Лави Тидхар
Централна станция (9)

8.
Книжарят

Когато Ибрахим вехтошарят се зададе по Неве Ша’анан с коня и каручката си, светлината на ранното утро вече обливаше Централната станция. Щом видя Ахимвен пред малката ниша, която минаваше за негов магазин, той спря и вдигна ръка за поздрав.

Нищо не доставяше по-голямо удоволствие на Ахимвен Хайле Селасие Джоунс от гледката на слънцето, изгряващо над Централната станция. То озаряваше изтощени секструженички и метачни машини, и поклащащите се летящи фенери, които с настъпването на утрото бавно отлитаха към собствените си жилища, за да изчакат следващата нощ. На покривите соларни панели се разгъваха, приветствайки слънцето. По това време въздухът още бе хладен. Скоро щеше да се сгорещи, слънцето щеше да напече, а климатиците да се включат с рев на студен въздух в магазини, ресторанти и претъпкани апартаменти из целия стар квартал.

— Ибрахим — каза Ахимвен на вехтошаря, когато той се приближи. Ибрахим седеше на каручката, малкият Исмаил седеше до него. Каручката вече бе пълна с адапторастителни мебели, пластмасови и метални отпадъци, кашони с изхвърлени домакински вещи и полегнал небрежно на една страна каменен бюст на Алберт Айнщайн.

— Ахимвен — каза с усмивка Ибрахим. — Как е времето?

— Между добро и посредствено — отвърна Ахимвен и двамата се засмяха, намираха уют в този почти ежедневен ритуал.

Ето това е Ахимвен: той не беше от най-внушителните хора, не привличаше погледа в тълпата. Имаше слабо телосложение, бе леко прегърбен и носеше старомодни очила, за да коригира минимален зрителен дефект. От косата му, някога гъста и къдрава, вече не бе останало много, и със съжаление трябва да кажем, че той беше до голяма степен плешив. Имаше мека уста и търпеливи, доверчиви очи, с леки бръчки на разочарование в ъгълчетата. Името му означаваше „брат“ на езика чичева, който преобладава в Малави, макар че принадлежеше към рода Джоунс на Централната станция и всъщност беше брат на Мириам Джоунс от Кръчмето на Мама Джоунс. Всяка сутрин той ставаше рано, изкъпваше се набързо и излизаше на улицата навреме, за да хване изгряващото слънце и вехтошаря. Сега Ахимвен потърка ръце, сякаш му бе студено, и каза с тихия си кротък глас:

— Имаш ли нещо за мен днес, Ибрахим?

Ибрахим прокара ръка по собствената си плешива глава и се усмихна. Понякога отговорът беше едно просто „не“. Понякога колебливо „може би…“

Днес беше „да“.

— Да — каза Ибрахим и Ахимвен вдигна очи, към него или към небето, и рече:

— Ще ми покажеш ли?

— Исмаил — каза Ибрахим и момчето, което досега бе седяло безмълвно до него, слезе от каручката с бърза, уверена усмивка и мина от задната страна.

— Тежко е! — оплака се то. Ахимвен отиде забързано при него и му помогна да свали един кашон, който беше наистина тежък.

Той го изгледа безмълвно, в очакване.

— Отвори го — каза Ибрахим. — Тези вършат ли ти някаква работа?

Ахимвен клекна до кашона. Пръстите му посегнаха към него, плъзнаха се по цепнатината. Той го отвори бавно, предвкусвайки момента, в който светлината пада върху съдържанието и миризмата на крехките и ценни предмети вътре се надига освободена във въздуха, за да го погъделичка по носа. На света нямаше друга такава миризма, миризмата на стара и овехтяла хартия.

Кашонът се отвори. Той надникна вътре.

Книги. Нищо чудно, че кашонът беше тежък. Хартията тежи.

Не безкрайните екрани с текст и изображения, подвижни или статични, нито пълнопотопяемите повествования, на които бе чувал, че се подлагат другите в онова, което той наричаше на своя отживял език „мрежата“, а другите го наричаха просто Разговора — но така или иначе той нямаше достъп до тях. Нито пък бяха книгите за украса, предмети, ръчно изработени от занаятчии, подвързани с кожа и украсени със златни орнаменти, с набран на ръка текст, които се продаваха на високи цени.

Не.

Той погледна нещата в кашона, тези крехки, протрити, избледнели, тънки, евтини книги с меки корици. Миришеха на прах и мухъл, и на старост. Също така миришеха леко на пикня, тютюн и разлято кафе. Миришеха на неща, които са живели.

Миришеха на история.

Той извади с внимателни пръсти една книга и запрелиства нежно страниците. Беше кажи-речи безценна. Както често се казваше в същите тези книги, дъхът му секна.

Беше Ринго.

Истински Ринго.

На корицата на това крехко книжле имаше стрелец със сурово лице, на пустинно червен фон. Пишеше с грамадни букви РИНГО, а отдолу фиктивното име на автора, Джеф Макнамара. Накрая стоеше заглавието на книгата, една от многото в тази дълга уестърн поредица. Казваше се „По пътя за Канзас Сити“.

Всички ли бяха такива?

Разбира се, Джеф Макнамара никога не бе съществувал. „Ринго“ беше поредица от уестърни на иврит, всички написани под псевдоним от гладуващи млади писатели в един отдавнашен Тел Авив, които пишеха и други подобни истории — за космически приключения, сексуално възбуждащи или сълзливи романчета, според изискванията на случая (или джоба на издателя). Ахимвен прегледа внимателно останалите книги. Всички бяха с меки корици, отпечатани върху евтина тънка жълтеникава хартия преди векове. Как се бяха запазили? Беше виждал някои от тях да се споменават само в тръжните каталози, съществуването им тук и сега беше истинско чудо. Имаше медицинско романче, криминале, приключение от Втората световна война; еротична история, чиято сензационна корица накара Ахимвен да се изчерви. Бяха невъзможни, не можеше да съществуват.

— Къде ги намери? — попита той.

Ибрахим сви рамене.

— В едно отворено Хранилище на вековете.

Ахимвен ахна. Беше чувал за такива места — подземни хранилища, построени по време на някаква древна еврейска война, подсилени бетонни убежища, уловени като мехурчета под повърхността на града. Но никога не беше очаквал…

— И… много такива ли има? — попита той.

Ибрахим се усмихна.

— Много. — После се смили над Ахимвен и добави: — Има много хранилища, но повечето са недостъпни. От време на време строителните работи разкриват някое… собствениците ми се обадиха, защото смятаха повечето неща там за боклук. В края на краищата за какво му е на един модерен човек някоя от тези? — Той посочи кашона. — Запазих ги за теб. Останалите джунджурии са на сметището, но това беше единственият кашон с книги.

— Ще ти платя — каза Ахимвен. — Искам да кажа, ще измисля нещо, ще взема назаем… — Мисълта заседна като кост в гърлото му (както се казваше в книгите). — Ще взема назаем от сестра си.

Но Ибрахим, за радост и неразбиране на Ахимвен, се засмя и махна пренебрежително с ръка.

