Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (12)

12

Когато бе в Париж, Густав Айфел живееше в апартамент близо до „Етоал“. Въпреки че бе загубил жена си преди повече от десет години, така и не се бе оженил повторно. Вместо това се настани при дъщеря си Клер и съпруга й Адолф, който работеше във фирмата му. Другите му пет деца бяха пораснали или напуснали дома му — най-малкото бе в училище с интернат. Парижкият апартамент беше просторен и обзаведен с вкус, без да издава нещо за характера на обитателите си. Също като Емил, Айфел почти не се задържаше в града. През последните няколко десетилетия бе прекарал по-голямата част от времето си, пътувайки по целия свят, в Америка, Европа и Далечния изток, срещаше се с клиенти, представяше идеите си или работеше на място.

Откакто Емил бе започнал да работи за него, той бе поразен от самоувереността на Айфел. Не ставаше въпрос само за пари — имаше повече от достатъчно — а за абсолютната вяра в собствените му убеждения. Това беше очевидно в начина, по който използваше материалите, в подхода му при изграждане на мостове, в смелостта, с която бе готов да се пребори с всичко — от установения ред до силата на природните стихии. Емил си спомни деня, когато един занитвач бе паднал във водата от виадукта „Гарабит“. Айфел не се бе поколебал нито за миг, преди да се гмурне в река Гарона, за да го спаси.

Скромността обаче не беше сред качествата му. По време на строителството му мостът на Дуро бе с най-голямата дължина на централната дъгова част между подпорите в света. Но освен това, както Айфел обичаше да изтъква, заради лекотата на кованото желязо не разваляше красивия пейзаж. Мостът бе не само достатъчно здрав, за да издържи силата на ураган, беше и елегантен. Айфел бе и умел бизнесмен. Той ухажваше журналисти и ги убеждаваше да пишат благоприятни статии за него и работата му. Четеше лекции. Печаташе брошури и ги разпространяваше. Популярността му растеше с такава скорост, че го канеха да работи по проекти чак в Чили, Будапеща и Ню Йорк. А сега заради кулата — шедьовъра на Световното изложение, се бе върнал у дома, във Франция.

Чертежите за кулата бяха направени от Нугие и колегата му Морис Кеклан още преди години. Архитектът Стивън Совестър бе добавил няколко завършващи щриха. Въпреки конкуренцията — имаше например предложение за 300-метрова кула от гранит с огромна електрическа пещ на върха, Айфеловата кула бе избрана от комисията на изложението. Град Париж щеше да допринесе за строежа с един и половина милиона франка, Айфел — с още пет милиона за покриване на очакваните разходи, а в замяна щеше да получава всички приходи от кулата през следващите двайсет години. Кеклан, Нугие и Совестър също щяха да получават процент от печалбата, ако изобщо имаше такава. Това беше огромен финансов риск за Айфел. Беше напълно възможно никой да не се заинтересува от кулата, да не говорим да плаща билет, за да се качи.

От фоайето Емил чуваше тракането и смеха на прислужниците в кухнята, бебешки плач и над всичко това, в по-пронизителни тонове, чуруликането на чифт пойни птици в клетка. Намери Густав в задната част на къщата, работеше на маса на терасата. Две от дъщерите му бяха с него, Клер и Валентин, и двете кърмеха нервните си бебета. Шумът явно не пречеше на Айфел; на масата пред него бяха разпръснати чертежи.

— Работите и в неделя? — попита Емил.

— Нищо особено — отвърна Айфел, ставайки да го поздрави. — Просто един подводен мост през Ламанша и нова линия на метрото.

Това също бе типично за него. Често работеше едновременно по шест-седем проекта, всеки — по-голямо техническо предизвикателство от предишния. Ако нещо бе твърде лесно, бързо губеше интерес.

— Дочух, че може би ще трябва да дам оферта за Панамския канал.

Емил се намръщи.

— Сигурен ли сте, че е добра идея да участвате в проекта?

— И ние му казахме същото — намеси се дъщеря му Клер.

Френското дружество „Панамски канал“ бе затрупано с проблеми, откакто бе започнало строителството на канала преди шест години. Хиляди работници бяха загинали на строежа — при злополуки или от малария и жълта треска. Казваха, че условията за работа са брутални. Изпълнителят, Фердинанд дьо Лесепс, мъжът, който бе построил Суецкия канал, вече бе похарчил милиони, набрани от френски инвеститори.

— Лесепс се е отказал от идеята си да строи всичко на морското равнище — отвърна Айфел. — Най-после в компанията явно са осъзнали, че съм прав. Единственият начин да се построи успешно каналът е като се използва поредица метални шлюзове, както казвах от самото начало. С моите и вашите умения, Емил, бихме могли да се справим. Ще погледнете ли чертежите, преди да ги представя на компанията?

Айфел никога не спираше да работи и очакваше това и от своите служители. Също като него те имаха дванайсетчасови смени през лятото и работеха от изгрев до залез-слънце през зимата. Главата на Емил гърмеше от бормашините и чуковете. Чуваше ги дори в сънищата си. Когато не отговори, Айфел остави молива си.

