Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (23)

23

Снегът валеше от часове. Кейт вървеше бързо по улицата, но снежинките влизаха в очите й, трупаха се по периферията на шапката и си намираха местенце в гънките на шала й. Зави към Ке д̀Орсе и там, пред нея, беше черната плетеница на кулата. Оставаха няколко пресечки, но шумът от строежа пътуваше във всички посоки, звънът на желязо, удрящо се в желязо, и виковете на хората от високото; миризмата на разтопен метал и острият, задушаващ дим от горящата дървесина. Тя погледна надолу към реката. Макар да не бяха в обсега на зрението й, чуваше звука от разтоварването на цялата флотилия шлепове и можеше да види облака черен пясък, който превръщаше белия сняг в сив.

— Търся Арол — обърна се тя към човека на портата. — Дали мосю Арол е на обекта?

Пазачът поклати глава — не.

— А мосю Нугие? Дали той е тук?

Изпратиха едно момче да го повика и й казаха да изчака. Пръстите й вече бяха изтръпнали, краката й бяха подгизнали, но болката, която изпитваше, не можеше да се сравни с това, което чувстваше отвътре. Най-накрая Емил Нугие се появи. Изглеждаше изненадан да я види.

— Съжалявам, че ви притеснявам — започна Кейт, но й бе толкова студено, че едва успя да произнесе думите.

— Какво има? — попита Емил.

— Смятах… — тя преглътна — смятах, че мосю Арол ще бъде тук.

Една дума, това бе всичко, което й бе необходимо, потвърждение, че съмненията й са неоснователни. Нугие бавно поклати глава.

— Не е идвал тази седмица. Нито пък миналата.

Въздухът изведнъж стана прекалено разреден.

— Но вие ми казахте… Казахте ми, че той се справя добре!

Беше я излъгал. Как би могъл да го отрече? Той не отговори, само сви леко рамене.

— И аз ви повярвах.

Кейт избърса лице с опакото на дланта си.

— Съжалявам — каза Емил. — Напоследък съм доста ангажиран.

Работник се появи до лакътя на инженера и прошепна нещо в ухото му.

— Вие сте зает — каза тя. — Трябва да вървя. Приятен ден.

— Нека поне ви повикаме файтон оттук.

Кейт се опита да се овладее и поне на вид се надяваше, че е успяла да го постигне.

— Благодаря ви. Предпочитам да походя.

На улицата отпред снегът все още се стелеше непокътнат, имаше само тънка следа от велосипед и лапичките на улична котка. От една странична улица се появиха следите на мъж и дете, крачели един до друг. Стъпките на мъжа бяха по-големи, по-тежки; тези на детето бяха по-леки, с размера на дланта й, съвършени отпечатъци на малки крачета; следи от стъпала, поели в избрана посока, които скоро щяха да бъдат стъпкани от други крака или да се разтопят и да изчезнат в нищото.

След като зави зад ъгъла и загърби строежа на кулата, Кейт спря и извади сметката, която бе намерила тази сутрин на пода в дрешника. Мастилото беше размазано, но думите все още се четяха. Мосю Арол, пишеше там, дължи 1670 франка за шампанско, храна и услуги. Адресът бе „Шабане“ 12, улица близо до Лувъра. Хиляда франка бе по-голяма сума от това, което Джейми би могъл да спечели за една година. Какво беше направил?

По време на обиколката им из Европа преди година й бе по-лесно да го следи. Никога не оставаха някъде за повече от две седмици, така че той нямаше време за нещо повече от дребни авантюри. Камериерката в Делфт, танцьорката в Женева, момичето, което позираше на художници във Флоренция… поне тези й бяха известни. Но тук, в Париж, му бе изгубила дирите. Преди да открие сметката, нямаше представа къде прекарва времето си и с кого.

Следите в снега водеха към един покрит базар. Освен бледата светлина от газения фенер, пасажът бе тъмен — снегът се бе натрупал върху стъкления покрив; в другия му край все пак имаше светъл квадрат — врата, която водеше към другата улица. Нямаше следи от мъжа и детето. В базара бяха наредени магазинчета за шапки и емфие, детски играчки и скъп чай. След миг Кейт вдигна глава и улови погледа на продавачката от магазина за шапки.

— Мога ли да ви помогна? — попита момичето на английски език.

За пореден път бе разпозната като чужденка, въпреки че не разбираше какво я отличава толкова ясно. Дрехите й бяха подгизнали, косата й се спускаше свободно покрай лицето; когато валеше дъжд или сняг, парижаните си оставаха по домовете или, ако им се наложеше да излязат, носеха чадъри. Кейт поклати глава и тръгна обратно към улицата. Беше по-безболезнено да не се отпуска, да не се сближава с никого. Знаеше какво трябва да направи; трябваше да изпрати сметката на Уилям Арол и да си признае, че се е провалила с гръм и трясък. Той щеше да им каже да се върнат у дома веднага и те нямаше да имат друг избор, освен да се подчинят.

Слезе от бордюра, но един внезапен вик я накара да подскочи стреснато назад. Конски омнибус прогърмя само на крачка от нея, със своето тяло от желязо и месинг, стъкло и боя, целият опръскан с ивици кал, със сладникавата си миризма на коне и влажна кожа. Колко лесно щеше да е, помисли си тя, да пренебрегне предупреждението и да продължи да върви към мястото, където мръсният сняг бе набразден от следите на файтоните и въздухът бе изпълнен с животински дъх.

