Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (33)

33

Макар все още да нямаше шест сутринта, портиерът вече работеше, замиташе стъпалата с една стара метла. Той се отдръпна и й отвори вратата към улицата. Навън, до тротоара, чакаше файтон.

— Заповядайте — каза мъжът и я подкани да се качи.

Емил ли бе уредил превоз за нея? Не го бе споменал. Той знаеше, че предпочита да върви. Кочияшът отвори вратата и й подаде ръка, докато се качваше. Вътре имаше някой.

— Не се притеснявайте — разнесе се женски глас от вътрешността на файтона. — Седнете.

— Мисля, че има някаква грешка — каза Кейт.

— Няма грешка — каза възрастната жена. — Аз съм Луиз Нугие. Мисля, че познавате сина ми.

* * *

— Къде бяхте? — попита Алис по време на закуска.

Кейт вдигна поглед от чашата си с кафе и мигна нервно.

— Моля?

— Чух, че снощи излязохте.

— Аз… — започна Кейт, опитвайки се да изглежда безразлична. Нямаше подготвен отговор.

— Видях ви — продължи Алис. — Много бързахте.

— Сигурно сте се объркали. Защо, за бога, ще излизам посред нощ?

— Ако знаех, нямаше да ви питам.

Кейт вдигна вестника и започна да чете. Но Алис не искаше да се откаже.

— Чух стъпки по стълбите, чух входната врата да се отваря и когато погледнах навън, видях, че излизате.

Кейт остави вестника и погледна към момичето. Нямаше смисъл да отрича.

— Всъщност имах безсъние. Измъчва ме от години. Единственото нещо, което помага, е кратка разходка на чист въздух.

Алис се намръщи. Беше толкова неправдоподобно, че звучеше вярно.

— Но безопасно ли е? Сама жена през нощта, в Париж!

Кейт сви рамене.

— Какви са алтернативите? Да обикалям в тръс из къщата и да събудя всички? Ако искате да знаете истината, състоянието ми ме смущава. Предпочитам да не говоря за това.

Алис се изчерви.

— Толкова съжалявам, мисис Уолъс. Мислех си, че имате любовник. — Потисна кикота си. — Каква нелепа идея. Искам да кажа, все пак сте твърде стара за подобни глупости.

И тя започна да яде закуската си с подновен хъс. Кейт си наля малко чай, но не отпи.

— Случило ли си е нещо? — попита след миг Алис. — Изглеждате странно, мисис Уолъс, разсеяна сте.

Кейт трепна.

— Не, съвсем добре съм.

Икономката се появи с писмо и й го подаде.

Алис наблюдаваше лицето й, докато тя четеше.

— Лоша новина?

Кейт поклати глава и сгъна листа отново.

— От сестра ми е. Поздравява ме за рождения ми ден.

Очите на Алис се разшириха.

— Трябваше да ми кажете! Кога е?

— Днес.

Това беше вярно. Ставаше на трийсет и две. Кога бе остаряла толкова?

— Ще излезем заедно с Джейми. Мисля, че може да е твърде късно, за да направим резервация в „Кафе дьо Пари“ или в ресторант „Сиро“, но ще опитам!

— Моля ви, предпочитам нещо по-простичко.

Алис се намръщи и поклати глава.

— Можем да си го позволим. Няма да плащате за нищо.

Не го каза нарочно; със сигурност не искаше да я засегне, нито да й натяква за мястото, което заема.

* * *

Салонът бе осветен от сиянието на няколко газови лампи, чиито жълти фитили потрепваха в опушения мрак. Мъжете се бяха скупчили на бара, цилиндрите им представляваха истинска архитектурна композиция от сатен и филцова боброва кожа. До тях жените извиваха изящно тела и жестикулираха, опакованите им в дълги ръкавици ръце напомняха на черни лебедови шии. Под шумотевицата на разговора и монотонното подрънкване на пианото в ъгъла се долавяше неспирното пук, пук, пук, придружено от съскане, когато се отваряше поредната бутилка шампанско.

Беше ноември, достатъчно студено, за да се носят кожи. И във въздуха, под миризмата на пури и сапун, се долавяше мухлясала миризма на мъртви лисици, норки и мечки. И Алис, и Джейми поръчаха на френски език. Алис носеше синя кадифена рокля, която Кейт не бе виждала досега. Около шията й имаше черна кадифена панделка. Очите на Джейми се стрелкаха из целия ресторант в търсене на приятели, познати и красиви жени. Колко се бяха променили за една година.

— Трябва да сте много щастлива! — възкликна Алис, вдигайки чашата си за тост. — Днес е рожденият ви ден.

Но Кейт не беше щастлива. Чудеше се дали някога ще може отново да изпитва това чувство. Наведе се да вземе чашата си, но закачи с лакът бутилката и тя падна напред, претърколи се по масата, плъзна се надолу и се разби на плочките, сред съскане на мехурчета и зелено стъкло.

— Много съжалявам! — ахна тя и коленичи, за да събере счупените парчета. — Толкова съжалявам!

Едно парче поряза пръста й и той започна да кърви. По пода закапаха големи червени капки.

— Мисис Уолъс, всичко е наред, наистина.

Джейми я накара да седне, обви пръста й с платнена салфетка и започна да я уверява, че това е без значение.

— Просто една бутилка, ще купим друга. Това не е краят на света. Важното е да не сте пострадали сериозно.

Докато Джейми се опита да привлече вниманието на сервитьора, погледът на Кейт се насочи към бара, към един мъж, който в гръб приличаше точно на Сол. Сърцето й се сви.

Когато след инцидента полицията й поиска подробно описание на мистър Сол Уолъс, тя им каза следното: 1,80 висок, къса коса, руса, малки бакенбарди и мустаци, тъмен костюм от туид, бяла риза, черно рипсено сако с черни рипсени копчета и жилетка от същия материал, връхно тъмносиньо палто от туид, черна филцова шапка, черни обувки с връзки, сиви вълнени чорапи, бели дълги долни гащи, кафяв кожен портфейл, златен часовник и венчална халка.

През януари и февруари започнаха да вадят телата от река Тей, някои бяха измъкнати от водолазите изпод срутилите се части, други намериха по-близо до самия мост или нагоре по устието, източно от Монифийт, или в мрежите за сьомга до Тентсмуир, близо до Люхарс. Тялото на Сол така и не бе открито.

Мъжът на бара се обърна. Не беше Сол, той си бе отишъл, никога нямаше да се върне, тя бе в безопасност. И все пак смъртта му не бе сложила край на изпитанието. С течение на времето Кейт разбра, че той й е завещал нещо повече от скъсана огърлица; беше й оставил нещо много по-лошо, точно обратното на подарък.

Писмото не бе от сестра й, беше от лекаря, когото бе посетила след злополуката.

„В отговор на вашето запитване със съжаление ви съобщавам — пишеше той — че, както казах и преди на съпруга ви, вероятността да се случи това, за което ме питате, е много малка.“

В пет часа сутринта на следващия ден след безброй чернови писмото й до Емил най-накрая бе написано и запечатано. Тя излезе от къщата и отиде до най-близката пощенска кутия. Това бе правилното решение, това беше единственото, което можеше да направи. Но все пак задържа ръката си върху студения метал на пощенската кутия, която вече бе погълнала писмото дълбоко вътре в себе си, сякаш можеше да задържи поне още няколко мига и него, и Емил.