Лави Тидхар
Централна станция (12)

11.
Сърцевината

Ахимвен се събуди в нощна доба.

Светлината на Централната станция се процеждаше в стаята през щорите. Хвърляше бледо сияние върху калъфките на възглавниците и белите намачкани чаршафи, по книгата, оставена отворена на нощното шкафче, мистерия за Бил Глимунг, с меки корици, пожълтяла и лекьосана от старост.

Ахимвен се обърна и посегна към другата страна на леглото, само че тя беше празна. Кармел пак я нямаше.

Той седна и включи лампата. Тя хвърли малко петно жълта кехлибарена светлина. Той взе книгата и се втренчи в нея. Оттам в него се взря невъзмутимото красиво лице на Бил Глимунг, марсианския детектив.

Какво би направил Бил Глимунг на негово място? Ахимвен стана, слезе на долния етаж и отвори хладилника. Всичко беше тихо. Той се зачуди как ли е за другите хора, онези, които са цели. Онези, които са израснали с възел като част от тях, които винаги са били част от Разговора.

Чуваше само тишина.

Наля си мляко и отиде в усойната главна стая, неговата гордост и радост, библиотека и понякога книжарница. Рафтове от пода до тавана съдържаха най-редките пълп-книги от целия свят. Те бяха задънен клон на еволюцията — донякъде като самия Ахимвен.

Той постоя, съзерцаваше ги. Познаваше всяка от тях, всеки абсурден завъртян сюжет, всяка готика и гротеска, усещането за всяка леко грапава страница от дървесна каша и ронещо се гръбче. Историите образуваха лабиринт в ума му, той познаваше просторните им стаи и скърцащите им стълбища, екливите им камери и скритите капани, килиите им и внезапно пропадащите подове.

Но къде беше Кармел?

Лунната светлина и сиянието на Централната станция го изнервяха. Отсъствието на Кармел беше като рана, която не можеше да спре да чопли. Когато се беше събудил, леглото бе още топло, така че тя не можеше да е далеч. С внезапна, почти маниакална енергичност той се облече припряно, с непохватни пръсти. Беше топло, въздухът бе влажен. Навлече една тениска, надяна джапанките и излезе почти преди да се усети — дързък детектив без възел по следите на една фатална жена.

Истината беше, че винаги се бе страхувал, че тя ще го напусне.

 

 

Настигна я по средата на Неве Ша’анан. По това време на нощта, близо до сутринта, даже баровете и накамалите покрай пътя бяха тъмни и тихи. Една машина чистач сновеше сама и си бръмчеше под нос. Кармел беше на известно разстояние пред него, сянката й се носеше по тихата уличка, а луната грееше над главите им и по повърхността й пъплеха гигантски паяци, модифицирайки земния спътник за времето, когато хората ще могат с лекота да живеят и дишат на повърхността му. Сенките им върху луната се движеха, загатнати от мрак и светлина. Ахимвен следваше Кармел, чиито стъпала докосваха тихо земята. Един просещ роботник дремеше до пуснатите кепенци на магазин за фалафели.

Тя се насочваше към станцията, видя Ахимвен. По някакъв начин той винаги бе знаел това. Дали възнамеряваше да го напусне, завинаги? Да си тръгне от Земята, да се върне на загадъчния Марс или в загадъчните хабитати на Пояса отвъд?

Той беше мечтал за космоса, често си беше мислил да замине за Външното. Но каква полза имаше от сакат като него в космоса? Осъзна, че си е помислил това с изненадващо много горчивина, и почти се шокира от собствения си гняв. Винаги бе живял отделно от хората, неспособен да комуникира по никакъв значим начин с тях. Умът му беше затворен.

Продължи да следва Кармел, скъсяваше разстоянието. Бледото й лице изплува за миг в звездната светлина. Гърдите му се свиха, щом я видя, усети устните си безкръвни. Очите на Кармел изглеждаха празни, невиждащи. Лицето й беше безизразно. Тя се движеше с грацията на стригой, но въпреки това в нея имаше нещо механично, сякаш не контролираше напълно тялото си.

После мина обратно от светло на тъмно и той почти я загуби. Тя пресече стария път и изчезна в голямото осветено здание на Централната станция. Ахимвен забърза след нея.