Сега улицата бе празна. Кейт повдигна полите си и закрачи през кишата. Какво можеше да направи? Да обвини Джейми открито? Да поиска ясен отговор от него какво възнамерява да прави? Но как би могъл изобщо да заплати тази сума сам? Това бе истинска катастрофа.

Един файтон бе спрял до тротоара малко по-напред. Вратата се отвори и отвътре излезе мъж. Мина известно време, преди да го познае. Беше Емил Нугие. Какво, за бога, правеше тук? За един миг той остана неподвижно в снега, загледан към нея.

— Ходите доста бързо — каза той. — Вече сте на половината път до дома си.

— Последвали сте ме?

— Такова бе намерението ми, но вие умело ми се изплъзнахте. Тъкмо се канех да се върна на обекта, когато ви видях. Бихте ли искали да се повозите малко, вместо да вървите?

— Не, благодаря.

Сама жена, дори вдовица, не се возеше с неженени мъже. Не се правеше така, той не би трябвало да го предлага.

— Струвате ми се премръзнала.

— Добре съм.

Но още в мига, в който каза думите, няколко плътни снежинки се приземиха на миглите й и тя потрепери. Беше цялата подгизнала. Снегът отново валеше на парцали, а тя дори не бе забелязала.

— Моля ви! — каза Нугие тихо. Беше толкова внимателна молба, че Кейт бързо погледна през рамо. Никой не беше чул. Освен тях нямаше други хора. Снегът беше толкова плътен, че вече не виждаше дори до другата страна на улицата. Бяха напълно обвити от снежната пелена като в пашкул, останалият свят бе погълнат от белотата. Кой щеше да я види да се качва във файтона? Никой никога нямаше да узнае. А и да разбере някой, какво значение имаше? Не, нямаше значение.

— Само за малко — каза тя. — Докато снегът спре.

Нугие й помогна да се качи във файтона, даде сигнал на кочияша и след това се качи при нея. Потеглиха, копитата на коня звучаха приглушено по калдъръма. Емил се настани на седалката така, че да запази прилично разстояние между тях. Дори и без линийка тя знаеше, че то ще бъде петнайсет сантиметра, нито повече, нито по-малко. И все пак одеялото, което хвърли върху скута й вече беше топло. Седалката също. Кейт се облегна назад и вдиша дълбоко; мазна вълна и старо дърво, плюс лек аромат на бадеми.

— По-добре ли сте? — попита той.

— Малко — кимна тя.

Преглътна и усети погледа му върху лицето си, върху гърлото си. Усещаше тежестта му на седалката до себе си; осъзнаваше всяко движение, което правеше, всяко повдигане на гърдите му, всяко малко отместване на очите му. Защо трябваше да се преструва, да се отрича от себе си, когато всички останали правеха точно това, което искат? Градът отвън бе изтрит, заличен от дъха на мъглата. Почти би могла да повярва, че наистина не съществува. Хвърли бегъл поглед към инженера, към Емил Нугие.

— Мосю Арол не е най-лесният питомец — предложи тема той.

Споменаването на името на Джейми я върна обратно в настоящето, към затрудненията на младия Арол. Всъщност положението с Алис не беше много по-добро. Как би могла да ги контролира, когато те не желаеха да бъдат контролирани? Във файтона настана мълчание. Кейт си пое дълбоко дъх, после издиша шумно.

— Цялата сте мокра — каза внезапно Нугие. — В Шотландия не ползвате ли чадъри?

Бе променил темата, бързо, умело. Тя се засмя, изпълнена с чисто, искрено облекчение, дошло сякаш от нищото.

— Разбира се, че носим — отвърна, като отметна кичур влажна коса от лицето си. — Рядко минава ден, когато човек не се нуждае от чадър… но този сняг… прекалено красив е. Пада толкова изящно, като вишнев цвят.

— Колко красиво казано.

Нугие я погледна и се усмихна. Джейми, снегът, сметката, кулата, всичко това изчезна, нямаше го. Това, тук, сега, този момент не съществуваше във времето.

След това, без предупреждение, файтонът спря рязко.

— Има някаква злополука на пътя — провикна се кочияшът над главите им.

Емил избърса стъклото на прозореца с ръкава си. Кейт погледна навън. Снегът беше спрял. Намираха се само на няколко пресечки от къщата на Арол. По лицето й плъзна руменина. Тя погледна към Нугие. Какво ли мислеше той за нея? Каква роля би могла евентуално да играе в живота му? Наведе се внезапно напред и се обърна към кочияша.

— Ще сляза и ще продължа пеша оттук.

— Мога да ви откарам до вас — каза Емил.

Тя го спря с ръка.

— Няма нужда.

С бързо движение на китката си отвори вратата на файтона и слезе от него. Някъде отвътре, от място, към което вече не можеше да погледне директно, инженерът наведе глава.

Тълпа от хора, обърнат файтон, кон, паднал на една страна, с ужасени очи и очевидно счупен крак. И тя си спомни друга сцена: кръв по снега, дъхът й, излизащ на малки облачета, вкусът на скръбта, смесен с острия вкус на срама.