— Плати ми обичайното. В края на краищата това е само кашон и това е само хартия. Не ми е струвало нищо, а и вече си изкарах печалбата. Всяка надценка, която им сложиш, си е твоя.

— Но те са безценни! — възкликна смаяно Ахимвен. — Колекционерите биха платили… — Въображението му изневери.

Ибрахим се усмихна и усмивката му беше нежна.

— Ти си единственият колекционер, когото познавам — каза той. — Можеш ли да си позволиш онова, което смяташ, че струват?

— Не — призна шепнешком Ахимвен.

— Тогава плати само каквото искам — каза Ибрахим, поклати глава, сякаш на безумието на своя ближен, и подкара коня. Търпеливото добиче плесна с опашка по хълбока си да прогони мухите и запристъпва напред. Момчето, Исмаил, остана още за момент, загледано в книгите.

— В хранилищата има много стари боклуци! — каза то. Разпери широко ръце да покаже. — Бях там, видях ги! Тези… книги? — Хвърли неуверен поглед към Ахимвен, после продължи: — И едни големи правоъгълни неща, наречени телевизори, които взехме за пластмасови отпадъци, и стари оръжия, много стари оръжия! Само че тях ги прибра полицията… Защо мислиш, че изобщо са заровили тези неща? — попита момчето. Очите му, поразително зелени, се взираха в Ахимвен. — Толкова много боклук — каза накрая момчето с нотка на окончателност, после се засмя, хукна след каручката и скочи на нея с лекотата на младостта.

Ахимвен се взираше след каручката, докато тя не изчезна зад завоя. После, с нежността на баща, който поема новороденото си бебе, вдигна кашона с книги и го внесе в книжарничката си.

 

 

Животът на Ахимвен щеше да се промени, но той още не го знаеше. Прекара остатъка от сутринта в щастливо каталогизиране, опаковане и подреждане на древните книги. Всяка ярка корица му доставяше наслада. Докосваше ги само с върховете на пръстите си, отгръщаше страниците внимателно, с почит. В Централната станция имаше много религии, но само тази на Ахимвен изискваше подобно нещо. Боготворенето на стари, отживели книги. Или както му харесваше да си мисли, боготворенето на самата история.

Ето защо прекара сутринта много щастлив и имаше само един клиент. Защото Ахимвен не беше сам в своята… мания? Страст?

Имаше и други като него. Предимно мъже и предимно прекършени по някакъв фундаментален начин, също като него. Идваха отвсякъде, пилигрими, пристъпващи колебливо по непознатите улици на стария квартал, за да стигнат най-сетне до нишата на Ахимвен — магазинче, което нямаше име. На тях не им трябваха табели. Просто знаеха.

Имаше един арменски свещеник от Йерусалим, който идваше веднъж месечно, страстен почитател на еврейските пълп-книги, толкова неизвестни, че даже на Ахимвен му беше трудно да води разговор за тях — романтични книжлета, печатани на по двайсет-трийсет забодени с телчета страници наведнъж, пълни с ционистки плам и любовни копнежи, тъй редки и крехки, че на света бяха останали само няколко от тях. Имаше една жена, която се казваше Нур и идваше от Дамаск веднъж в годината, и чиято специалност бяха произведенията на малкоизвестния поет и писател на научна фантастика Лиор Тирош. Имаше един мъж от Хайфа, който колекционираше еротика, и мъж от Галилея, който колекционираше мистерии.

— Ахимвен? Шалом!

Ахимвен се надигна на стола си. От половин час седеше зад бюрото и печаташе на своята гордост и радост, рядка колекционерска вещ: истинска пишеща машина на иврит. Това беше неговият покой и убежище в тихите моменти — да седи на бюрото си и да пише с буквите и думите на онези стари изчезнали пълп-писатели вълнуващи истории за смелост, спасения и дръзки измъквания.

— Шалом, Гидеон — каза той и въздъхна тихичко. Мъжът, който стоеше на вратата, влезе. Беше прегърбен, с дълга бяла коса и трепкащи очи, държеше бутилка евтин арак, като дар.

— Имаш ли чаши?

— Разбира се.

Ахимвен извади две чаши, не особено чисти, и ги сложи на бюрото. Мъжът, Гидеон, кимна към пишещата машина и ненужно попита:

— Пак ли пишеш?

— Знаеш ме — отвърна Ахимвен.

Ивритът беше родният му език. Някога Джоунс били нигерийски имигранти. Някои казваха, че дошли с работни визи и останали. Други — че бягали от някаква отдавна забравена гражданска война, преминали нелегално границата с Египет и останали. Така или иначе, и Джоунс като Чонг живееха в Централната станция от поколения.

Гидеон отвори бутилката и наля.

— Вода? — попита Ахимвен.

Гидеон поклати глава. Ахимвен въздъхна пак и Гидеон вдигна чашата с бистра течност и каза:

— Лехаим.

Чукнаха се. Ахимвен отпи и аракът опари гърлото му, анасоновият дъх погъделичка носа му. Накара го да се сети за кръчмето на сестра си.

— Е? Какво ново при теб, Гидеон?

Беше решил, внезапно и с болезнена яснота, че няма да сподели новата си придобивка с Гидеон. Щеше да запази книгите за себе си, лично негова тайна, само за още малко. По-късно — може би — щеше да продаде една-две. Но не още. За момента те бяха негови и само негови.

Побъбриха си час-два, убиваха времето. Двама преждевременно остарели мъже в тъмна стаичка, които посръбват арак и си припомнят за намерени и изгубени книги, за сключени и пропуснати сделки. Накрая Гидеон си тръгна, след като купи малък уестърн в „добро състояние“, както се наричаше в техните кръгове — тоест, разпадаше се. Ахимвен въздъхна с облекчение — главата му се мотаеше от арака — и се върна при пишещата си машина. Чукна пробно един „хей“, после „нун“^[1]. Започна да печата.

 

 

М.

Момичето.

Момичето беше в беда.

Тълпата я заобикаляше. Развълнуваните лица се кривяха в светлината на факлите. Мнозина държаха камъни, ножове. Крещяха една дума, едно име, като проклятие. Момичето ги гледаше и деликатното му лице беше уплашено.

— Няма ли кой да ме спаси? — извика то. — Някой герой, някой…

 

 

Ахимвен се намръщи раздразнено, защото отвън се разнесе глъчка и шумът го разсея. Заслуша се. Шумът се усили, така че той се надигна с въздишка и отиде до вратата.

Може би точно така се променя животът. Моментно решение, хвърляне на монета. Той би могъл да се върне на бюрото си да довърши изречението или да предпочете да разтреби рафтовете, или да си направи кафе. Но вместо това отвори вратата.

Вратите са опасни неща, казал е Огко. Никога не знаеш какво ще намериш от другата им страна.

Ахимвен отвори вратата и излезе навън.

 

 

М.

Момичето.

Момичето беше в беда.

Ахимвен видя това, макар че в първия момент причината му убягна.

Ето какво видя той:

Тълпата се състоеше от хора, които Ахимвен познаваше. Съседи, братовчеди, познати. Стори му се, не видя сред тях младия Ян и любимия му Юсу (втори братовчед на Ахимвен); зарзаватчията от магазина зад ъгъла, няколко жители на адапторастителните квартали, които знаеше по лице, но не и по име, и други. Те бяха просто хора. Бяха от Централната станция.

