Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (40)

40

В Льовалоа-Пере подът на фабриката отново се виждаше. Почти всички метални части вече бяха пренесени на строежа и бяха останали само няколко купчини железни пръти и няколко бурета с нитове. Беше рано следобед и във фабриката бе тихо; повечето инженери на компанията бяха преместени или в Бретан, за да следят направата на огромните железни шлюзове, или в Панама, за да работят на място на десетте огромни изкопни обекта. От седмици Емил не се бе задържал в кабинета си. Сега бе дошъл тук само заради срещата с Густав.

Въпреки бурята и слуховете, че тя ще срути кулата, щетите бяха минимални. Кулата нарастваше бързо, вече бе по-висока, по-тънка, върхът скоро щеше да бъде достигнат. От месеци Емил работеше без прекъсване, започваше по изгрев и се прибираше в полунощ. Освен излизането от време на време с Алис Арол се виждаше само с майка си. Тя бе обсебена от документацията, уреждаше делата си. Дали вече знаеше?

Емил бе отслабнал, лицето му бе хлътнало и панталоните висяха свободно на талията му. Съвсем скоро кулата щеше да бъде завършена. И тогава какво? Майка му щеше да я види и да разбере всичко. Но без предложение за брак Арол щяха да се върнат в Шотландия и Кейт щеше да изчезне.

Бояджиите вече работеха по краката на кулата, всеки мъкнещ със себе си кофа с керемиденочервена боя. Всяка част щеше да бъде боядисана в малко по-светъл нюанс от по-долната, за да изглежда кулата по-висока. Работата обаче бе спряла на нивото на първите асансьори. Айфел бе влязъл в спор с изпълнителя за спирачките на асансьорите. Вместо да стигнат до някакво компромисно решение, компанията, която бе американска, просто бе спряла строителството. Айфел беше бесен. Качвайки се по стълбите към кабинета му, Емил можеше да го чуе как крещи по телефона.

— Това е част от договора ви! Разбира се, че няма да ви платя! Първо довършете работата си!

Звукът от тряскането на слушалката върху апарата се разнесе из празните коридори. Последва кратка пауза и след това отново се чу гласът на Густав.

— Добър ден. Трябва да говоря с банката.

Емил беше чул слухове, че проектът в Панама среща финансови затруднения. Говореше се за огнища на опасни болести на изкопните обекти и имаше опасения, че огромни суми са били нечестно отклонени. Густав се опитваше да омаловажи всичко — слуховете, казваше той, рядко имат реално основание — но само отлагаше временно скандала. Натискът върху него бе очевиден: бе почнал да избухва все по-често и по-бързо, а на челото му се бяха издълбали нови бръчки.

Кабинетът на Емил беше в същото състояние, в което го бе оставил: широкото бюро, чертожната маса с купища чертежи, дървената кутия, в която някога бе стоял фотоапаратът му. Но имаше и един мъж, спящ на пода. Емил коленичи и дръпна одеялото.

— Мосю Арол? Какво правите тук?

Джейми се надигна и разтърка очите си.

— Всичко е наред — каза той бързо. — Стоях буден цяла нощ. Явно съм заспал.

Изправи се и се прозя. Емил усети полъха на алкохол и тютюн.

— Животът е прекрасен, не мислите ли? — каза младежът, след което се отпусна на единствения стол. — Когато имате жена.

Емил отвори прозореца, въпреки че въздухът отвън все още бе студен. Затова ли бе дошъл в офиса му, да му сподели това прозрение?

— Знам. Прекрасно момиче. Запознахте ме с нея, не помните ли?

Арол се облегна с въздишка назад и се загледа в тавана.

— Не тя, боже мой, не. Тя е прекрасна, красива, образована, богата, малко по-възрастна, но това няма значение. И страстна, надявам се не възразявате, че казвам, толкова страстна, че почти не ме оставя да спя.

Емил се облегна на бюрото си.

— А какво стана с Делфин?

