежеше под него, макар да усещаше хладната плът на бедрата й и меките възвишения на гърдите й, Емил имаше чувството, че тя не е напълно гола. Лицето й все още бе „облечено“, все още демонстрираше внимателно подбраното изражение. Започна да целува устните, очите, страните й, търсейки някаква малка пролука, нещо, което да я разголи. Но лицето й бе гладко като порцелан. И тогава си спомни Кейт.

— Нали го искаш? — попита тя, докато разкопчаваше ризата му. — Или си прекалено пиян?

Маниерът, с който говореше, бе твърде груб, начинът, по който се движеше — твърде превзет. Все още горящият в гърдите му коняк го изпълваше с озлобление.

— Хайде да се оженим — каза той внезапно.

Габриел примигна от изненада, след това се овладя.

— Добре.

— Разведи се със съпруга си — продължи Емил. — Ще се преместим в Ла Вилет. Ще започна да ръководя стъкларската фабрика и след няколко години бихме могли да имаме деца, да се преместим в семейната къща.

— Можем да садим цветя — предложи тя. — Да си построим лятна вила.

Стаята бе започнала да се върти, ужасяващо вихрено движение, което придаваше на този момент очертанията на сън. Ами ако идеята не беше чак толкова лоша в крайна сметка? Тя все още бе достатъчно млада, за да има други деца. Кого го е грижа какво ще си помислят хората? Щеше да е просто поредната сделка, нищо повече. Майка му щеше да получи това, което иска. Но какво щеше да стане със сакатия й съпруг? А с детето й? Дали ще се наложи да ги издържа? Усети леден срам да изпълва вътрешностите му. Що за човек беше?

— Емил?

Той се изправи и започна да закопчава ризата си.

— Не трябва да се шегуваш за тези неща. Току-виж съм ги взела на сериозно.

Габриел се засмя, за да му докаже, че не го е направила.

— Върни се в леглото.

— Какво правиш тук? — попита той по-остро, отколкото възнамеряваше. — Какво искаш? Пари? Колко?

— Това е грубо. Исках да те видя, това е всичко, Емил. Не можех да те забравя просто ей така.

— Не ме лъжи! За бога! Познавам те, нали помниш?

За момент настъпи тишина, плътна черна тишина.

— Има друга — обади се тя с тих глас. — Нали?

За секунда той се възмути. Какво нелепо обвинение, идващо точно от нея. Обърна се, готов да го отрече, но какъв бе смисълът? Нежността, която бе изпитвал към Габриел, винаги е била примесена с доза жал.

— Не става дума за това — отговори той.

Тя седна и опря и двата си крака на пода. Не се изправи. Вместо това се наведе напред и закри лицето си с ръце.

— Правиш ме толкова нещастна. Знам… ти смяташ, че не съм достатъчно добра за теб.

Емил внезапно изтрезня, алкохолът в кръвта му се превърна в дълбока тъга.

— Не е вярно. Никога не съм мислил така.

— Никога не сме се вълнували от бракове и уговорки. Ти си бохем, Емил, също като мен.

Погледна го и ъгълчетата на устните й започнаха да се извиват надолу.

— Прегърни ме — подкани го тихо — така, както правеше преди.

Прегърна я. Какво друго можеше да направи?

— Ти все още си мой — прошепна Габриел.

— Не. Не, не, не. Не съм.

Но дори когато изричаше тези думи, тялото му се придвижваше към нея с друг, противоположен отговор.

* * *

Заспа дълбоко и спа толкова дълго, че когато се пробуди, навън бе светло. Бяха му нужни няколко секунди, за да се опомни. И тогава чу Габриел да пее в банята.

Беше вече напълно облечен, когато тя се появи.

— Стресна ме… Трябва да побързам, имам среща с шивачката си по обед. Кога ще се видим? Между четири и пет? Ще успееш ли да се измъкнеш от работа? Имаш ли да ми дадеш двайсет франка за файтон?

Той се изправи и се обърна с лице към нея.

— Какво? — попита Габриел. И после се засмя. — Да не би кулата да е паднала?

Емил продължи да се взира в нея. Очите й вече гледаха уплашено.

— Габриел, съжалявам. Ти беше права. Срещнах друга.

От шията към лицето й плъзна руменина. Дишаше учестено, когато пристъпи към стола до леглото и започна да събира дрехите си.

— Да ти помогна ли? — предложи той.

— Недей.

На вратата Емил й протегна двайсет франка. Тя замълча, след това взе банкнотата. Най-после се обърна към него и го изгледа продължително и настойчиво. Той видя, че не е разстроена, а гневна.

— Млада ли е? Богата?

— Габриел… Остани поне да изпием по кафе.

Тя се засмя, но смехът й вече не беше красив.

— Не бях права за теб, Емил. Ти изобщо не си бохем. Ти си жалък буржоа.

Той отвори уста, за да я опровергае, но асансьорът пристигна и без да каже нито дума, без дори да затвори вратата на апартамента му, Габриел се качи вътре, дръпна вратите на клетката и се спусна надолу.