Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (21)

21

Ледът в Cercle des Patineurs, ледената пързалка в Булонския лес, сякаш бе направен от захар. Хартиени фенери, закачени един до друг на въжета, се полюшваха от вечерния вятър и хвърляха цветната си светлина върху кристалната повърхност под тях — плетеница от червено и зелено, жълто и синьо. Павилионът в далечния край на пързалката бе осветен от електрическа светлина. Миризмата на кафе, на горещ шоколад и греяно вино, която се носеше отвътре, се смесваше с резкия, почти минерален мирис на леда и с дълбокия мрачен аромат на заобикалящата ги гора.

— Значи тук се събират хората — каза Алис.

В близката малка беседка музикантите от оркестъра настройваха инструментите си, на леда около петдесетина кънкьори кръжаха по посока на часовниковата стрелка, а двама мъже с метли се пързаляха в обратната посока, замитаха изровен сняг и изгубени ръкавици, захвърлени танцови карти и паднали копчета. Някои кънкьори се държаха за ръце по двама или по трима, други бутаха партньорите си в ледени шейни, чиито носове бяха оформени като лебедови шии. Мъж с големи мустаци се пързаляше бързо, обърна се рязко и след това загуби равновесие, тялото му увисна за миг в хоризонтална поза, преди да се строполи тежко на леда на пързалката.

Оркестърът започна да свири Les Palineurs, „Кънкьорите“, от Валдтойфел^[1]. Музиката наподобяваше звънчетата на шейните и нежната игрива мелодия на този валс се чуваше навред из града тази зима. Пързалянето с кънки бе на мода и пързалката бе най-подходящото място, за да покажеш кройката на новите си дрехи, изяществото на глезена и кънкьорските си умения. Алис бе облечена с нова рокля за пързаляне от тъмночервено кадифе, обточена с астраган, и с маншон в тон. Шапката й, също направена така, че да отива на роклята, бе завързана под брадичката с голяма сатенена панделка. Когато за първи път облече тоалета, той изглеждаше прекалено пищен, но тук, в Булонския лес, в сравнение с дрехите на останалите млади жени, видът й бе почти скромен.

— Не е ли прекрасно! — възкликна Алис. — Защо никой не ни е казал за това място досега?

Кейт бе съгласна, гледката бе като сцена от детска книжка с картинки.

— Кой ви каза за пързалката? — попита тя.

Алис се направи на разсеяна, докато нахлузваше обувките си и проверяваше дали остриетата са прикрепени здраво.

— Кой? — повтори Кейт.

— Наистина не мога да си спомня — отвърна момичето. — Да тръгваме.

Отстрани на пързалката обаче се поколеба.

— Всъщност не съм много добра в това. Няма ли някой да ми покаже?

Джейми не предложи да й помогне. Веднага щом върза връзките на кънките си, той се избута, вряза се между другите кънкьори и спря толкова рязко пред група млади жени, че от остриетата на кънките му се разхвърчаха ледени кристали и полепнаха по подгъвите на роклите на девойките. Алис се хвана за перилото отстрани; стисна ръцете на Кейт и по-скоро пристъпи по леда, вместо да се плъзне. На два пъти краката й се подхлъзнаха и тя падна. Първия път се разсмя. На втория се тросна.

— Вие ми пречите. Нека опитам за малко сама.

— Ще се оправите ли? — попита Кейт.

— Просто вървете! Моля ви!

Бяха минали години, откакто Кейт се бе пързаляла за последен път. Тя се оттласна с върха на лявото си острие и прехвърли цялата си тежест върху десния крак. След миг-два познатото усещане се върна — нежният тътен на леда под стоманеното острие, поривът на вятъра по лицето й и изящната извивка на траекторията й, докато се носеше по пързалката.

Дали Емил идваше тук? Със сигурност би се присмял на хората и на начина, по който се пързаляха наоколо така съсредоточено; ако бе тук, без съмнение би се присмял и на нея. Той не знаеше — как би могъл — че препрочита писмата му отново и отново. Беше ги поканил на друга изложба. Все още не бе отговорила, но щеше да го стори, както винаги, с едни и същи думи: „Съжалявам, че се налага да ви го съобщя, но…“.

Какво би станало, ако този път не отхвърли поканата? Вече се пързаляше по-бързо, глезените я боляха, страните й горяха. Веднъж се размина за малко с носа на шейна, която спря внезапно точно пред нея. Кейт не забави темпо, а се запързаля още по-бързо, плъзгайки се от крак на крак, обиколка след обиколка, докато в съзнанието й се редуваха различни сценарии и картини, ситуации и евентуални разговори.