Момичето не беше.

Ахимвен никога не я беше виждал. Беше слабичка. Вървеше със странна походка, сякаш несвикнала с гравитацията. Лицето й беше тясно, дори деликатно. Прическата й бе по някаква извънземна мода, сплетена на плитчици, които шаваха бавно, даже лениво над главата й и в ума на Ахимвен изникна едно старо име.

Медуза.

Паникьосаните очи на момичето се въртяха, оглеждаха. Само за миг срещнаха неговите. Само че нейният поглед не го превърна в камък (както се говореше, че правел погледът на Медуза).

Тя се извърна.

Тълпата я заобикаляше в полукръг. Тя стоеше с гръб към Ахимвен. Тълпата — „сганта“, проблесна неспокойно дума в ума на Ахимвен — беше развълнувана, неспокойна. Някои държаха камъни, само че неуверено, сякаш не бяха сигурни защо, нито какво смятат да правят с тях. Някаква грозна енергия ги оживяваше. А после Ахимвен долови една подвиквана дума, название, което се надигаше и спадаше с различна интонация, докато момичето се въртеше насам-натам, безпомощно, търсещо спасение.

— Шамбльо!

От думата по гърба на Ахимвен полазиха тръпки (усещане, за което често бе чел в книгите, но рядко, ако не и никога, бе изпитвал на живо). Тя извика в ума му смътни заплашителни образи, пусти марсиански пейзажи, изолирани кибуци в марсианската тундра, червени залези с цвят на кръв.

— Стригой!

И ето я, тази друга дума, призоваваща сякаш от въздуха образи на мрачни планини, черни замъци, прилепови сенки, носещи се по вятъра на фона на залязващо кървавочервено слънце… образи на вечен граф, на зъби, удължаващи се в гладен череп и навеждащи се да докоснат кожата, да изсмучат кръвта…

— Шамбльо!

— Махай се! Върви си откъдето си дошла!

— Оставете я на мира!

Тълпата се размърда объркана. Викът бе прорязал въздуха като острие и момичето, стреснато и изненадано, се завъртя насам-натам, търсейки източника на този глас.

Кой беше извикал?

Кой беше дръзнал да предизвика гнева на тълпата? Обзет от раздвоено усещане за реалност, Ахимвен осъзна, със слаба тръпка на възбуда, че е самият той.

И наистина, беше излязъл през вратата, малка прегърбена фигурка, за да застане лице в лице с тази тълпа от роднини и познати, и може би даже няколко приятели.

— Оставете я на мира — повтори той; вкусваше с наслада думите, и може би за първи път в живота му хората го послушаха. Възцари се тишина. Момичето, озовало се между своите мъчители и този загадъчен възрастен мъж, изглеждаше неуверено.

— А, това е Ахимвен — каза някой и някой друг изведнъж се засмя грубо в тишината.

— Тя е шамбльо — каза трети, а първият обадил се (Ахимвен не можеше да види точно кой е) рече:

— Е, на него тя не може да му навреди.

Грубият смях прозвуча отново, а после, сякаш по някакво неизречено съгласие или заповед, тълпата бавно започна да се разпръсва.

Ахимвен усети, че сърцето му бие учестено; че дланите му са потни, че в очите му изведнъж се е появил сърбеж. Прииска му се да кихне. Момичето бавно се приближи до него. Бяха еднакви на ръст. Погледна го в очите. Нейните бяха виолетови. Гледаха се един друг, докато тълпата се разотиваше. Скоро останаха сами, на тази тиха улица, с Ахимвен опрял гръб на касата на вратата на книжарницата.

Тя го гледаше въпросително; устните й шаваха беззвучно, очите й се стрелкаха нагоре-надолу, оглеждаха го. Тя изглеждаше първо объркана, после шокирана. Направи крачка назад.

— Не, чакай! — каза той.

— Ти си… ти не си…

Той осъзна, че тя се е опитала да комуникира с него. Мълчанието му я беше озадачило. Или по-вероятно я беше отблъснало. Той беше сакат.

— Нямам възел — каза Ахимвен.

— Как… е възможно това?

Той се засмя, макар че в смеха му нямаше веселие.

— Това не е толкова необичайно тук, на Земята.

— Знаеш, че аз не съм… — каза тя и се поколеба.

— Оттук? — каза той. — Предположих. От Марс ли си?

Усмивка изви устните й, само за миг.

— От астероидите — призна тя.

— Как е там, в космоса? — Вълнението го оживи.

Тя сви рамене.

— Олеем дифрен — каза на астероиден пиджин. „Същото, ама различно“.

Взираха се един в друг, двама непознати, тя с отгледаните си в резервоар очи и той с неговите естествено родени.

— Аз се казвам Ахимвен.

— О…

— Ами ти?

Същата полуусмивка изви устните й. Той виждаше, че я озадачава. Че я отблъсква. Нещо в него запърха, като птиче в кафез, умиращо от липса на кислород.

— Кармел — каза тя тихо. — Казвам се Кармел.

Той кимна. Птичето беше на воля, пляскаше с крилца в гърдите му.

— Искаш ли да влезеш? — каза той и посочи към книжарницата си. Вратата беше полуотворена.

Решения, разцепващи квантовите вселени… тя прехапа устна. Нямаше кръв. Тогава той забеляза кучешките й зъби. Дълги и остри. Отново го обзе безпокойство. Да не би да имаше някаква истина в старите истории? Шамбльо? Тук?

— Чай? — предложи той отчаяно.

Тя кимна разсеяно. Ахимвен осъзна, че още се опитва да му говори и не може да разбере защо не й отвръща.

— Аз съм без възел — каза пак той. Сви рамене. — Това е…

— Да — каза тя.

— Да?

— Да, искам да вляза. За… чай. — Тя пристъпи към него. Ахимвен не можеше да разгадае изражението в очите й. — Благодаря ти — добави момичето с тихия си глас и странния си акцент. — За… сещаш се.

— Да. — Той изведнъж се ухили, почувства се самоуверен, почти непобедим. — Няма защо.

— Има… защо. — Ръката й го докосна по рамото, кратко леко докосване. После тя мина покрай него и изчезна през полуотворената врата.

 

 

Рафтовете вътре бяха подредени по жанрове.

Романтика.

Загадки.

Детективски.

Приключения.

И така нататък.

 

 

Ахимвен беше осъзнал, че животът не прилича на тази спретната система за класификация. Животът представляваше изоставени полузавършени сюжети, герои, които умират по средата на приключението, споделени и несподелени любови, някои угасващи необяснимо, други изгарящи бързо и ярко. Имаше една история за човек, влюбил се във вампир…

 

 

Кармел беше очарована от него, но се отдръпваше все повече. Не го разбираше. Той не беше по нейния вкус, нямаше в какво да впие зъбите си. Тя беше хищник, имаше нужда от храна, а Ахимвен не можеше да й я даде.