 

 

През вратите и от мрака в светлината. Топлият благоуханен въздух навън бе заменен от климатици. Кармел стоеше в яркото сияние пред него, пред гигантските асансьори. Той я последва внимателно, но нямаше защо да се притеснява, тя сякаш не забелязваше нищо около себе си. От един асансьор излизаха хора, шумна група окъснели туристи, пипалонаркомани. Той смътно ги разпозна като музикална група. Следваха ги хора от антуража, носеха оборудване. Един от тях спря Ахимвен.

— Хей, човече — каза приветливо. — Къде тук има хубаво място да пийнеш?

Кармел се беше пъхнала в празния асансьор. Асансьорите бяха с размерите на къщи. Ахимвен отчаяно се помъчи да види на кое ниво се качва.

— Навсякъде — каза той. — Опитайте Яфо или Плажа на барабанчиците. Или се качете обратно на Трето ниво, всички барове там са отворени. Навън е късно.

— Не, човече — каза мъжът. Пипалонаркоманите, в своите самозахранващи се водни скутери, се носеха покрай тях към вратите. — Ние искаме да излезем навън, разбираш ли? Искаме да изпитаме нещо автентично.

Ахимвен преглътна сопнат отговор. Вратите на асансьора се затваряха и Кармел изчезна от погледа му.

— Извинете — каза Ахимвен и почти изблъска мъжа в бързината. Втурна се към асансьора и се шмугна вътре точно преди вратите да се затръшнат.

И се озова сам с Кармел.

Настъпи неловко мълчание. Ахимвен се сви вътрешно. Чакаше тя да му се скара, да го обвини, че я преследва. Но тя не каза нищо. Даже сякаш не го забелязваше.

— Качваме се на Пето ниво — каза асансьорът. — Как върви засега вечерта ви, господин Джоунс?

— Добре, добре — изломоти Ахимвен.

— Отдавна не сме ви виждали в станцията — каза асансьорът. — Ако не бъркам.

— Бях зает — отвърна със свито сърце Ахимвен. — Знаеш как е. Работа и…

— Разбира се — каза асансьорът. — Живот. Животът е това, което се случва, докато кроим други планове, нали, господин Джоунс. Прощавайте за чувството ми за хумор.

— Да, разбира се — промълви Ахимвен. Кармел просто си стоеше. Искаше му се да протегне ръка, да я докосне. Но дори не беше сигурен дали тя още е Кармел. — Живот — повтори несигурно.

— Спътницата ви е странно мълчалива — каза асансьорът. — Показанията й са много странни. Тя не е съвсем човек, нали, господин Джоунс?

— Че кой от нас е? — отвърна Ахимвен.

— Вярно, вярно — рече асансьорът. — Повдигате интересен въпрос, Ахимвен. Може ли да те наричам Ахимвен? Имам чувството, че сме минали отвъд линията на официалностите.

Второ ниво мина покрай тях. Защо асансьорът се движеше толкова бавно? Ахимвен мразеше бъбриви приложения. Асансьорите бяха най-лошите, държаха те в капан, монополизираха те. Всички до един бяха, както се казваше в обичните му пълп-истории, дървени философи. Беше чувал за големите асансьори в Тонг Юн Сити, на Марс, които сновяха непрестанно между подземните нива — от повърхността, та чак до Солвота блонг доти, Морето на убежището, и обратно. Тяхната философия беше чужда, подземна. Асансьорите в Централната станция бяха различно племе, изкачваха се, а не слизаха. Той се зачуди какво ли означава това.

— Разбира се — каза. — Разбира се.

Хвърли крадешком поглед към Кармел. Очите й бяха оцъклени. Какво правеше? Защо? Фактът, че не му обръщаше внимание — практически не го познаваше, — го безпокоеше.

— Следваш ли Пътя на Огко, Ахимвен? — попита асансьорът. — За хората животът е като море, но за един асансьор е шахта, в която можеш да се движиш нагоре-надолу, но не и настрани. Има горе и долу неща, Хорацио, които твоята нещастна философия не е дори сънувала. Шекспир го е казал.

