Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (47)

47

Частната церемония за откриването на Айфеловата кула се проведе на 31 март 1889 г. в пет следобед. По-късно същата вечер, след като на върха бъде издигнат френският флаг, щеше да има празненство за работниците и за отбраните, за приятели и поддръжници, за знаменитости и светски личности. С височина от 324 метра кулата бе най-високата сграда в света, по-висока от катедралите в Руан и Кьолн, по-висока дори от небостъргачите в Ню Йорк и Чикаго. На първия етаж, където се бяха събрали всички, се провеждаше малка пресконференция.

— Кога приключихте работа? — попита някой.

— Вчера! — отговори Айфел.

— Доволен ли сте от работата? — попита друг, щом смехът утихна.

— Невъзможно е човек да не е доволен. Тя не просто е великолепна, но и гледката от върха й е несравнима с нищо по целия свят. Е, кой идва с мен, кой иска да види как ще вдигна трикольора?

За откриването асансьорите бяха спрени и догоре имаше дълъг път, така че само двайсетина души проявиха желание да изкачат виещото се стълбище чак до върха. Вечерната светлина се процеждаше през желязната решетка, която с височината ставаше все по-тънка, като изящен женски крак. Кулата се извисяваше над покривите и бележеше края на всеки булевард, солидна и все пак прозирна, елегантна и все пак математическо творение, видима от почти всяко ъгълче на Париж.

Алис и Кейт стояха близо до щанда със закуски и се опитваха да задържат бонетата си, които вятърът упорито искаше да издуха. Под тях бе площадката на Световното изложение, където бе започнал строежът на павилионите и на Галерията на машините, на селищата и парковете. Щяха да пропуснат мащабното откриване през май. Билетите им за вкъщи бяха резервирани за следващия ден. Багажът им бе опакован, сандъците — натъпкани.

Изминалите два месеца бяха трудни, но Алис се бе възстановила напълно и нямаше търпение да се прибере у дома. Бе започнала да си пише отново с мистър Хог. Той още, както се бе изразил, нетипично за него, й пазеше място в сърцето си. Но първо, преди да напуснат Франция, щяха да присъстват на церемонията по откриването на кулата.

— Заради Джейми — бе казала Алис. — За да можем да му разкажем, когато се върне от Панама.

И се бе насилила да се усмихне.

Никой нямаше новини от него. Носеха се слухове за нова епидемия от холера. Но докато не чуеха обратното, щяха да приемат, че причината за мълчанието му е просто комбинация от неговия мързел и лошата пощенска служба.

Първият етаж бе препълнен с хора. Тук, сред шумоленето на поли и лекия полъх на пролетния вятър, се усещаше масово главозамайващо вълнение. В този ден в Париж това бе точното място, където трябваше да е човек, за да види другите и да бъде видян. Хората сочеха, ахкаха, усмихваха се и се опитваха да заемат подходяща поза за тримата фотографи, които документираха събитието.

— Добре ли изглеждам? — попита Алис.

Носеше бяла рокля и розов чадър против слънце. Изглеждаше сладка, свежа, все така по-млада от реалните си години.

— Изглеждате много добре — отвърна Кейт.

Алис примижа срещу слънчевата светлина и се наведе към нея.

— Мислите ли, че хората знаят? Могат ли да се досетят?

Кейт я хвана за ръката.

— Никой не знае. И никой никога няма да узнае. Обещавам ви.

Емил Нугие бе застанал от южната страна и се взираше към града. Погледът на Кейт пробяга по лицето и раменете, надолу към ръцете му. Хората страняха от него — имаше дузина версии за причината за социалното му падение. Кейт бе чула няколко истории; той бе прострелял графа, бе зарязал младо момиче, бе уволнен от работа. И все пак бе тук, на откриването, и очевидно не се разкайваше за нищо.

— Мисис Уолъс! — провикна се Алис. — Елате насам.

Скоро след като Кейт откри състоянието на Алис, Емил прекрати всякакви контакти с тях. Беше ли научил за положението на мис Арол? Или най-после бе осъзнал, че е безнадеждно да упорства? Какво щеше да стане, ако бе продължил да ухажва Алис? Кейт нямаше отговор на този въпрос. А що се отнася до графа, Емил бе направил само това, което мнозина мъже биха сторили с удоволствие, ако имаха възможност. Раната, очевидно, не беше фатална.

Група дами се приближиха, за да надзърнат през ръба, и препречиха гледката на Кейт. Тя се наведе настрани, докато отново успя да го види. Емил изпъна гръб, оправи яката си и после тръгна по стълбите към втория етаж, следвайки спиралата, нагоре и нагоре, все по-далече от нея.