Онзи първи път, когато влезе в магазина му, прокара пръсти по гръбчетата на древните книги, запленена, срамежлива.

— Ние имахме книги, на астероида — каза, сякаш смутена от признанието, че споделят общо минало. — На Нунгай Мерурун имахме библиотека с книги по физика, бяха пристигнали с един от корабите, един човек изтъргувал нещо срещу тях… — И това остави Ахимвен замечтан да излети в космоса, да посети този Нг. Мерурун, да открие скрито безценно съкровище.

Той недодялано й предложи чай. Свари го на малкия примус, в очукана тенджера, със свежи ментови листа във водата. Разбърка в чашите захар. Тя гледаше чая неразбиращо, съсредоточено. Едва по-късно той осъзна, че отново се е опитвала да комуникира с него.

Тя се намръщи, поклати глава. Трепереше леко.

— Моля те — каза Ахимвен. — Пий.

— Аз не… — каза тя. — Ти не си. — Накрая се отказа.

Ахимвен често се чудеше какво представлява Разговора. Знаеше, че откъдето и да мине, почти всичко, което вижда или докосва, има възел. И хората, и растенията, и роботите, и уредите, и стените, и соларните панели — почти всичко беше свързано в непрестанно разширяваща се органично растяща мрежа, която се бе проснала над Централната станция, Тел Авив и Яфо, над преплетената единица, която представляваше Палестина/Израел, над района, наречен Близък изток, над Земята, над транссоларното пространство и отвъд, където самотните паяци си пееха един на друг, докато изграждаха още възли и хъбове, разпростирайки все по-надалеч своята сложна паяжина. Знаеше, че човек е заобиколен през всеки момент от живота си от постоянното жужене на други хора, други умове, безкраен разговор, воден по начини, които Ахимвен не можеше да проумее. Неговият собствен живот беше тих. Той беше възел от един. Раздвижваше устни. Разнасяше се глас. Това беше всичко.

— Ти си стригой — каза той.

— Да. — Устните й пак се извиха в онази полуусмивка. — Аз съм чудовище.

— Не говори така. — Сърцето му заби по-силно. — Прекрасна си.

Усмивката й изчезна. Тя се приближи до него, забравила за чая. Приведе се към него. Допря устни до кожата му, до шията му, и той усети дъха й, лекотата на устните й върху горещата си кожа. Изведнъж го прободе болка. Тя беше сключила устни над раната и зъбите й пробиваха кожата му. Той въздъхна.

— Нищо! — каза тя. Отдръпна се рязко от него. — Все едно… Не знам! — Трепереше. Той осъзна, че е изплашена. Докосна раната на врата си. Вече не чувстваше нищо. — Винаги, за да си купя любов, да си купя покорство, да си купя преклонение, аз трябва да се храня — каза тя безизразно. — Изцеждам хората от скъпоценните им данни, обезкървявам ги и им плащам с допамин, с екстаз. Но ти нямаш запас, не предаваш, нямаш защитна стена… там няма нищо. Ти си като симулакрон. — Тази дума й достави удоволствие. — Симулакрон — повтори тя тихо. — Изглеждаш като човек, но зад очите ти няма нищо. Ти не излъчваш.

— Това е абсурдно — каза Ахимвен и изведнъж гневът му се разпали. — Аз говоря. Ти можеш да ме чуеш. Имам ум. Мога да изразявам своите…

Но тя само клатеше глава и трепереше.

— Гладна съм — каза тя. — Трябва да се храня.

 

 

— Откъде идеш? — попита я веднъж той, докато лежаха в тясното му легло, прозорецът беше отворен и горещината ги караше да се потят, и тя му разказа за Нг. Мерурун, мъничкия астероид, където бе израснала, и как беше избягала оттам.

— И как се озова тук? — попита той и почти преди да го е изрекъл, усети безпокойството й, неохотата й да отговори. Тогава в него лумна ревност, без да може да каже защо.

 

Сестра му му дойде на гости. Влезе в книжарницата, докато той седеше зад бюрото и пишеше на машината. Напоследък пишеше все по-малко; новият му живот му се струваше като роман.

— Ахимвен — каза тя.

Той вдигна глава.

— Мириам — каза с отегчение.

Двамата не се погаждаха.

— Онова момиче, Кармел. При теб ли е?

— Позволих й да остане — отвърна той предпазливо.

— О, Ахимвен, такъв глупак си! — възкликна тя. Момчето й беше с нея.

— Здрасти, Кранки — каза Ахимвен.

— Ангкел — каза момчето, „чичо“ на пиджин. — Ю олеем ванем?

— И гуд — каза Ахимвен.

„Как си?“ „Добре съм“.

— Френ блонг ми Исмаил и етап аотсайд — каза Кранки. — И стрет хеми кам инсаед?

„Приятелят ми Исмаил е отвън. Може ли да влезе?“

— И стрет — каза Ахимвен.

Мириам премигна.

— Исмаил — каза тя. — Откъде се взе?

Кранки се беше обърнал и изглеждаше, че си играе с невидимо другарче.

— Там няма никой — каза внимателно Ахимвен.

— Разбира се, че има — сопна се сестра му. — Това е Исмаил, момчето от Яфо.

Ахимвен поклати глава.

— Слушай, Ахимвен. Момичето. Знаеш ли защо е дошло тук?

— Не.

— Последвало е Борис.

— Борис — каза Ахимвен. — Твоят Борис?

— Моят Борис — отвърна тя.

— Познава го отпреди?

— Познавала го е на Марс. В Тонг Юн Сити.

— Аха… ясно.

— Нищо не ти е ясно, Ахи. Сляп си като къртица.

Стари думи, които все още имаха силата да го наранят. Някак си двамата никога не бяха били близки.

— Какво искаш, Мириам? — попита той.

Лицето й омекна.

— Не искам… Не искам тя да те нарани.

— Аз съм възрастен човек — каза той. — Мога да се грижа за себе си.

— Да бе, все едно някога си можел!

Да не би това в гласа й да беше привързаност? Звучеше като неудовлетвореност.

— Тя тук ли е? — попита Мириам.

— Кранки — каза Ахимвен. — С кого си играеш?

— С Исмаил — отвърна Кранки, като прекъсна историята, която разказваше на някой, когото само той можеше да види.

— Него го няма тук — каза Ахимвен.

— Напротив. Ето го.

Ахимвен оформи с устни едно разбиращо „О“.

— Той виртуален ли е? — попита.

Кранки сви рамене.

— Предполагам. — Явно въпросът го караше да се чувства неудобно или просто не го разбираше. Ахимвен заряза темата.

— Момичето ми харесва, Ахи — каза Мириам.

Това го изненада.

— Срещала си я?

— Тя е болна. Има нужда от помощ.

— Аз й помагам! Опитвам се!

Но сестра му само поклати глава.

— Върви си, Мириам — каза той, внезапно почувствал се уморен, потиснат.

— Тя тук ли е? — попита пак сестра му.

— Почива си.

Над книжарницата му имаше мъничък апартамент, до който се стигаше по тясно вито стълбище. Не беше кой знае какво, но беше дом.

— Кармел? — извика сестра му. — Кармел!