— Клер, Валентин… Може ли да ни осигурите малко уединение за момент?

Двете млади жени се спогледаха, след това вдигнаха бебетата и се преместиха на по-сенчесто място по-напред на терасата.

— Притеснява ли ви нещо? — попита Густав.

За миг Емил се смълча.

— Добре… Притеснен съм — призна той. — За строежа на кулата.

Густав повдигна вежди. Светлите му сини очи примигнаха веднъж.

— Стига всяка дупка за нитовете да е с точност до една десета от милиметъра, всичко ще е наред.

Емил извади носната си кърпа и избърса челото си с нея. Въздухът над града бе тежък и задушен. Имаше 2,5 милиона нитове. Негова бе отговорността да се увери, че всеки отвор ще бъде точно поставен. А какво ще стане, ако не са? На строителната площадка наместваха железните греди с тегло до три тона на местата им. Ако отворите за нитовете не съвпаднеха, парчетата нямаше да се напаснат. И нямаше да има кула.

Очите му все още пареха от черния прах, изпълващ работилницата. Косата му, дрехите му, кожата му миришеха на нажежен метал и на горящи въглища — никакво количество сапун не можеше да премахне миризмата. Понякога му се струваше, че са се заели с невъзможна задача. Да строиш нашироко, да пресичаш долини, да строиш мостове или виадукти, бе едно, но да строиш нагоре, да изграждаш нещо толкова високо, по-високо от всичко, строено досега, бе като да се опитваш да сънуваш наяве.

Въпреки че самият той бе проектирал кулата, Емил установи, че му е почти невъзможно да си представи стотиците метри метални подпори под краката си и гледката, която досега можеше да се зърне единствено от гондолата на въздушен балон.

— Да не е заради момчето на Арол? — попита Айфел.

Емил изпуфтя с досада.

— Това също! Той е безнадежден.

Беше оставил шотландеца да отговаря за малка част от производството и отиде да провери работата му на третия ден. Арол бе използвал шаблона, който му бе даден, но на обратно. Следователно всички дупки бяха пробити на грешното място. Почти всеки трегер трябваше да се изхвърли. Емил се опита да не показва раздразнението си, опита се да прикрие недоволството, но колко парчета бяха направени, без да забележи пропуска? Какви проблеми щеше да предизвика това по-нататък по линията? Джейми Арол обаче изобщо не изглеждаше да съжалява.

— В Шотландия пробиваме на място.

— Би могло и така да се прави — отвърна Емил. — Но за този проект решихме да направим поне шейсет процента от отворите за нитовете в завода. Не само ще бъде по-удобно да се сглобят на място, но е и по-безопасно, и по-бързо. А за нас е задължително да завършим проекта навреме.

Джейми Арол се прозя и седна на работната маса.

— Добре ли сте? — бе попитал Емил.

— Просто съм уморен. Свещта ми гори и от двата края, както се казва. Ранно ставане, късно лягане, сещате се…

След това Емил поиска от бригадира да провери цялата работа на Джейми Арол и да му докладва.

— Понижен ли съм? — попита Джейми. — Това ли е?

Със сигурност това беше идея, идея, която изведнъж много допадна на Емил.

— Лека промяна — каза му той. — Елате в понеделник в кабинета ми. Имам нова задача за вас.

Това бе лъжа. Нямаше представа какво да прави с него.

— Уволнете го — кимна Айфел. — Щом е безнадежден.

Емил кимна. Това беше най-очевидното решение.

Едно от внучетата на Айфел, момиче на около четири, дотича и се покатери в скута му.

— Донесохте ли ми шоколад, мосю Нугие?

— Донесох ти, Женевиев, но дядо ти го изяде!

Момичето се втренчи в Густав, който се престори на виновен.

— Но ти нося и нещо друго — каза Емил.

— Какво?

— Гъделичкане — отвърна той и почна да мърда с пръсти.

Детето изпищя и се разкикоти, докато слизаше от скута му.

— Донесете ми малко следващия път — каза то, след като бе вече извън обсега му. — И не позволявайте на дядо да го изяде.

— Няма, обещавам.

— Женевиев! — Провикна се майката на момиченцето. — Какво правиш?

— Нищо — каза то.

— Ела тук и престани да пречиш на разговорите на възрастните.

И двамата мъже се загледаха как момичето се затичва обратно към майка си.

— Децата ви харесват — отбеляза Густав.

— Взаимно е — каза Емил.

Но дори и детето не бе успяло да облекчи очевидното му безпокойство.

— И така, както говорихме — продължи Густав — ще се отървете от безнадеждния шотландец. Утре.

— Не е това…

— Имате власт да го направите — каза тихо Густав. — Аз ви давам тези правомощия!

Емил поклати глава.

— Заради кулата е… просто никога не е било правено нещо подобно.

— Но това не означава, че ще падне — успокои го Густав. — В Париж никога не е имало вятър със скорост 240 километра в час, но изчисленията ни показват, че ще издържи дори такъв устрем.

— Да — призна Емил. — Вярно е.