Кейт осъзна присъствието на Алис до себе си едва когато момичето я хвана и за двете ръце и я завъртя.

— Мисис Уолъс! Викам ви за не знам кой път.

— Един момент — отрони Кейт, вперила поглед към стълбището, докато Емил най-после се скри от погледа й.

— Погледнете ме — настоя Алис.

Кейт се обърна към нея. Лицето на повереницата й бе станало алено. Сякаш в един миг внезапно бе проумяла всичко.

— Той е бил. През цялото време е бил той. Не е идвал да ухажва мен, а да вижда вас.

Кейт се почувства разкрита, дъхът й секна, загубата я смаза.

— Защо? — попита Алис.

Кейт тръсна глава. Защо? Защо се бе случило ли?

— Защо не ми казахте? — настоя момичето.

Кейт притвори очи. Вече нямаше значение. Той си бе отишъл.

— Защото — прошепна — не може да се направи нищо.

— За какво говорите? — извиси глас Алис.

Хората се обърнаха към тях. Двама възрастни господа и съпругите им се запътиха към англо-американския бар. Кейт и Алис се умълчаха, докато групата ги подминаваше.

— Не мога да му дам това, което желае — каза Кейт, когато хората се отдалечиха.

— Не ви разбирам — отбеляза Алис. — За какво говорите? Той е идвал заради вас!

— Да слизаме вече. Утре трябва да ставаме рано.

— Не! Вече съм голяма. Последните няколко месеца го доказаха. Освен това вие сте не само моя придружителка, а и приятелка. Какво не сте могли да му дадете?

Кейт вдиша и издиша дълбоко. Тежестта на това, което бе сторила, на това, което бе, на това, което бе предизвикала, се надигна в нея като плътна сива мъгла.

— Съпругът ми…

— Той е починал — кимна Алис. — Трагично.

Кейт кимна.

— Веднъж… ме бутна по стълбите — прошепна тя. — Очаквах дете.

Преди призраците на децата, които бе копняла да има, често преследваха Кейт. Присъствието им й тежеше като камък, захлупил сърцето й. Напоследък обаче това бреме бе олекнало и едно по едно неродените й деца я бяха напуснали.

Алис се взираше в нея с широко отворени очи.

— Направиха ми процедура, медицинска процедура, за да спрат кървенето. И сега не мога да имам деца.

— Сигурна съм, че не е вярно — каза Алис. — Може да опитате…

Кейт постави ръка на рамото на момичето.

— Когато приемеш нещо, му позволяваш да си отиде.

За момент двете останаха така, в мълчание, загледани към града, докато сенките се удължаваха. Скоро щяха да си тръгнат оттук. Скоро тези дни щяха да свършат. Скоро Емил щеше да бъде просто спомен, полузабравен поглед. Оркестърът засвири. Някакъв мъж запя. Признанието увисна във въздуха помежду им, добило реалност и плътност, след като бе изречено на глас. Погледът на Алис се плъзна от лицето на Кейт към по-високите платформи.

— Знаете ли какво? Качвам се — каза изведнъж Кейт.

Алис мигна и после й кимна почти недоловимо.

— Ще се оправите ли тук сама, Алис? Няма да се бавя.

— Разбира се. Не ме мислете.

Докато се катереше, Кейт чуваше стъпките на другите хора по металните стълби високо над себе си. При издигането си към втория етаж спираловидното стълбище се извиваше леко навътре. Тя не поглеждаше през ръба, не позволяваше погледът й да се зарее, а се бе втренчила право напред, в стъпалото, което й предстоеше да изкачи. При толкова много въздух и толкова малко плътност на постройката усещаше вятъра в косата си и капките дъжд по лицето си, усещаше кислорода, навлизащ с цялата си острота в дробовете й, и хладния порив под полите й. Беше като левитация, издигане без необходима подкрепа, изкачване в невъзможно пространство.

Краката скоро я заболяха и остана без дъх; корсетът й бе прекалено пристегнат, а турнюрът — ужасно неудобен, но тя продължаваше, стъпка, после друга, после още една. Накрая стигна до втората площадка, намираща се на сто метра височина. Докато си поемаше дъх, стисна силно перилото, толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Беше успяла.

Емил не беше тук. Обиколи етажа два пъти. Имаше само едно място, където би могъл да отиде. Други вити стълби водеха към третия етаж.

— Към върха ли отивате? — попита я един мъж, докато тя се колебаеше в подножието на стълбището. — Догоре са само 1130 стъпала.