— А, да…

— Щяхте да я откупувате? Да се ожените за нея преди Коледа?

Арол се надигна и приглади редингота си.

— Както и да е, причината да дойда, причината, поради която съм тук, е, че исках да ви изведа, за да ви благодаря за помощта и подкрепата, която ми дадохте. Знам, че не бях на линия, когато трябваше.

— Съжалявам, но имам среща с Айфел.

— Глупости — разнесе се един глас от вратата.

Густав Айфел стоеше на прага.

— Вземете си почивен ден, Емил. Това исках да ви кажа на срещата.

— Не е необходимо — отвърна Нугие. — Мислех… мислех, че искате да поговорим за проблема с асансьорите.

— Ще се справим с това. Това не е молба, а заповед. Идете и вижте вашата прекрасна шотландска приятелка. Почти не сте си вземали отпуск по Коледа. Почивката ще ви се отрази добре.

— Уви, не знам къде е в момента.

— Аз знам — намеси се Арол.

— Какъв подарък от съдбата — кимна Айфел. — Е, значи е уредено.

Ателието на художника се намираше в жилищна сграда на улица в близост до железопътната линия. Беше в район, наричан Банитол^[1], по средата между именията около парк „Монсо“ и колибите на Монмартър. Релсите минаваха през голяма част от квартала и той имаше изпаднал вид, като убежище на скитници, с хотели и странноприемници за кратък престой, опърпани гълъби и бездомни котки. Един старец продаваше кестени от количка. Просяк, момче на около петнайсет години, свиреше на цигулка на ъгъла. Арол реши да изчакат в наетия файтон пред сградата, докато свърши сеансът на сестра му. Разговорът вървеше неловко. Емил предусещаше, че Арол се кани да го попита нещо. И имаше неприятното предчувствие, че знае какво би могло да е то.

— Париж! — започна Арол. — Какъв прекрасен град!

— Има си своите хубави страни.

— Ще ми е неприятно да го напусна. Каква дилема!

Остави репликата да увисне във въздуха. Емил обаче нямаше намерение да му предоставя никакво решение.

— Колко време трябва да чакаме?

— Не много. Тя толкова ще се изненада да ни види.

— И кой е този художник?

— Едва ли сте чували за него. Той има сакат крак — полиомиелит. Но най-хубавото е, че ако не ни хареса картината, няма да се налага да плащаме.

— Наистина ли? И как се казва?

Арол отвори уста да отговори, но ревът на влака заглуши думите му.

— Съжалявам, не ви чух — каза Емил.

Но Арол не отговори, той се взираше в улицата. Емил проследи погледа му. От входната врата на сградата излезе елегантно облечен мъж, когото незабавно разпозна като брата на баронесата, Клеман. Графът се спря пред просяка и започна да бърка из джобовете си. Момчето засвири по-бързо и го погледна очаквателно. Вместо да му метне някакви дребни, графът извади лула и я пъхна в устата си. След като я запали, се обърна и кимна на някого от другата страна на улицата. Емил забеляза втори мъж, които чакаше под един навес. Той закуцука от другата страна на пътя, подпирайки се на бастуна си. Беше съпругът на Габриел, художникът. Размениха няколко кратки думи, банкнота смени собственика си, а след това графът се отдалечи, докато инвалидът си отваряше с ключ входната врата.

— Какво, за бога… — ахна Арол.

Емил не каза нищо. Разбира се, помисли си той, разбира се, че не се бе случило нищо. Алис Арол бе с придружителката си. Но не, в този момент Кейт се зададе зад ъгъла. Когато мина покрай просяка, пусна монета в шапката му. После натисна звънеца и след малко й отвориха и тя влезе в сградата.

Емил си спомни думите на Густав за графа. Мъж, който вилнее из фустите на жените в Париж. Джейми се обърна към Емил и преглътна, очите му бяха разширени от тревога.

— Сигурен съм, че има някакво обяснение — каза той с лека усмивка. — Сигурен съм, че не е това, което си мислите.