Припомни си езерото Бингъм, встрани от улица „Грейт Еестърн“, където се бе научила да се пързаля. Всяка година ледът се метеше и лъскаше за състезанията по кърлинг и пързалянето на широката публика. Двете със сестра й се пързаляха по цяла зима, докато ледът се размразеше и се покриеше с пукнатини. Спомни си как бяха наблюдавали процеса на ухажването на възрастните двойки, обзети от някакво мрачно очарование. Тяхната физическа привързаност им се струваше толкова кратка, просто преструвка. След като се оженеха, мъжете вече идваха на пързалката сами, за да пушат и зяпат отстрани, зарязали някъде кънките, може би при кутиите с метални войничета играчки и въжетата за скачане. Съпругите пък, изглежда, развиваха нова телесна крехкост, която им пречеше да се пързалят; всъщност тя ги възпираше от всякаква физическа активност, сякаш бракът ги бе направил някак по-ценни от неомъжените девойки, като най-хубавия порцеланов сервиз, които само се бърше от прах, вместо да се използва.

— Бракът никога няма да ми попречи да се пързалям — бе решила Кейт в онзи момент. Но й беше попречил. А тя бе забравила колко много обича пързалянето.

Докато обикаляше сама из пързалката, неколцина мъже й се усмихнаха, а един й предложи ръката си. Тя му отказа учтиво; пързалянето бе освобождаващо, вълнуващо, като да танцуваш, без да ти е нужен партньор. Кънкьорите се носеха на пасажи като риби, докато оркестърът свиреше — поотделно и все пак част от всичко: от нощта, от музиката, от цялото това красиво зрелище.

Алис не беше на мястото, където Кейт я бе оставила, но не можеше да е отишла далеч; тя едва се придвижваше на няколко метра сама. Камбаните на църквата на площад „Виктор Юго“ отбелязаха кръглия час. Беше девет. Кейт обиколи отново пързалката, обиколи я втори път, още по-бързо, но все още нямаше и следа от момичето.

Джейми се пързаляше назад пред две млади жени, които се опитваха с всички сили да не му обръщат внимание.

— Изгубих Алис — каза Кейт.

Той сви рамене, улови погледа на едно от момичетата, след това се завъртя на един крак и се отдалечи, пързаляйки се с небрежността на човек, който знае, че е наблюдаван.

— Бихте ли ми помогнали да я потърся? — настоя Кейт, когато го настигна.

— Сигурно е в кафенето. А ако не е там, убеден съм, че скоро ще се появи.

Няколко минути по-късно Алис наистина се появи; лицето й пламтеше, а очите й светеха.

— Къде бяхте? — попита я Кейт.

— Къде съм била? Никъде не съм била.

— Алис! Търсих ви цяла вечност.

Но повереницата й просто се усмихна леко и потайно.

— Студено ми е — каза тя. — Мисля, че е време за шоколад.

— Откъде знаеш за това място? — попита Джейми сестра си, след като се настаниха на единствената свободна маса.

— Преди е било частен клуб — отговори тя. — Бил е само за кралската фамилия, докато не избягали в Белгия.

— Е, те няма да се върнат — отбеляза брат й. — Монархията няма да бъде възстановена, поне според мен. Но питам ти откъде знаеш за това?

Очите на Алис обаче следяха една млада жена в зелено, която мина през вратата и се насочи към голяма пейка до палма, засадена в саксия. Не му отговори.

— Може би трябва да започна да нося изумруденозелено — каза замислено тя.

Джейми махна на сервитьора и поръча. Три чаши горещ шоколад бяха донесени почти веднага с малка чинийка сладкиши.

— Колко? — попита Джейми.

— По чия покана? — попита сервитьорът.

— Извинете? — не разбра Джейми.

Сервитьорът примигна и се огледа. Всички обитатели на съседните маси бяха притихнали.

— Кой ви покани тук?

Джейми се намръщи. Алис отвори устата си, затвори я и след това се изчерви. Не беше нужно да отговарят. Бе съвършено ясно, че не са поканени.

— C̀est privé — каза мъжът, което не се нуждаеше от превод. — Този път ще бъде за наша сметка.

Една жена на съседната маса се прокашля. Съпругът й запали лулата си.

— Vive la révolution! — провикна се Джейми малко по-силно, отколкото трябваше. — Пийте.

Да си тръгнат сега, щеше да е по-лошо, много по-лошо, отколкото ако се измъкнат след десетина минути. Затова изпиха шоколада си в мълчание. Никой не докосна сладкишите.

Когато поеха по пътя през гората към главния булевард, Кейт се обърна за последен поглед към пързалката. Леката мъгла, която се бе спуснала, бе замъглила цветните светлини и бе оформила ореол около павилиона. Оркестърът си беше тръгнал и сега се чуваха единствено тътенът от файтоните по главния път през парка и виковете на нощните птици.

