Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (39)

39

Кейт седна на втората пейка откъм входа и се заслуша в литургията, която пееха монахините. Техните гласове, високи и чисти, се извисяваха до ехо под купола на църквата и се спускаха над олтара и нефа. Беше неделя сутрин и църквата бе пълна. Освен на тамян, въздухът миришеше на свежи цветя. Букети от рози и хризантеми бяха окачени в края на всеки ред. Мирисът й напомни за баба й и тя почувства липсата й с болезнена острота, каквато не бе изпитвала от години.

Бе красив, но студен ден; по-рано улиците бяха почти пусти. Докато вървеше, Кейт бе подминала неколцина мъже, седнали на пейки или на стълбите на метрото, стиснали сгъваемите си цилиндри, с глави, отпуснати на свити в юмруци ръце. Дали бяха изгубили ключовете си, или бяха нарушили обетите? Дали бяха предадени, или самите те бяха предали някого? Надигащото се плахо слънце подчертаваше всяка бръчка и петънце, всеки намек за разкаяние и пристъп на болка.

В Париж бе лесно да се върви километри наред, без да имаш реална цел. Уличните чистачи обливаха калдъръма, като отмиваха боклуците от предишната нощ в канала с галони чиста вода. Ако и миналото можеше да се отмие така с маркуч, ако мъката можеше да се разтвори. И тогава бе спряла пред една врата, за да избърше очите си, и чу гласовете на монахините.

Паството коленичи за молитва и тя се присъедини, свела глава, закрила лицето си с ръце. Молеше се да има сили да издържи следващите месеци и да остави Емил да си отиде. Не трябваше да се поддава на изкушението; бе поела риск, бе взела лошо решение, беше припряна, буйна, ирационална. Нищо ли не бе научила? И изведнъж всичко нахлу отново, ужасът, който представляваше бракът й.

Започна постепенно, първо груба дума, затръшнатата врата, разбита чаша. Тя покорно вдигаше парчетата, събираше счупената посуда с кървящи пръсти. Лош ден на работа, отменен влак, студена вода в банята; всичко можеше да възпламени гнева му. Сол никога не се извиняваше, но я предупреждаваше да не го предизвиква. Един ден обаче намери огърлицата си, едно от малкото неща, които бяха принадлежали на майка й, разкъсана, шепа перли вместо наниз, пуснати обратно в кадифената торбичка, където тя да ги намери.

Когато попита Сол защо, той не й даде обяснение. Вместо това я удари толкова силно, че за миг тя се зачуди дали небето не се е сринало върху й. След това разбра, че наистина бе станало точно така. Кой е този мъж, помисли си тя? Коя е тази жена? Нямаше никакви отговори в класиците, във философията или в алгебрата. По-късно имаше сълзи и извинения и вината се разпредели помежду им. Тя обеща, че ще се опитва да не го ядосва. Той обеща да направи всичко възможно да се владее. Помирението им продължи до сутринта на следващия ден, когато той захвърли чинията си с препечена филия на пода, защото Кейт бе забравила да помоли прислужницата да купи повече мармалад.

Но нещо хубаво се случи като следствие от тези лоши времена. Беше Коледа, когато разбра, че очаква дете, заченато при едно от помиренията след нейните провокации. Лекарят потвърди, че ще се роди през лятото. В продължение на няколко седмици Сол бе безкрайно щастлив, никога не го бе виждала такъв. Тя положи всички усилия, държа устата си затворена, извръщаше очи, за да не вижда това, което не трябваше. Нищо нямаше да й отнеме радостта, нищо не биваше да се приема погрешно, нищо не трябваше да бъде използвано срещу нея; не си струваше рискът.

И тогава една сутрин случайно изпусна млякото. Бутилката се изплъзна от ръцете й и се разби на пода в коридора. Колко ясно помнеше как бялото шише се търкулва по полираните дървени дъски и турския килим, колко жив бе споменът за капките мляко, пръснали се по най-хубавото палто на Сол, по обувките му, по стойката за чадъри. Колко гръмко кънтеше в съзнанието й мълчанието, настъпило след това.

Навън валеше сняг. Помнеше вкуса му в устата си. Помнеше студенината на гранита под бузата си. Чу как колата на млекаря се отдалечава, тракайки, към Полок Истейт. Отвори очи и се загледа в реещата се високо в небето чайка. Усети как на ръката й се надига оток, там, където неговата ръка я бе сграбчила и след това бутнала. Колко време бе лежала в подножието на каменното стълбище? Достатъчно дълго, за да си пожелае две неща. Само едното желание бе изпълнено, и то чак след година.

Нараняванията й бяха приписани на падането. Имаше счупена китка и спукано ребро. И изгуби детето.

* * *

Една ръка я докосна между плешките и я откъсна от миналото. Изправи се и се облегна на пейката. Службата бе приключила, църквата беше празна. Нямаше представа колко време е стояла коленичила там. Едно кюре стоеше на пътеката и я попита дали може да й помогне. Лицето му бе толкова мило, че тя си помисли, че ще се разплаче отново. Поклати глава, благодари му, повдигна полите си и тръгна към вратата.

Докато вървеше към дома, реши, че ще започне да мисли само за практични неща. Имаше сметки за плащане, срещи за уговаряне, резервации, които да бъдат направени, писма, които да бъдат пуснати. Емил щеше да вземе Алис в седем вечерта. Имаше билети за опера. Още веднъж тримата щяха да пътуват един до друг и тя щеше да е в средата. Щеше да затвори очи, нямаше да чувства нищо, щеше да говори само когато я заговорят. Нищо в лицето, очите или позата й нямаше да я издаде. Можеше да го направи, беше го правила и преди.

И тогава зави зад ъгъла на улица „Рен“ и спря. Там, точно пред нея бе кулата, кулата на Емил. Въпреки че бе недовършена, бе вече много по-висока, много по-красива, много по-забележима в сравнение с всичко на километри разстояние.