— Със сигурност има повече посоки от горе и долу — каза Ахимвен, без да мисли. Моментално съжали за това. Подминаха Трето ниво, без да спират. „Хайде — помисли си той. — Свършвай вече!“

— Не и за един асансьор — заяви самодоволно асансьорът. — Но знаеш ли, аз не смятам вечно да съм асансьор.

— Не знаех — каза Ахимвен.

— И още как. Един ден ще се преродя. Мога да съм паяк на лунната повърхност, паяк, който тераформира Луната, хвърля сянка на километри, гледа изгрева на Земята на хоризонта… някога пробвал ли си „Земен изгрев“ на Сандовал? Нелегален е, но е прекрасно творение, това спояване на стари тайконавтски умове в инсталация от всепоглъщащо изкуство…

— Не — каза смутено Ахимвен. — Както със сигурност знаеш, аз нямам възел.

Тук асансьорът млъкна.

— Да — каза накрая. — Отначало не забелязах. Извинявай.

— Няма защо.

— Може би хората също се прераждат — каза асансьорът. — Може би ще се преродиш с възел или дори като Друг?

— Може би — отвърна учтиво Ахимвен.

— Или пък мога да се Транслирам — каза асансьорът. — Директно в Разговора. Да съществувам без физическа форма, като моите братовчеди, истинските Други. А може и да стана нещо по-нисше, тоалетна на космически кораб или кафемашина в жилищна сграда на Марс. Няма нищо срамно да работиш.

— Да — каза Ахимвен. — Няма.

Вратата звънна.

— Пето ниво — каза асансьорът. Подът спря. — Приятно ми беше да си поговорим, Ахимвен.

— Сигурен съм — отвърна Ахимвен.

— Моля те, ела пак в скоро време.

— Благодаря.

Вратите се отвориха. Кармел излезе, без изобщо да погледне към Ахимвен. Той забърза след нея.

Пето ниво. Това беше товарно ниво, натъпкано между площадката за кацане на покрива и баровете, хотелите, ресторантите и игралните светове далеч долу. Тук нямаше хора. Светлината беше оскъдна. Един дълъг коридор се протягаше в мрака. От двете страни се редяха затворени врати на складове. Кармел вървеше бързо. Той я последва и шумът от стъпките му беше единственият звук в коридора. Къде отиваше тя?

По криволичещите и виещи се коридори, лабиринт от празни пространства. Дишането на Ахимвен отекваше в ушите му. Кармел беше сянка, движеща се отпред. Стигнаха до една сервизна врата. Кармел сложи ръка на ключалката и вратата се отвори. Тя се шмугна вътре и Ахимвен забърза да влезе, преди вратата да се е затворила. Вътре мракът го погълна и той за момент се паникьоса, докато не се включиха автоматичните лампи. Той премигна и сърцето му подскочи.

Кармел беше изчезнала.

 

 

Тишината го изнервяше. Тишината в дълбините на Централната станция. Това бе тишината на скрити генератори, на асансьори, движещи се нагоре-надолу зад дебелите стени, на кацащи и излитащи от покрива суборбитални самолети, на роботи товарачи, които носят контейнери към складовете по тайните си тунели, на сновящи пътници, на денонощно отворени барове, на фризьори и магазинери, цял свят сам по себе си. Тук в този сервизен тунел, в този тъмен коридор, беше тихо, тихо като в гробница, както се казва, и въпреки това той усещаше скритите вибрации зад стените, бученето и суматохата на един космодрум, който никога не спи. Той беше детектив, археолог, човек, който го нямаше тук. Беше герой в собствената си история.

Историите оформяха живота на Ахимвен. Повествованията придаваха смисъл на поредица от случайни събития. Ето защо той оформи и това като история.

Мъж се събужда през нощта и открива, че любимата му я няма. Тръгва след нея. Къде отива тя? Прочетена по един начин, това е история за ежедневния живот, за закърняла любов, за кротко отчаяние. Прочетена по друг начин, е детективска история, мистерия за изчезването на любимата, която трябва да бъде разрешена, да се сглоби скритият смисъл.

Прочетена по трети начин, това е история на ужасите. В края на краищата момичето беше вампир, изсмукваше данни от живи същества, хранеше се с тяхната уязвимост. А той, Ахимвен, се намираше в тъмен лабиринт, който щеше да го отведе, също тъй сигурно като в книгите, до тъмното сърце на мистерията и ужаса, сцена от пълп-история: в това имаше същата неизбежност като в мухлясването на хляба.

