Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (30)

30

Септември, 1888 г.

Есента — най-красивият сезон в Париж, бе дошла; окапалите листа хрущяха под обувките, а в ранния утринен въздух се усещаше лек намек за студ. В социално отношение това бе преходно време — обществото се бе завърнало, но само за кратко, преди отново да замине за домашните приеми в замъците по бреговете на Лоара или Оаз. Все пак за седмица-две въздухът в града бе изпълнен с уханието на нови дрехи и горещи ютии, докато богатите пробваха новия си гардероб и жените се контеха в карирани тоалети, а мъжете — с бомбета и английски наметала.

Емил знаеше, че шивачките, шапкарите и майсторите на корсети ще са резервирани седмици по-рано; вече бе невъзможно да се намери копие от списанието с модните тенденции, „Ревю дьо ла мод“. Спомни си как като момче копнееше родителите му да напуснат Париж със сандъците, пълни с нови дрехи, и да поемат към малкия семеен замък край Лоара, а той да се върне обратно в спокойния си католически интернат. Замъкът — всъщност по-скоро бе голяма къща — бе заключен от години, защото майка му вече не желаеше да ходи там сама. Един ден, обеща си той, ще намери време да се върне, да отвори кепенците и да проветри стаите. Дотогава замъкът бе просто поредната сметка, която плащаше всеки месец, десятък за семейното наследство.

Манията на Париж по модата и смяната на гардероба винаги му бе изглеждала ужасно архаична, да не говорим колко скъпа. Провинцията не бе Булонският лес и въпреки това там имаше вечери и танци, празненства с колоездене и стрелба, седмични занимания, които изискваха поне няколко преобличания дневно. В бъдеще, надяваше се той, всички тези твърди ограничения на благоприличието, правилата, които диктуваха какво и кога може да се носи, щяха да бъдат забравени и никой нямаше да се интересува дали ръкавиците са de rigeur^[1] на вечеря и дали в ресторанта шапките трябва да се свалят. Мъжете и жените щяха да имат други, по-интересни неща — или хора, за които да мислят.

От онзи първи път преди месеци Кейт Уолъс го посещаваше от време на време, когато Алис бе заета и можеше да отсъства. Последния път обаче бе дошла на строежа, след края на работното време, както я бе помолил. Бяха последните дни от юли, минаваше девет часът, но дневната светлина тепърва бе започнала да се стопява от небето. Той я покани в една от работните бараки и разчисти със замах от масата всички документи и инструменти, вестници и моливи. Тя погледна към вратата. Той я заключи. И после останаха само гърдите й, надигащи се от учестеното дишане под корсета, грапавината на малките копчета на роклята, които той разкопчаваше едно по едно, ивицата бледа кожа в горната част на чорапите.

След това, докато се обличаше, тя му каза, че напуска Париж за цялото лято, че отиват в Довил, на морето. И внезапно млъкна. Отвън се разнесе мъжки глас. Друг мъж се засмя. Някой приближаваше. На вратата се потропа.

— Мосю Нугие! — провикна се гръмко натрапникът.

Кейт го погледна и не можа да скрие ужаса си; беше бригадирът.

— Може ли да вляза? — попита той, след това пробва дръжката на вратата.

Нямаше други врати. Емил й посочи един стол и тя седна, приглаждайки полата си.

— Мосю! — каза Емил, след като отключи вратата. — Трябва да оправите тази врата. Не може да се затваря, ако не се заключи.

Бригадирът влезе вътре, после погледът му се премести от Кейт към Емил.

— Разбира се, мосю Нугие. Много съжалявам, че ви обезпокоих. Да дойда отново по-късно?

Кейт се възползва от думите му и се изправи.

— Всъщност ние приключихме. Благодаря ви за отделеното време, мосю. Ще предам думите ви на чичото на мосю Арол.

И тя си тръгна, оставяйки само случаен косъм по яката му и аромата на тялото си върху устните му. След това му бе много трудно да се концентрира върху това, което му казваше бригадирът. Дали подозираше нещо? Дали повярва на обяснението му? То бе нелепо, меко казано.

— Трябва да погледна вратата — каза Емил, като взе отвертка. — Вероятно се нуждае само от малко завъртане.

Бригадирът кимна.

— Сигурен съм, че едно завъртане ще е достатъчно — кимна той с безизразно лице.

Оттогава бяха минали седмици и Емил нямаше никакви новини от Кейт. Така че се бе съгласил да се срещне с Джейми Арол в работно време на уличен ъгъл във втори арондисман, както бе поискал младежът. Щеше да се опита да разбере от него дали Кейт и мис Арол са се върнали от крайбрежието.

Джейми го чакаше под уличната лампа на кръстовището между булевард „Опера“ и улица „Даниел Казанова“. Емил слезе от файтона си тъкмо когато Арол палеше нова цигара. Той погледна нагоре и изглеждаше малко изненадан, че го вижда.

— Тук сте… Мислех, че сте забравили.

— Закъснях ли? — попита Емил.