Отгоре се раздаде звук, сякаш от нечие движение.

После спря. Ахимвен гледаше как сестра му стои безстрастно. Осъзна, че тя разговаря, както разговаряха другите хора, с Кармел. Комуникираше по начин, който бе недостъпен за него. После пак се чу обикновен звук, тропот на крака по стълбите, и в стаята влезе Кармел.

— Здрасти — каза тя неловко. Застана до Ахимвен, после взе ръцете му в своите. Усещането за малките й студени пръсти между дланите му го сепна и по тялото му се разстла удоволствие, като топлина в кръвта. Не беше изречено нищо повече. Самото физическо действие представляваше говор.

Мириам кимна.

А после Кранки ги стресна всичките.

 

 

Кармел беше прекарала предната нощ в хранене. В Централната станция имаше доброволни жертви. Да се храниш от тях им доставяше удоволствие.

Ахимвен си казваше, че няма нищо против. Когато Кармел се върна, се движеше летаргично и той разбра, че е опиянена от данни. Веднъж се беше опитала да му го обясни, но той не разбра наистина какво е.

Лежеше с нея на тясното легло и гледаше луната навън, и реещите се фенери с тяхната зачатъчна интелигентност. Беше прегърнал с ръка спящата Кармел и се чувстваше по-щастлив от всякога.

 

 

Кранки се обърна и изгледа Кармел. Прошепна нещо на въздуха — към мястото, където стоеше Исмаил, предположи Ахимвен. Изкикоти се на отговора и се обърна към Кармел.

— Ти вампир ли си? — попита я.

— Кранки!

При вида на ужасеното лице на Мириам на Ахимвен му се прииска да се разсмее.

— Не, всичко е наред — каза Кармел на пиджин: „И стрет номо“.

Но гледаше втренчено момчето.

— Кой е приятелят ти? — попита тихо.

— Исмаил. Живее на хълма, в Яфо.

— И какво е той? — попита Кармел. — Какво си ти?

Момчето като че ли не разбра въпроса.

— Той е той. Аз съм аз. Ние сме… — Той се поколеба.

— Накаймас… — прошепна Кармел. Тонът й накара Ахимвен да потрепери. По гърба му пробяга същата ледена тръпка като в старите книги, както когато Ринш Стрелеца среща задгробен ужас в самотните прерии.

Той знаеше думата, макар че така и не разбираше начина, по който я използват хората. Мислеше, че означава някак си, невъзможно, да се издигнеш над Разговора.

— Кранки… — Предупредителният тон на Мириам не можеше да се сбърка. Но нито Кранки, нито Кармел й обърнаха внимание.

— Мога да ти покажа — каза момчето. Ясните му сини очи изглеждаха любопитни, невинни. Пристъпи напред и застана точно пред Кармел, посегна доверчиво към нея. Кармел се поколеба за момент. После посегна към топлата му малка ръка.

 

 

Право на всеки мъж и жена е да си представя, и по този начин да налага форма, значение, върху лудешкото и криволичещо повествование на живота си, избирайки жанр. Принц спасява принцеса; вампир дебне жертва в мрака; ученик става учител. Кръгът се затваря. И така нататък.

На следващата сутрин историята на Ахимвен се промени за него. Досега тя беше Романтика, в известен смисъл. Но сега стана Мистерия.

Може би двамата го избраха по мълчаливо съгласие, като средство да ги сплоти, да накара тази любопитна връзка, това единение между две особени личности да проработи някак си. Или може би все пак ги движеше любопитството, този най-ранен мотив, най-човешки и най-подозрителен, същият, който отвел Адам до Дървото в зората на Историята.

На следващата сутрин Кармел слезе по стълбите. Ахимвен беше спал в книжарницата, завит с тънко одеяло, на дюшек, който държеше до стената и който обикновено беше отрупан с книги. Сега книгите, избутани настрани, образуваха неравна стена около него, докато спеше — ниша в нишата.

Кармел слезе. Косата се виеше леко около черепа й. Тя носеше тънка памучна рокля; Ахимвен я виждаше колко е слабичка.

— Кажи ми какво стана вчера — рече той.

Кармел сви рамене.

— Има ли кафе?

— Знаеш къде е.

Той седна, смутен и ядосан. Придърпа одеялото над краката си. Кармел отиде до примуса, напълни чайника с вода от чешмата, добави небрежно няколко лъжици черно кафе и го сложи да се вари.

— Момчето е… нещо като стригой — каза тя. — Може би. Да. Не. Не знам.

— Какво направи то?

— Даде ми нещо. Взе ми нещо. Спомен. Мой или нечий друг. Вече го няма.

— А какво ти даде?

— Знание. Че то съществува.

— Накаймас.

— Да. — Тя се засмя, звук горчив като кафето. — Черна магия. Като мен. Не като мен.

— Ти си била оръжие — каза той.

Тя се врътна рязко. На масата имаше две чаши кафе. Стъкло върху лакираното дърво.

— Какво?

— Четох за това.

— Все твоите книги!

От тона й той не можеше да разбере какво е отношението й. Каза:

— В твоя Разговор има тишини. Дупки. — Не можеше да си го представи съвсем, защото за него имаше само тишина. — В книгите има отговори.

Тя наля кафе, сложи захар и я разбърка. Приближи се и седна до него, притисна се към тялото му. Подаде му едната чаша и каза:

— Разкажи ми.

Той отпи. Кафето изгори езика му. Беше сладко. Той заговори бързо.

— Проучих това състояние. Стригой. Шамбльо. Има споменавания за него от ерата на вируса Шангри-Ла, свидетелства на съвременници. Лабораториите Кунминг работели над генетични оръжия, но войната свършила, преди да успеят да използват щама. Те го продали извън планетата, той се измъкнал на свобода, разпространил се. Никога не е работил както трябва. Има намеци… Трябва ми достъп до по-голяма библиотека. Това са само слухове. Загадъчни бележки под линия.

— И какво гласят те?

— Намекват за по-дълбока цел. Или че стритите са били само страничен ефект от нещо друго. Тайна цел…

Може би им се искаше да вярват. Всеки има нужда от загадки.

Тя се разшава. Обърна се да го погледне. Усмихна се. Може би за първи път му се усмихваше наистина. Зъбите й бяха дълги и остри.

— Можем да разберем — каза тя.

— Заедно. — Той отпи от кафето, за да скрие вълнението си. Но знаеше, че тя го е забелязала.

— Можем да сме детективи.

— Като съдията Дий — каза той.

— Кой?

— Един детектив.

— Книжен детектив — рече тя презрително.

— Е, тогава като Бил Глимунг — каза той.

Лицето й грейна. За момент изглеждаше много млада.

— Обичам тези истории — каза.

Даже Ахимвен беше гледал филмите за Глимунг. Бяха правени в 2D, 3D, пълно потапяне, като ароматни повествования, като осезателни гоблени — жанрът се наричаше „марсиански корав екшън“ и „Фобос Студиос“ бълваха стотици такива от десетилетия, ако не и от векове, и Елвис Мандела си беше присвоил образа на героя.

— Тогава като Бил Глимунг — каза тя тържествено и той се засмя.