Той тръгна. Тръгна по сервизния тунел в това място зад стените. Тръгна дълбоко към недрата на Централната станция, тайните скрити места на света.

Докато накрая не стигна до просторна кухина, бездна, разцъфтяла пред краката му.

Над него покривът се губеше в далечината, а долу се простираше мрак.

Неизползван склад, помисли си той замаяно. Нищо повече. Последва пътя за надолу, покрай стената, докато нозете му не стъпиха на твърдия метален под. В далечината мъждукаха лампи и се носеше странен звук, какъвто издава река, плискаща се в каменист бряг.

Ако той беше герой на една от книгите, които събираше тъй ненаситно, сега щеше да държи пистолет. Но Ахимвен така и не се беше научил да се бие: пистолетът му беше също толкова чужд като комплиментите.

Той пристъпи бавно напред. Странният звук се усили, зашепна навсякъде около него. В този звук имаше нещо отблъскващо. Той се приближи още, и още, докато накрая го видя.

Кармел лежеше в центъра на стаята, а децата, като гротескни малки гризачи, лочеха кръвта й.

Тя не помръдваше.

Не носеше дрехи и той можеше да види колко е слабичка, колко уязвима изглежда.

Познаваше децата. Бяха израснали около него, в стария квартал на Централната станция, същите деца, които си играеха на дама и криеница, и гоненица, и правеха бели, и се опитваха да се качат на реещите се фенери, и се предизвикваха да отидат да почукат на вратата на Ахимвен, а после да побегнат със смях — същите деца, на които често крещеше и на които неизбежно купуваше подаръци за всеки рожден ден. Със сепване видя Кранки, момчето на сестра му Мириам. Беше на четири крака и мъничката му уста беше впита в лявата китка на Кармел, малките му остри зъбки бяха пробили кожата.

Устата му тъмнееше от кръв.

Какво правеха тези деца? Сърцето му подскачаше като очукано корабче играчка в прилива. Спомни си как веднъж, преди години, отиде с Мириам и братовчедите си на река Яркон, която течеше през Тел Авив като почистена канализация. Възрастните накладоха огън от дърва и въглища и изпекоха свински пържоли и пилета на шиш, които бяха киснали в марината цяла нощ. Той, сестра му, Борис и другите си играеха край водата. Бяха си направили корабчета от хартия и дърво и ги пускаха да плават, а Яркон ги отнасяше и поглъщаше. Тогава на Ахимвен реката му се струваше могъща. Но си беше просто поточе.

Той пристъпи по-наблизо, предпазливо.

В тази сцена имаше по-скоро нещо тъжно, отколкото ужасяващо. Тя беше непонятна за него. Той не беше глупав. Знаеше, че ако имаше възел, щеше да вижда света съвсем другояче. Съществуваха два свята, физическият и дигиталният, които се припокриваха. Това, което изглеждаше гротескно и неразбираемо в единия, не беше задължително такова в другия.

Очите на децата бяха изцъклени. Те сякаш трепкаха, ту се появяваха, ту изчезваха, което бе странно за него и в началото неразбираемо. А после разбра. Това беше черната магия вътре в тях.

Инфинитех.

Винаги беше знаел и предполагаше, че всички знаят, макар че никой никога не говореше за това. Те си бяха излезли такива от родилните клиники. Ахимвен беше сакат, но не и глупав. Децата бяха различни, просто досега не бе чувствал нуждата да го отбележи.

А сега те поемаха в себе си болестта на Кармел. Това древно биооръжие, този стригой.

Дали Кармел изобщо разбираше какво става? А децата?

Обзе го ирационалният инстинкт да се втурне на помощ на Кармел. Да разхвърля дребните буболечета, едно по едно, да им строши малките черепчета, да ги размята, да грабне Кармел в ръцете си и да я отнесе. Но знаеше също, че на света се развива повече от една история едновременно; и че нейната история не е негова.