— Малко. Да вървим, на няколко минути пеша е. Надявам се, че нямате нищо против.

— Водете.

Беше късно сутринта и булевардът беше пълен с бавачки и деца, служители и банкери от борсата, тръгнали на обяд. Въпросът го измъчваше като сърбеж и въпреки това не можеше да го зададе направо, трябваше да изчака подходящия момент.

— Ето тук е — каза Арол, след като поеха по тясна улица вляво.

Емил вдигна глава. Беше улица „Шабане“ Спряха в края на улицата, на номер 12.

— Запознат ли сте с това заведение?

Емил се засмя и поклати глава.

— Чувал съм за него, но никога не съм го посещавал лично — отвърна той с леко повдигане на вежди.

— Добре дошли тогава — каза Джейми. — Наистина е нещо специално.

Входната врата на „Шабане“ приличаше на входа на пещера. Щом човек влезеше вътре обаче, вито стълбище водеше към двайсетина стаи. Емил знаеше, че е един от най-скъпите, най-луксозните публични домове в Париж, и тук можеха да бъдат задоволени всеки вкус, всеки каприз, всяка фантазия. В тази maison close имаше стаи, покрити с огледала от пода до тавана, стаи със специална апаратура и мебели по поръчка.

— Това е стаята на Бърти^[2] — каза Джейми, когато минаваха покрай една врата. — Казват, че има специален трон, голяма медна вана и личен герб над леглото. Бих ви позволил да надзърнете, но я държат заключена.

Беше добре известно, че Уелският принц е редовен посетител на дома, както и половината от членовете на Жокейския клуб в Париж. И на кабинета. Но къщата на удоволствията бе тиха по това време на деня, коридорите бяха празни. Мадам Кели, ирландката, която ръководеше мястото, не си бе у дома. Прозорците бяха отворени, но въздухът все още бе застоял и миришеше на восък и нишесте за колосване, плюс нещо друго, нещо животинско, което Емил се поколеба да определи. От задните стаи, където живееха момичетата, се чу слаб смях, а някъде пред тях, по-надолу по коридора — стържене на трион.

— Стигнахме — каза Джейми, когато доближиха последната стая.

Вратата беше широко отворена. За миг Емил застина на място и мигна невярващо с очи. Пред него се извисяваше дървена постройка, изрисувана така, че да прилича на желязо. Това бе част от кулата, неговата кула. Вътре имаше огромно легло. До прозореца работник режеше дъски.

— Ще ни оставите ли за момент? — попита го Джейми.

— Сега гледайте — каза той, след като мъжът излезе.

Зад леглото на въртящи се цилиндри бе поставено платно, на което бе нарисувана панорама на Париж. Когато Джейми завъртя лоста, леглото започна да се издига, а изрисуваното платно да се спуска.

— За да наподобява асансьор — обясни шотландецът.

Емил кимна.

— И човек трябва да…

— Да.

— А какво става, когато стигне до върха?

— Слиза отново! Може да се изкачвате и да слизате цялата нощ, ако желаете.

— Сигурен ли сте, че е безопасно? — попита Емил.

— Не — засмя се Джейми. — Искам да кажа, да… Надявам се.

— А кой ще върти лоста?

Джейми се намръщи.

— Това исках да ви попитам. Имате ли предложения?

— Повдигащ механизъм, може би? — сви рамене Емил. — Хидравлика? Но би било прекалено шумно. Или като алтернатива, може би леглото ще стои неподвижно и само екранът ще се мести?

— Не, това няма да свърши работа. Някой ще трябва да върти лоста. Поне докато не открия по-лесно решение.

Двамата се втренчиха мълчаливо в леглото.

— Е, така или иначе. Поздравления! — каза Емил.

— Благодаря ви. За вашия принос. И за разбирането. Всичко е под контрол. Отново съм на крака, така да се каже.

— Много съм доволен да го чуя.

— Вие бяхте по-щедър към мен, отколкото заслужавах. Надявам се, че някой ден ще мога да ви върна услугата.

Постояха така за миг, загледани в пода.

— Е… — започна Емил. — Предполагам, че сестра ви вече се е върнала.

Но лицето на Джейми премина странно изражение.

— Върнаха се онзи ден. Според разказите, било е по-скоро скучно.

Някъде в сградата се затръшна врата. По улицата отвън изтрополи конска каруца.

— Е, добре — каза Емил. — Трябва да тръгвам.

— Толкова скоро? Със сигурност поне веднъж може да забравите тази дяволска кула? Искам да ви запозная с някого. Петнайсет минути, само толкова искам.

— Не смятам…

— Тя не е за вас, ако това си мислите.

Вратата, която отвори, бе изрисувана в златисто от едната страна, а от друга бе обикновено дърво. Водеше към тясна каменна стълба.

— Делфин! — провикна се Джейми.

Едно момиче се появи в горната част на стълбите, облечено в рокля с дълбоко изрязано деколте. Бузите й бяха румени, очите й сияеха, а кожата й бе тебеширенобяла. Беше ужасно красива и изключително млада, най-много на седемнайсет.