— Като Бил Глимунг — повтори.

И така любовниците по взаимно съгласие станаха детективи.

 

 

— Имаше още нещо — каза Кармел.

— Какво? — попита Ахимвен.

Вървяха заедно по страничните улички на Централната станция.

— Когато дойдох. Когато слязох. — Тя поклати объркано глава, една плитчица се изви около устата й и тя я духна, за да я отмести. — Когато пристигнах на Земята.

Тези няколко думи разбудиха у Ахимвен безименен копнеж. Те загатваха, намекваха толкова много за човек, който никога не е напускал родния си град.

— Купих си нова самоличност в Тонг Юн, преди да дойда — каза Кармел. — Най-добрата, която можех. От една Раковина…

Погледна го да види дали разбира. Ахимвен разбираше. Раковина беше човек, който е увит, споен с постоянна капсула-екзоскелет. Така че беше отчасти човек, отчасти дигитален. Не беше много различно, в някои отношения, от евнусите на старата Земя.

— Разбирам — каза Ахимвен. — И?

— Проработи — каза Кармел. — Охраната на Централната станция ме пропусна без проблеми. Дигиталните не засякоха… природата ми. Приеха фалшивата самоличност.

— Е, и?

Кармел въздъхна и една плитчица погъделичка Ахимвен по шията и прати топла вълна по тялото му.

— Е, това вероятно ли е? — каза тя. Спря да върви, а когато Ахимвен също спря, закрачи отново. Един реещ се фенер се полюшваше край тях, но след малко, сякаш доловил напрегнатостта им, отлетя, оставяйки ги в сянка.

— На Земята няма стригои — каза Кармел.

— Как можем да знаем със сигурност? — попита Ахимвен.

— Това е едно от онези неща, дето всички ги знаят.

Ахимвен сви рамене и изтъкна:

— Но ти си тук.

Кармел размаха пръст и го тикна в лицето му.

— А колко вероятно е това? — изкрещя и го стресна. — Аз вярвах, че е подействало, защото исках да повярвам. Но те със сигурност знаят! Аз не съм човек, Ахи. Тялото ми е нацвъкано с възлови влакна, екзабайти данни, враждебни протоколи! И искаш да ми кажеш, че те не знаят?

Ахимвен поклати глава. Посегна към нея, но тя се отдръпна.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Те са ме пуснали. — Гласът й звучеше уверено.

— Защо? — попита Ахимвен. — Защо ще го правят?

— Не знам.

— Тогава трябва да попиташ някой дигитален — каза той. — Да питаш някой Друг.

Тя го изгледа втренчено.

— Защо им е да разговарят с мен?

Ахимвен нямаше отговор на това.

— Можем да продължим както се споразумяхме — каза той малко нескопосано. — Ще се сдобием с отговорите. Рано или късно ще проумеем всичко, Кармел.

— Как? — попита тя.

Той я придърпа към себе си. Тя не се съпротивляваше. В ума му се надигнаха думи от стара книга, а с тях и цялата сцена.

— Ще стигнем до дъното на тази работа — каза той.

 

 

И така в един задушен горещ ден Ахимвен и стригоят Кармел напуснаха Централната станция пеш и скоро след това прекосиха невидимата бариера, деляща стария квартал от истинския Тел Авив. Ахимвен вървеше бавно; от устните му висеше електронна цигара, още една старомодна превземка, а широкополата му шапка го пазеше от слънцето, макар че на челото се беше напоила с пот. До него Кармел носеше прохладна светлосиня рокля. Стигнаха до улица „Алънби“ и отидоха по нея до пазара Кармел.

— Името му е също като моето — каза с почуда Кармел.

— Това е старо име — отвърна Ахимвен. Но вниманието му беше насочено другаде.

— Къде отиваме? — попита Кармел.

Ахимвен се усмихна и зъбите му се белнаха около металния мундщук на цигарата.

— Всеки детектив — каза той — има нужда от информатор.

 

 

„Алънби“ беше дълга мръсна улица с тъмни магазини, в които се продаваха ментета с остарял вид. Кармел се помота пред един магазин за фокуси. Ахимвен се попазари с един продавач на плодов сок, след което се върна с две чаши пресен портокалов сок и подаде едната на Кармел. Минаха покрай някаква фурна, където пасти с крем си съперничеха за вниманието им. Минаха покрай възел на Роботската църква, където ръждясващ свещеник се опита да привлече вниманието им с тъжен отнесен вид. Минаха покрай сергии за шаварма, от които лъхаше на подправки и агнешка мазнина. Подминаха една метачна машина, която зачурулика приятно към тях, и център за набиране на доброволци за Марсианското кибуцно движение. Подминаха шумна група облечени в черно ортодоксални евреи; също като Ахимвен, и те нямаха възли.

Кармел зяпаше насам-натам, душеше въздуха, гледаше, хранеше се — знаеше Ахимвен — с чист, неподправен информационен поток. Нещо, което той не би могъл да изпита, не би могъл да опознае, но въпреки това знаеше, потокът е навсякъде, невидим и вездесъщ. Като Бога. В главата му изплуваха строфи от поема на Махмуд Даруиш. Нещо за страна, където човек виждал само невидимото.

— Виж — каза с усмивка Кармел. — Книжарница.

И наистина беше книжарница. Вече се приближаваха до пазара и навалицата се увеличи, соларни автобуси пъплеха по улица „Алънби“ като насекоми, разперили високо криле, натоварени с пътници, и въздухът се изпълваше с миризмата на пресни зеленчуци, чушки и домати и сладкия силен аромат на портокали. Книжарницата всъщност беше двор, отворен към небето, книгите се намираха под навеси, струпани на разхвърляни планини тук-там — това беше от онези магазини, където няма поставени цени и винаги трябва да питаш за цената, която зависи от собственика, настроението му, времето, разположението на звездите и дали си му симпатичен, или не.

Въпросният собственик стоеше в сянката на високите метални рафтове, наредени покрай едната стена. Пушеше пура, чийто силен аромат изпълваше въздуха и накара Кармел да кихне. Мъжът вдигна очи и ги видя.

— Ахимвен — каза той без изненада. После присви очи и добави по-тихо: — Чух, че напоследък си докопал хубава партида.

— Вестите се разнасят — каза Ахимвен самодоволно. Междувременно Кармел се шляеше безцелно, вдигаше крехки на вид хартиени книги и списания, оставяше ги и взимаше други. Само с един бърз поглед Ахимвен забеляза ранни издания на Йехуда Амихай, първо издание на Йоав Авни, няколко захабени книжлета за Ринго, които вече имаше, и колекция самиздат на Лиор Тирош.

— Шимшон — каза той, — какво знаеш за вампирите?

