Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (22)

22

Писмото стоеше на масичката в антрето му. Той прокара пръст по буквите на името й, може би търсейки ехо от нея в подредбата и в извивките на буквите. Запита се какво бе истинското й име, моминското, това, което бе получила от родителите си, а не от покойния си съпруг. Осъзна, че не знае почти нищо за нея.

Написа писмото почти седмица по-рано, бе го съставял безброй пъти, докато се опитваше да намери верния тон. Все още не беше сигурен, че е уцелил. Всъщност все още не бе сигурен, че знае какво иска да й каже; думите му се струваха твърде тежки, твърде тромави, твърде лесно излели се една след друга в грубовата форма. Всичко, което искаше, бе просто да я види отново. След това… нямаше грандиозен план, нямаше някаква голяма схема. Но там беше и Алис, момичето, за което Кейт отговаряше, самият той имаше своите отговорности, а тези две неща съзаклятничеха и превръщаха нещо толкова просто в невъзможна задача. И така писмото си стоеше на масичката в антрето му, неизпратено.

На строителния обект Емил се спря в долния край на скелето и вдигна глава нагоре. Кулата бе започнала да се издига над покривите на града, върховете на металните й греди пробиваха облаците, обгръщащи града, и правеха внушителния план на Осман, неговите амбициозни булеварди и улици във формата на звезди да изглеждат все по-незначителни. За разлика от църквата „Сакре Кьор“ обаче, чиято концепция беше също толкова противоречива, а строителството й — толкова бавно, че градът бе престанал да я забелязва, кулата все още предизвикваше реакция; неволно рязко поемане на въздух, учестено затуптяване на сърцето, повдигане на пръст — погледнете. Беше по-висока, отколкото хората си представяха, че ще бъде, по-фина, по-изящна. И макар да имаше още такива, които продължаваха да негодуват срещу нейната „абсолютна грозота“, мнозина други бяха променили мнението си.

— Мосю Нугие? — провикна се някой от горе. — Имаме нужда от вас.

От този момент нататък той не мислеше за нищо друго, освен как да се решат поредица от логистични проблеми, които се появяваха бързо и неизменно с напредването на деня. Постройката бе невероятно сложна, всичко се изработваше ръчно и се сглобяваше парче по парче. В какъв ред трябва да бъдат поставени частите и къде трябва да бъдат насочени занитвачите след това? Дали основите от страната на реката, където земята бе по-мека и изцяло от глина, щяха да издържат? Дори да потънеха само с няколко сантиметра, кулата щеше да се наклони. А какво да кажем за вятъра? Какво щеше да стане, ако върху града се стоварят ветрове със скорост много по-висока, отколкото бе заложено в техните изчисления? Предполагаше се, че вятърът ще премине направо през кулата или ще я разлюлее най-много с петнайсет сантиметра във всяка посока, но все пак какво би станало, ако я залюлее толкова силно, че да успее да я събори? И все пак… Да, никога досега не бе строена желязна кула с такива размери, но ако изчисленията им бяха верни, тя ще е стабилна, ще издържи почти всичко.

Едно момче се появи задъхано в горната част на скелето. Беше му нужно малко време, за да си поеме дъх и да успее да изкара някакви думи от устата си, и в този кратък миг през главата на Емил преминаха всички ужасни неща, които биха могли да се случат на строежа. Но това, което момчето най-накрая изрече със заекване, бе най-големият му страх.

— Майка ви… Имаше спешно съобщение от портиера на сградата й. Трябва да отидете при нея. Бързо.

Този път жилището бе почти напълно тъмно. Икономката чакаше на вратата, за да вземе палтото и шапката му. Жената не смееше да отвърне на погледа му.

— Лекарят е при нея. Имаше тежка нощ.

— Трябваше да ме повикате по-рано.

— Тя не искаше да ви безпокои.

Слънчевата светлина се промъкваше през кепенците на прозорците в спалнята на майка му и се изливаше в прави дълги ивици по пода. Отне му време, за да я открие; лицето й бе почти толкова бледо, колкото бяха чаршафите на леглото й. Мари Нугие повдигна бледата си тънка ръка, за да го поздрави. Лекарят стоеше до леглото с наведена глава.

— Мое скъпо момче, толкова съжалявам… — каза тя.

— Маман — отвърна той. — Какво ви има?

Тя погледна към лекаря. Той остана все така безмълвен.

— Е — започна мадам Нугие — не исках да те притеснявам, ти си толкова зает с работа, но напоследък не се чувствам добре. Мосю Фуре, моят многоуважаван лекар, смята, че може да имам…

Погледът й стана леко блуждаещ, докато тя търсеше думата. Лекарят започна да говори — за хронично възпаление, за клетки и лимфни възли. Нищо от това не звучеше смислено на Емил.

— Имам тумор — каза майка му.

Емил се опита да разбере. Погледна към лекаря за потвърждение.