Трябваше да го направи веднага, бързо, преди да е размислила.

— Значи сте по-смела душа от мен — кимна мъжът. — Ако побързате, може да стигнете навреме за вдигането на флага.

И тя тръгна отново, пак стъпало по стъпало, нагоре и нагоре, завои след завои, катерейки се в средата на върха, тирбушон от стъпала към най-горната част. Тези стълби бяха по-тесни от последните и много, много по-стръмни. На първата платформа засвири оркестър, но бе прекалено далеч, за да различи мелодията.

По средата на пътя до върха Кейт спря, за да успокои дишането си. Слънцето залязваше и кулата хвърляше дълга, много дълга сянка. Земята съвсем се бе смалила под краката й, всичко започна да се върти, стъпалата се разместиха, хоризонтът се размаза пред погледа й. Доповръща й се. Тилът, лицето и скалпът й бяха облени в пот. Изведнъж се вкамени, вцепени се от ужас, от устните й излезе лек стон. Нищо не беше стабилно, вече нищо не й изглеждаше безопасно. Вкопчи се в централната колона на стълбището, обви я с двете си ръце и притисна лице към боядисаната в червено повърхност. Но така бе още по-лошо; тя бе прекалено голяма, прекалено гладка, за да се задържи за нея.

— Хайде — подтикна се сама. — Продължавай!

Вдигна глава нагоре. Бе на половината път. Фокусира се върху опита да забави дишането си, навътре, навън. И отново. Дишай. Издишай. После протегна ръка, докато пръстите й се плъзнаха по перилото, преди да го сграбчи с двете си ръце. Дланите й бяха влажни, тялото — подгизнало. Опита се да накара крака си да направи още една крачка, само още една. Коленете й обаче се разтрепериха. Крайниците й не помръдваха. Бе залепнала на място. Дали наистина кулата е безопасна? Беше сигурна, че е усетила как се залюлява. Какво правеше толкова нависоко, само на крачка от сигурната смърт? Искаше само да се озове на твърда земя, на паваж, трева или чакъл. Как би могла да стигне още по-високо? Физически това бе невъзможно.

— Моля те — прошепна тя. — Стъпка по стъпка.

Изчака дишането й да се успокои и гърдите й да спрат да се надигат бързо, после изтри потта от лицето си в рамото. Изведнъж изпита силен гняв към самата себе си; беше жалка, слаба. Затова животът я бе довел тук, до този момент, затова стоеше вцепенена като в капан на стъпалата на това творение от желязо и въздух, високо, високо над Париж, неспособна да продължи напред.

Над нея се разнесоха леки радостни възгласи. Изхвърча тапа от шампанско. Сигурно бяха вдигнали трикольора. Докато възгласите утихваха, тя чу увереното трополене на стъпки по метал някъде под нея; някой друг се качваше по витото стълбище. Да бъде открита тук, вцепенена, вкопчила се в перилата като жертва на корабокрушение, бе вероятно най-лошото, което можеше да си представи в момента. Затова си представи Емил там горе, на върха. Почти бе успяла, не беше далеч, изобщо не бе далеч. Прогони от съзнанието си всичко друго, остана само той. Направи възможно най-малката стъпка, после още една и след това продължи, стъпало след стъпало, докато накрая, останала съвсем без дъх, стигна до третата, най-високата платформа.

Отпусна се на една пейка, затвори очи и зачака замайването й да изчезне. Представи си, че отново е във въздушния балон и Емил е до нея. Ако се придържа в центъра, далеч от ръба, ако се фокусира върху хората, а не върху височината, ще се овладее. Отново отвори очи. Слънцето бе залязло и Париж бе блещукащ черен килим, обсипан с малки диаманти от светлина. Пред нея се носеха фигури, размазани черни петна на фона на бледото сияние; десетина мъже и две-три жени. Едно дете. Някъде отдолу избухна поредица от гърмежи и в небето над нея започнаха да разцъфват фойерверки в червено, зелено и синьо. От стълба със знамето се изсипа дъжд от конфети, които западаха бавно във въздуха като огромни снежинки.

Кейт обиколи припряно два пъти централната колона, после още веднъж. Той не беше тук. Спря до малкото вито стълбище, което водеше към частния апартамент на Айфел. Това бе единственото място, където можеше да е Емил.

— Търся мосю Нугие — обърна се тя към мъжа, който слизаше оттам.

— Опасявам се, че не е тук — отвърна господинът. — Едно момче дойде със съобщение за него и той си тръгна преди няколко минути.