— Вампири ли? — Шимшон смукна замислено от пурата. — Имаш предвид в литературната традиция? Ами, има го „Нешикат ха’мавет шел Дракула“ от Дан Шокър, в серията на ужасите от хиляда деветстотин седемдесет и втора — „Смъртоносната целувка на Дракула“, — или „Лайна адом“ — „Червена нощ“ от Гал Амир, може би първия еврейски роман за вампири, или „Дам кахол“ — „Синя кръв“, на Веред Тохтерман, горе-долу от същия период. Не мислех, че това е в твоята област, Ахимвен. — Шимшон се ухили. — Но с удоволствие ще ти продам някой екземпляр. Мисля, че някъде имам Тохтерман с автограф. Ама е скъп. Освен ако не искаш да направим размяна…

— Не — каза Ахимвен, макар и със съжаление. — В момента не търся пълп-литература. А научнопопулярни.

Шимшон повдигна вежди и изгледа Ахимвен вече без усмивка.

— Военна история? — попита той неспокойно. — Роботници? Кодексът Носферату?

Ахимвен го гледаше неуверено.

— Кое? — попита.

Но Шимшон клатеше глава.

— Не търгувам с такива неща — каза той. — Ферботен. Хагиратех. Върви си, Ахимвен. Върни се в Централната станция. Магазинът е затворен. — Обърна се, пусна пурата и я настъпи с крак. — Ей, сладурче! — подвикна. — Книжарницата затваря. Ще я купуваш ли тази книга? Не? Тогава я остави.

Кармел се обърна и във виолетовите й очи проблесна наранено достойнство.

— Вземи я тогава! — рече тя и тикна в ръцете на Шимшон един (безценен, помисли си Ахимвен) екземпляр от първата — и единствена — стихосбирка на Лиор Тирош, „Останките на Бога“. После изсъска, звук, който Ахимвен подозираше, че не е само в слуховия обхват, а стига и по-дълбоко, в не-звука на дигиталната комуникация, защото Шимшон пребледня и прошепна задавено:

— Махай… се!

Кармел му се усмихна и мъничките й остри зъби се белнаха.

Двамата си тръгнаха. Пресякоха улицата и спряха пред евтина будка за козметична хирургия, която предлагаше заличаване на бръчки или присаждане на пипала, редом с написана на ръка бележка „Отивам на обяд“.

— Ферботен? — каза Ахимвен. — Хагиратех?

— Забранено — каза Кармел. — От онези диви технологии от корабите на Изхода, които накрая се озовават на Отпадника.

— Също като теб — каза той.

— Да. Аз самата търсих. Но е както казваш ти. Дупки в Разговора. Нищо полезно ли не научихме?

— Не — каза той. После се поправи: — Да.

Тя се усмихна.

— Какво?

„Военна история“, беше казал Шимшон. А никой не знаеше по-добре от него как да класифицира нещо по жанр. И… роботници.

— Трябва да си намерим бивш войник — каза Ахимвен. Усмихна се невесело. — По-добре вземи си опресни бойния идиш.

 

 

— Езекиил.

— Ахимвен.

— Нося ти… водка. И резервни части. — Беше ги купил в Тел Авив, на „Алънби“, на висока цена. Части за роботници не се намираха лесно.

Езекиил го гледаше безизразно. Лицето му беше метално гладко. Никога не се усмихваше. Тялото му беше предимно от метал. Ръждясал. Скърцаше, когато ходеше. Той пренебрегна предложените дарове. Изви глава.

— Довел си нея? — каза. — Тук?

Кармел се взираше с любопитство в роботника. Намираха се в сърцето на старата автогара, опожарена автобусна платформа, открита към небето. Ахимвен знаеше, че платформите продължават надолу, че роботниците — бивши войници, киборги, а сега просяци и пласьори на Разпятие и крадени вещи — са си направили база в дълбините. Но той не можеше да иде там. Езекиил го посрещна над земята.

— Виждала съм такива като теб — каза Кармел. — На Марс. В Тонг Юн Сити. Да просят.

— Аз пък съм виждал такива като теб — отвърна роботникът. — В пясъците на Синай, по време на войната. Да молят за живота си, докато ги обезглавявахме, забивахме колове в сърцата им и ги гледахме как умират.

— Божичко, Езекиил!

Роботникът пренебрегна възклицанието му.

— Чух — каза той. — Че една е дошла. Тук. Стригой. Но не повярвах! Защитните системи биха я засекли. Биха я унищожили.

— Не са — каза Ахимвен.

— Да…

— Знаеш ли защо?

Роботникът се взря в него. После се изсмя кратко и прие бутилката водка.

— Предполагаш, че те са я пуснали? Другите?

Ахимвен сви рамене.

— Това е единственият логичен отговор.

— И искаш да знаеш защо.

— Ами, наречи ме любопитен.

— Наричам те глупак — каза роботникът без злоба. — А ти дори нямаш възел. И тя все пак има ефект върху теб?

— Тя си има име — обади се остро Кармел.

Езекиил не й обърна внимание.

— Ти си колекционер на стари истории, нали, Ахимвен? — каза той. — А сега си дошъл да получиш моята?

Ахимвен просто сви рамене. Роботникът дръпна голяма глътка водка и каза:

— Е? Какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за Носферату — рече Ахимвен.

 

 

— Така и не разбрахме със сигурност откъде са дошли Носферату — каза Езекиил. В изоставената черупка на старата автогара беше тихо. Над тях една совалка подхождаше за кацане, а от адапторастителния квартал високо горе се дочуваше смях и някой свиреше на китара. — Появиха се за първи път на бойното поле по време на Третата синайска кампания, от едната страна, или от другата, или от двете. — Той млъкна за миг. — Даже не съм сигурен за кого се биехме — каза. Отпи поредната глътка водка. Почти чистият алкохол бе просто гориво за роботника. — Отначало не им обръщахме много внимание. Намирахме жертви при сутрешните патрули. Мъже, жени, роботници. Бродеха замаяни по дюните по брега на Червено море, с изсмукани умове. На шиите им имаше малки ранички. И все пак бяха живи. Не бяха разкъсани на парчета от джубджубите. Но данните… Започнахме да забелязваме, че врагът знае къде да ни намери. Знае къде ходим. Започнахме да се боим от тъмното. Не излизахме вече сами. Патрулирахме на групи. Но стана по-зле. Защото ухапаните, които бяхме прибрали, бяха преобразени, бяха се превърнали в оръжие на врага. Носферату.

Ахимвен усети пот по челото си и отстъпи от огъня. Встрани от тях реещите се фенери се поклащаха във въздуха. В далечината някой извика, после изведнъж викът необяснимо секна и Ахимвен се зачуди дали на сутринта уличните метачи ще намерят нов труп в канавките.

— Броят им сред нас нарасна. Те се хранеха тайно. Роботниците не спят, Ахимвен. Не както спяхме, когато сме били хора. Но все пак се изключваме. Затваряме очи. И те ни ловуваха, източваха мозъците ни, хранеха се от информационния ни поток. Знаеш ли какво е? — Гласът на роботника не се усили, но се разнасяше. — Някога ние бяхме хора. Армията ни прибра от бойното поле, разкъсани, умиращи. Направи ни нови тела, превърна ни в лъскави, почти неуязвими машини за убиване. Вече нямахме законови права. Бяхме, строго и клинически погледнато, мъртви. Пазехме много малко спомени за това какви сме били някога. Но се вкопчвахме ревностно в тези, които имахме. Намеци за старата ни самоличност. Спомен за нозе в дъжда. Мириса на борова смола. Прегръдка на новородено бебе, чието име вече не знаехме.