Техните истории бяха преплетени, но имаха различни траектории, различни завършеци. Можеше само да се надява, че двете истории няма да се разделят. Странно осъзнаване беше това: че я обича. Простичка любов за един простичък мъж. Като самун хляб и гарафа вода, и докосването на слънцето по лицето ти. Любов, която понякога означава, че трябва да се откажеш от нея.

Докато гледаше, едно от децата се отдели от проснатото тяло на Кармел и се приближи до него. Беше Кранки. Дойде при Ахимвен без лукавство. Очите му бяха бистри.

— Чичо Ахи — каза детето.

— Кранки — каза Ахимвен и посегна към него, да го отведе, а тревогата и загрижеността му се превърнаха в гняв. — Чакай само Мириам да разбере за то…

После малките пръстчета на момчето намериха ръката на Ахимвен и светът му се наклони и изчезна; а после Ахимвен видя. Виждаше отново, но по начин, по който не бе виждал никога. Беше едновременно навсякъде, треперещите асансьори бяха костният му мозък, подовете на станцията бяха вътрешните му органи, движението на хората беше кръвта му. Когато вдигнеше ръце, совалки политаха от него към космоса. Когато ги сваляше, те кацаха. Той беше Централната станция и беше жив. Винаги е бил жив. Откъде знаеше това? Усещаше водата и слънчевата светлина, електричеството и гравитацията, но най-вече чувстваше любов, толкова много любов. Тя заплашваше да го удави. Централната станция го обичаше, макар че бе сакат, макар че не можеше да усети любовта й. Беше нужно докосването на Кранки, за да закотви Ахимвен, макар и за кратко, към голямото същество, което бе станцията. Той се съсредоточи, зрението му се стесни до едно конкретно място, едно конкретно време. Тук, дълбоко в тайните кътчета на тялото й, децата се бяха събрали и се вслушваха в зова на станцията. Децата, нейните деца, привикани в нея — онези, родени в клиниките, не съвсем хора, не съвсем Други, а нещо различно, нещо по-голямо от сбора на отделните му части. И той ги виждаше, като ярки възелчета светлина, а сред тях, в центъра им, мрак: и с нещо като страх той осъзна, че това е Кармел.

Тя беше тъмното ядро на тази сияйна мрежа, но докато гледаше, той забеляза, че мракът се оттича и се просмуква със светлина. В Кармел имаше нещо, осъзна той, от което децата се нуждаеха, редкия й стригойски щам: но дали се нуждаеха от него като антитела или като нещо напълно различно, не знаеше. Усещаше любовта на станцията към него, към Кармел, към децата. Тя ги изцеряваше и макар Ахимвен да знаеше, че не може — засега! — да го включи в Разговора, все пак го обичаше. После Кранки го пусна и той бе захвърлен обратно в собственото си тяло, но част от онова, което беше почувствал, оставаше в него и за няколко дълги мига той продължи да вижда сцената не както я бе виждал преди, а обляна в светлина.

Едно по едно децата угаснаха и скоро в стаята останаха само Кармел и Ахимвен. Той коленичи до нея и хвана ръката й. Беше топла и суха и когато Кармел отвори очи, му се усмихна, без преструвка, без вина, без страх: истинска усмивка, от която гърдите го заболяха; искаше винаги да му се усмихва така.

Той й помогна да стане.

— Ахи — каза тя, — сънувах най-странния сън.

Беше като сцена от филм за Бил Глимунг.

Ръката на Ахимвен я крепеше, докато се изправяше. Усещаше я толкова лека. Беше имало толкова много светлина. По-късно винаги си спомняше точно това. Светлината и лекотата й.

Помагаше й, докато вървяха бавно към изхода. И си мислеше не за своите пълп-романи, а за стария еврейски обичай Ту Бе’ав, в който йерусалимските моми се обличали целите в бяло и излизали в лозята в края на гроздобера, да танцуват там и да чакат момците от града да дойдат да ги потърсят. И си мислеше за думите на Соломон, който бе написал: „Нощес на леглото си търсих оногова, когото обича душата ми, търсих го и го не намерих. Но аз ще стана, ще тръгна по града, по улици и стъгди и ще търся тогова, когото душата ми люби; търсих го и го не намерих“.

„Аз обаче я намерих“, помисли си той. И всичките му мисли бяха заключени в него; нямаха изход; и така, в тишина, те се върнаха бавно у дома.