— Забравих си маншона — заяви внезапно Алис. — Трябва да се върна.

— Да дойда ли с вас? — попита Кейт.

— Не. Изчакайте ме тук, няма да се бавя.

Минаха десетина минути, а Алис още не се бе върнала. Джейми изгуби търпение и предложи да тръгне напред и да се погрижи за превоза. Кейт се върна по пътя, от който бяха дошли, с надеждата да пресрещне Алис. Пързалката вече бе почти празна. Неколцина млади мъже се състезаваха помежду си, с превити колене и приведени напред тела. В средата имаше едно момиче на около четиринайсет години, което се въртеше бавно, с долепени една до друга пети. Кафенето бе затворило, столовете бяха подредени, вратите — отворени, за да може студеният въздух да прогони и последните останали клиенти. Кейт огледа пейките, но с изключение на двама възрастни мъже, единият от които очевидно бе попрекалил с пиенето, те бяха празни.

Някъде отблизо прозвуча смях, който й се стори, че прилича на смеха на Алис. После се разнесе отново, експлозия на малки пресекулки. Кейт тръгна към кафенето, но момичето не беше вътре. Звукът можеше да идва само отзад, където стигаше малко светлина, където кофите за смет бяха пълни с утайки от кафе и използвани чаени листа, където дървените щайги бяха затрупани с празни бутилки вино, а тенекиените кутии преливаха от изсипаната пепел на стотици цигари. Кейт се взря в мрака. Под увисналата шатра имаше мъж и жена. Въпреки че виждаше само тила на жената, мъжът поразително приличаше на човека от операта, човека, когото бяха видели в ресторанта на острова, графа. Той се наведе към ухото на жената, сякаш за да й прошепне нещо, но след това я целуна. Кейт отстъпи крачка назад. Това Алис ли беше? Ако е така, трябваше да го спре. Но не можеше да е сигурна. А ако не беше? А ако беше? Щеше да плъзне мълва, хората щяха да говорят и мис Арол щеше да бъде опозорена, опетнена, и направо негодна за брак.

Обиколи отново пързалката. Щеше да намери момичето; страховете й бяха неоправдани. Сладката, невинна Алис, чието единствено престъпление бе, че си е забравила маншона. Когато направи пълна обиколка на пързалката, двойката на пейката вече си бе отишла. Един мъж, качен на стълба, гасеше хартиените фенери един по един. Мракът на гората сякаш напредваше към пързалката, докато ледът стана просто слабо млечно сияние сред нощта. Алис не беше там. Точно когато Кейт се обърна, за да се върне към кафенето, една млада жена притича по пътя към нея.

— Беше безсмислено, не успях да го намеря — каза Алис. — Ще трябва да се върна и да го потърся сутринта.

Във файтона на връщане пътуваха в мълчание. Два пъти Кейт погледна към лицето на Алис, търсейки някаква промяна, какъвто и да е знак, но не забеляза нищо. Дали се бяха уговорили да се срещнат с графа на ледената пързалка, или това беше случайна среща? Дали се бе компрометирала по някакъв начин? Не изглеждаше да е притеснена. Даже напротив, изглеждаше доста доволна от себе си. Може би трябваше да се радва за нея. Може би Джейми не бе прав за графа. Може би това бе началото на ухажване от изключително подходящ кандидат. Уилям Арол щеше да има това, което иска; племенницата му щеше да се омъжи за човек с пари и бъдещето й щеше да бъде подсигурено.

— Вижте — каза изведнъж Алис. — Кънката ми е счупена.

Тя повдигна желязното острие — да, то наистина бе счупено на две.

— Имаш късмет — отбеляза Джейми. — Можеше да паднеш и да се удариш ужасно на леда!

На следващата сутрин, понеделник, Булонският лес беше пуст и ледената пързалка бе затворена. Алис предположи, че маншонът й е паднал под пейката, където се бе преобувала, и точно там го откриха, с ледена коричка по астрагана, който бе попил в рунтавата си кожа мириса на нощния въздух. Докато го вдигаше, Кейт чу високи гласове, идващи от гората зад нея. Два силни изстрела подплашиха птиците от дърветата наоколо и те излетяха в небето. Разлая се куче.

На малка поляна встрани от главния път млад мъж лежеше на снега. Друг стоеше на двайсет крачки от него, а от дясната му ръка висеше пистолет. Той погледна нагоре и забеляза, че тя го наблюдава през клоните. За миг очите им се срещнаха. Стори й се познат. Дали беше графът? Бе твърде далеч, за да е сигурна. Той отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, да отрече всичко. Но преди да успее да изрече и дума, една жена се втурна през гората, хвърли се върху тялото и започна да хлипа.

— Марсел! Марсел. Марсел!