Помълча и добави:

— А стригоите ни отнемаха даже това.

Ахимвен погледна към Кармел, но тя не гледаше наникъде, очите й бяха затворени, а устните — стиснати.

— Най-накрая разбрахме какво става — продължи Езекиил. — Започнахме да ги издирваме. Ако намерехме жертва, не я прибирахме. Не и жива. Пронизвахме ги с колове, отсичахме им главите, изгаряхме телата. Някога отварял ли си корема на стригой, Ахимвен? — Той посочи Кармел. — Искаш ли да знаеш как изглежда отвътре?

— Не — каза Ахимвен, но роботникът Езекиил не му обърна внимание.

— Също като рак — каза той. — Стригоите приличат на роботниците, те са видоизменено, киборгизирано човешко тяло. Тя не е човек, Ахимвен, колкото и да ти се иска да го вярваш. Помня първия, когото разпорихме. Влакната вътре. Движеха се. Все още се мъчеха да се разпространят. Нарекохме го Протокола Носферату. Това, което трябваше да правим. Да следваме Протокола Носферату. Кой е създал вируса? Не знам. Ние. Те. Лабораториите Кунминг. Някой. Само свети Коен знае. Аз знам единствено как да ги убивам.

Ахимвен погледна Кармел. Сега очите й бяха отворени. Тя се взираше в роботника.

— Не съм молила за това — каза тя. — Аз не съм оръжие. Няма никаква шибана война!

— Имаше…

— Имало е много неща!

Настъпи мълчание. Накрая Езекиил се размърда.

— Е, и какво искаш? — попита той. Гласът му беше уморен. Бутилката водка беше почти свършила.

— Какво друго можеш да ни кажеш? — попита Ахимвен.

— Нищо, Ахи. Нищо не мога да ти кажа. Освен да внимаваш. — Роботникът се засмя — Но за това е прекалено късно, нали?

 

 

Когато Борис дойде да го види, Ахимвен подреждаше книгите си. Чу тихите стъпки и колебливото покашляне, изправи се, изтупа ръце и погледна мъжа, за когото или по следите на когото беше дошла на Земята Кармел.

— Ахи.

— Борис.

Помнеше го като дългурест тийнейджър. Да го види такъв беше шок. На шията на Борис растеше нещо, което, изглежда, дишаше леко, независимо от гостоприемника си. Лицето на Борис беше набръчкано, той все още бе слаб, но в слабостта му имаше нещо нездраво.

— Чух, че си се върнал — каза Ахимвен.

— Баща ми — отвърна Борис, като че ли това обясняваше всичко.

— А пък ние винаги мислехме, че си човекът, който се е измъкнал — каза Ахимвен. Искрено любопитство го накара да добави: — Как беше там? Навън?

— Странно — каза Борис. — Същото. — Сви рамене. — Не знам.

— Значи се срещаш отново със сестра ми.

— Да.

— Веднъж вече я нарани, Борис. Пак ли ще го направиш?

Борис отвори уста, после я затвори. Стоеше пред Ахимвен, а той се връщаше години назад.

— Чух, че Кармел е отседнала при теб — каза накрая Борис.

— Да.

И пак настъпи неловко мълчание. Борис огледа рафтовете и взе наслуки една книга.

— Какво е това?

— Пипай внимателно!

Борис изглеждаше сепнат. Взря се в малката книга с твърди корици в ръцете си.

— Това е капитан Юно — каза с гордост Ахимвен. — „Капитан Юно на опасна мисия“, вторият от трите романа на Саги. Най-малко редкият от трите, признавам, но въпреки това е… безценен.

За миг Борис изглеждаше развеселен.

— Капитан Юно е бил дете тайконавт? — каза.

— Саги си е представял слънчева система, гъмжаща от интелигентен извънземен живот — заяви превзето Ахимвен. — Представял си е световно правителство и как всички земни жители работят заедно в мир.

— Без майтап? Сигурно е бил разочарован, когато…

— Книгата е отпреди космическите полети — каза Ахимвен.

Борис подсвирна.

— Толкова стара?

— Да.

— И ценна?

— Много.

— Откъде знаеш всички тези неща?

— Чета.

Борис внимателно върна книгата на полицата.

— Слушай, Ахи…

— Не — рече Ахимвен. — Ти слушай. Каквото и да е станало между теб и Кармел, си е между вас двамата. Няма да кажа, че не ми пука, защото би било лъжа, но не ми влиза в работата. Имаш ли претенции към нея?

— Какво? — каза Борис. — Не, Ахи, аз само се опитвах да…

— Да, какво?

— Да те предупредя. Знам, че не си свикнал с… — Той пак се поколеба.

Ахимвен помнеше Борис като немногословен, още като момче. Думите не му идваха лесно.

— Не съм свикнал с жените ли? — попита Ахимвен с гняв, натегнат като пружина.

Борис бе принуден да се усмихне.

— Трябва да признаеш…

— Аз не съм ти някой, някой…

— Тя не е жена, Ахи. Тя е стригой.

Ахимвен затвори очи. Издиша. Отвори ги пак и се взря безизразно в Борис.

— Това ли е всичко?

Борис задържа погледа му. След момент сякаш се спихна. Накрая каза:

— Добре.

— Да.

— Предполагам, че ще се виждаме.

— Предполагам.

— Моля те, предай поздравите ми на Кармел.

Ахимвен кимна. Борис сви рамене, после се обърна и излезе от книжарницата.

 

 

В живота на всеки мъж идва време, когато осъзнава, че книгите са лъжи. Нещата не завършват спретнато. Насилените повествования, които човек налага на хаотичната бъркотия, наречена живот, се превръщат в празни етикети, като изсъхнали царевични листа, каквито адапторастителните жилища ръсят през летните месеци, за да покрият улиците долу.

Той се събуди през нощта, въздухът бе влажен и нямаше вятър. Прозорецът беше отворен. Кармел лежеше на една страна и спеше, дребното й голо тяло бе омотано в чаршафите. Той загледа как гърдите й се надигат и спадат в равномерно дишане. На устните й имаше някакво петно, което можеше да е от кръв.

— Кармел? — каза той, но тихо, и тя не го чу. Той я погали по гърба. Кожата й беше гладка и топла. Тя се размърда сънено под докосването му, промърмори нещо, което той не разбра, и пак се отпусна.

Ахимвен се взря през прозореца, към луната, изгряваща над Централната станция. Една мистерия не е мистерия, след като бъде разгадана. Какво значение имаше сега как Кармел се е озовала тук, при него, в този момент? Не фактите бяха важни, а чувствата. Той се взря в луната, мислеше си за първия човек, кацнал там, преди толкова много години, онзи първи човешки отпечатък в лунния прах.

Кармел спеше, а той беше буден, навън кучетата виеха към луната и отнякъде в съзнанието на Ахимвен изникна образът на мъж в скафандър, който се обръща при този звук, мъж, който играе лек танц на луната, на прашната луна.

Прегърна Кармел. Тя се обърна доверчиво и се гушна в обятията му.