— Тъй като истинската сила на кулата е в това, което няма — продължи Айфел. — Вятърът няма да има почти нищо, за което да се хване. Ще минава право през нея. Знаете го.

— Сграда без кожа — кимна Емил.

— Лека колкото обикновена жилищна сграда.

— А ако сме пропуснали нещо, за което дори не подозираме? — изтърси Емил. — Тогава какво?

Една прислужница се появи с кана ледена вода и поднос с две чаши. Айфел сипа и на двамата.

— Значи обичате децата. Тогава защо не се ожените и не си направите свои? — попита той, като подаваше чашата на Емил.

— Моите уважения, но какво общо има това с кулата?

— Любовниците са прекрасно нещо, но връзките без основи… образно казано, са нестабилни. Особено ако въпросната любовница вече е омъжена.

Емил никога не обсъждаше личния си живот с Густав. Дали не намекваше за Габриел? И ако бе така, как, за бога, бе разбрал за нея?

— Бяха ми нужни пет опита — продължи Айфел. — Четири различни жени отхвърлиха предложението ми. Семейството ми не бе от подходящата класа, бяхме прекалено nouveaux riches^[1]. Накрая намерих Мари. Ухажвах я, не оставих нищо на случайността. Изчислих всяка възможна пермутация, всеки рисков фактор. Бях я избрал и нямаше да се откажа. Накрая тя прие предложението ми.

Емил помнеше Мари като жена, винаги заобиколена от децата си. Смъртта й беше шок за всички. Беше толкова млада, толкова жизнена.

— Но тогава научих нещо, което не бях очаквал — продължи Густав. — След като се ожених, научих, че всеки ден преминаваш в ново измерение, където нищо не може да бъде вкарано в графики и схеми, нищо не може да бъде предварително изчислено. Някой път е лесно, някой път — не. Кой може да предположи какво е усещането да държиш в ръце собственото си дете? Кой може да си представи, че синът му ще стане по-висок от него? Или че дъщеря ти ще плаче, а ти ще знаеш, че не можеш да направиш нищо, че не можеш да кажеш нищо, за да я накараш да се почувства по-добре?

Какво се опитваше да му каже? Че изобщо не става въпрос за кулата? Емил замълча за момент и след това пресуши чашата си.

— Но аз познавам мостовете — продължи Густав. — И това е просто мост с различна форма.

Емил затвори очи и се засмя. Ето защо обичаше този човек. Никога не знаеше какво щеше да изръси в следващия момент.

— Имате ли още мъдри съвети? — попита той.

— Чух, че момичето на Арол е неомъжено — пошегува се Айфел. — Брат й може да не става, но тя би могла да е добра партия. Освен това е богата, доколкото знам.

Емил постави празната си чаша на масата.

— Е? — попита Густав.

— Искате да уволня него и да се оженя за нея?

— Струва ми се добра идея.

— Трябва да се връщам във фабриката.

— Не се бавете много.

— Фабриката няма да затвори преди залез-слънце — отговори Емил.

— Знаете, че не говоря за това.

Емил взе файтон до площад „Анвер“ в Монмартър и тръгна нагоре по хълма. Тесните улички бяха шумни, миришеше на застоял въздух, а паважът бе пълен със стъкла от счупени бутилки. Двойките се прегръщаха на прага на входовете или се натискаха по стълбищата, пред очите на всички. Високо, високо, от един отворен прозорец чу звук от плесница по гола кожа, последван от шумен стон, може би от болка, а може би от наслада.

Пастирката все още чакаше на прага на онзи вход, сякаш никога не си бе тръгвала. Видя го и устата й се разтегли в лека усмивка.

— Малко е късно за урок — каза тя.

Той се приближи към нея и я погледна право в очите.

— Не съм тук за урок.

Жената се изсмя кокетно, кратко и глухо.

— Защо не дойдеш в моето ателие? Ще бъде като на истински пленер^[2].

— Стига да обещаеш да не споменаваш Пусен.

Жената го заведе до Абатството и се облегна на студените камъни, повдигайки полите си. Отдолу бе гола. Той прокара ръце по бедрата й.

— Обърни се.

Когато монахините запяха и светлините на града проблеснаха в сумрака долу, Емил внезапно си спомни името на шотландката.

— Катрин… — прошепна той.

— Казвам се Жана — каза пастирката. — Хайде, давай. Чакам.

Емил премигна два пъти и сцената сякаш се промени пред очите му. Влажната стена, вонята на отходен канал, мръсотията под краката му и над всичко това — тихата, самотна жалейна песен на монахините. Какво правеше? Дръпна надолу роклята на жената и извади една банкнота от портфейла си.

— Ето. Това достатъчно ли е?

Тя се обърна, след което се намръщи.

— За този вид изкуство… искам повече.

Докато държеше протегната ръката си за другата банкнота, която знаеше, че ще дойде, чертите й изведнъж се преобразиха и Емил видя пред себе си друго лице, това на Габриел.

Отстъпи назад.

— Трябва ти лекар, перко, не модел — каза жената, докато пъхаше парите в пазвата си. — Онзи Пусен, ето това беше истински мъж.