— Джейми! — възкликна тя и разтвори ръце.

— Това е мосю Нугие — каза младежът, след като се прегърнаха. — А това е Делфин.

Това беше момичето от снимката, която му бе показал преди няколко месеца, онова, което бе дошло на строежа.

— Мадмоазел — поклони се леко Емил.

Отблизо видя, че това, което първоначално бе взел за здравословна руменина, всъщност е руж. Тъмни петна подчертаваха очите й и тя бе слаба, толкова слаба, че ключицата й се открояваше рязко над деколтето на роклята.

— Трябва да ми казваш кога ще се отбиваш и ще водиш гости — сгълча го тя. — Нямам какво да ви предложа. Моля, качете се.

Подът в стаята й бе с голи дъски и хлътнало легло в ъгъла; малка маса и два стола бяха поставени под миниатюрен тавански прозорец. Делфин набързо свали въжето с прострените долни дрехи и побутна някакви трохи под столовете.

— Седнете! Настанявайте се.

Въпреки че вратата бе затворена, шумът от сградата достигаше през пода: някакъв мъж си тананикаше, куче лаеше недоволно, някой блъскаше мокро пране в тенекиен леген.

— Знам какво си мислите — каза Джейми на английски език. — Веднага щом спестя достатъчно, ще я откупя от мадам Кели.

Емил беше чувал, че това е възможно, че момичетата могат да бъдат откупени от бордеите, но не знаеше някой наистина да го е правил. Погледна към девойката, застанала зад стола на Джейми. Тя се усмихна, протегна ръка, хвана дланта на младежа, вдигна я към устните си и я целуна. Погледът в очите на Арол изразяваше пълно подчинение. Въпреки, или може би именно заради поставените пред тях препятствия, любовта им изглеждаше съвършено чиста и напълно откъсната от реалността. Беше ли, както Шекспир наричаше страстта на Ромео и Жулиета един към друг, тази любов „по-мъдър вид лудост“^[3]? Миналото щеше да бъде опростено и забравено, а бъдещето ги очакваше някъде там, увито като подарък. Фактът, че прекрачваха всички класови и общоприети норми, изглежда, само правеше техния съюз още по-сладък. Емил внезапно изпита силно чувство на възхищение към момчето; в младия Арол може би все пак имаше нещо повече, отколкото смяташе.

Усмивката на Делфин се превърна в гримаса. Тя закри устата си с ръка и отиде до вратата, където се опита, но не успя да потисне един силен пристъп на кашлица.

— Винаги спи на отворен прозорец — разсмя се Джейми. — Така се настива, постоянно й го казвам. Делфин! Стига вече, моля те.

Но кашлицата на девойката не спря. Тя се бе привела почти на две, задъхваше се за въздух. Накрая, когато пристъпът утихна, косата й беше влажна от пот. Тя стисна в шепа изцапаната си кърпа. Емил погледна Джейми. Той изглеждаше напълно спокоен.

— Ако се нуждаете от пари за лекар… — попита тихо Емил.

— Тя е добре — махна с ръка Джейми.

Емил се вгледа в лицето на младия мъж и видя искрена невинност, каквато преди не бе забелязвал. А ако наистина нямаше представа? Неговото момиче не показваше симптоми на проста настинка, а на охтика, бялата чума.

— Е, опасявам се, че трябва да се връщам на работа.

— Няма ли да изпиете чаша вино с нас? — попита момичето. — Ще изтичам до кръчмата на ъгъла.

— Много мило от ваша страна, но се боя, че не мога. Беше ми много приятно да се запознаем, Делфин.

— Някой друг път?

— Надявам се.

Но докато слизаше по стъпалата на витата стълба, подозираше, че това е малко вероятно.

В подножието на стълбите стисна ръката на Джейми.

— Виждате ли… Невинаги можем да избираме в кого ще се влюбим — каза младежът.

Емил бе напълно съгласен с него.

— Тъй като ми направихте услуга — продължи Арол тихо, повдигайки многозначително вежди — и аз ще ви направя една. Избрали сте погрешната жена.

Емил усети как в него се надига вълна от гняв.

— Какво искате да кажете?

— Много добре знаете за какво говоря. Оправихте вратата, нали?

Емил преглътна. Бригадирът се бе раздрънкал. Трябваше да го очаква.

— Питайте мисис Уолъс за последния й ухажор. Поведе го на сватбен танц и след това го захвърли като ненужна тухла.

Емил сложи шапката и оправи яката си. Кой беше той, с какво право му разказваше за миналото на Кейт?

— Сигурен съм, че е имала своите основания. По мое мнение винаги е неразумно да се правят предположения, без да се знаят всички факти. Вашето момиче например вероятно е имало своя дял романтични приключения и никое от тях не е довело до брак.

Джейми изглеждаше шокиран. Изпъна се в цял ръст.

— Но това скоро ще се промени. Възнамерявам да се оженя за нея до Коледа.