— Но вие можете да го махнете, нали? Можете ли?

Докторът се прокашля. Майка му помоли за глътка вода.

— Харесва ли ти това огледало? — попита тя, след като я изпи. — Онова над камината? Нуждае се от леко подновяване на позлатата по рамката и лъскане. Баща ти го купи във Венеция.

Докато вземаше шапката на лекаря, стискаше ръката му и го съпровождаше до вратата, Емил се запита какво ли си мислеше той за тях, за сумрачните стаи със затворени кепенци и миризмата на парфюма на майка му, смесена с мириса на лекарствата й за добро храносмилане.

— Тя е склонна да преувеличава — каза Емил с усмивка.

Лекарят обаче го погледна така, сякаш току-що е казал ужасна шега не на място.

— Опасявам се, че този път не е така. Има рак. На гърдата. В доста напреднала фаза.

— Но със сигурност с хирургическа намеса…

— Успеваемостта е слаба. Имайки предвид възрастта и здравословното й състояние, не бих препоръчал операция.

— Тогава какво ще препоръчате, докторе? За да я излекуваме?

Лекарят въздъхна и поклати леко глава.

— Толкова съжалявам.

В ушите на Емил нахлу звукът от бушуваща вода, тътен на приливна вълна, която заплашваше да се стовари върху него и да го отнесе, докато той се опитваше да осмисли думите на лекаря. От толкова дълго време майка му бе в периферията на неговото зрение, камъче в обувката, трънче под кожата, а гласът й бръмчеше като оса в ухото му. Как би могла да си отиде, да я няма, да заглъхне напълно? Струваше му се невъзможно светът да продължи да съществува без нея. Дойде на себе си, рязко изтръгнат от вцепенението. Лекарят бе сложил ръка на рамото му.

— Мосю Нугие? — попита той тихо. — Ако бях на ваше място, щях да си взема почивка от работата до края на деня.

— Колко й остава?

— Месеци, бих казал. Една година, най-много.

— Тя знае ли го?

Лекарят замълча.

— Мислех си, когато настъпи подходящ момент, вие да й кажете.

От балкона на спалнята на майка му се виждаше цял Париж. Той гледаше на юг и през целия ден в стаята влизаше слънце за ужас на икономката, която твърдеше, че така се съсипват всички килими. Именно това обаче преди години бе подтикнало баща му да купи апартамента: гледката. Докато седеше на ръба на леглото на майка си, Емил се зачуди дали кулата се вижда оттук или бе разположена прекалено встрани на изток.

— Не е нужно да оставаш при мен през целия ден — каза майка му. — Знам, че си зает.

— Имам време.

— Никога не си имал време преди. Случило ли се е нещо? Това е проблемът да работиш за някого другиго. Освен че те вземат всички пари, могат да те уволнят с едно мигване.

— Не съм уволнен. Това няма да се случи.

— Не бъди твърде сигурен.

Само майка му знаеше как да го подразни с няколко думи. Вече усещаше, че ядът се надига вътре в него.

— Имате ли някаква представа какво строим, маман? Ще бъде прекрасно, разтърсващо, величествено.

— Просто кула — заяви тя равнодушно.

За момент се умълчаха.

— Знаеш ли какво казваше някога баща ти? В едно красиво парче стъкло можеш да видиш дъха на човека, който го е сътворил; той е вдишвал същия въздух като първите стъклари в Сирия преди хиляди години. Гордееше се, че е част от тази древна традиция.

— Майко…

— С малко инвестиции фабриката може да се модернизира. Семейната къща се нуждае от малко работа, но това няма да отнеме много време. Би било хубаво да отглеждаш децата си в провинцията, а не в града.

Той я остави да продължи, да прави планове, да гради схеми за бъдещи поколения.

— Мога да живея при теб. Децата ще идват и ще присядат при мен, а аз ще ги гощавам с бонбони.

Емил усети, че на гърлото му има буца, и с мъка преглътна. Как би могъл да й каже, как би могъл да премълчи? В крайна сметка не каза нищо, просто я целуна нежно по ръката.

— Ще дойда да ви посетя и утре, маман.

— Само ако можеш да отделиш време — каза тя, а очите й изглеждаха влажни в сумрака на стаята. — А може да те изненадам и аз да те посетя. Работиш твърде много. И за какво?

Ако можеше да види завършена кулата, щеше да разбере защо. Майка му щеше да осъзнае, че е направил правилния избор, че е поел по правилния път. Докато вървеше към Марсово поле, Емил си даде сметка, че тя може и да не издържи до завършването на кулата. Затова реши, че ще ускори всички срокове и ще подтикне хората да работят по-усилено, по-бързо. Ако не друго, поне това й дължеше: шансът да види с очите си, че в неговото сглобяване на трегери и болтове има изящество, че то е смело и гениално дело, че е изкуство.