Лави Тидхар
Централна станция (10)

9.
Творецът на богове

Борис срещна Мотл под стрехите на космодрума, откъм изхода за улица „Саламе“.

— Мотл — каза той, докато си стискаха неловко ръцете. Металът на роботника беше топъл, с белези от ръжда по дланта.

— Борис. Дълго време мина.

— Чух за теб и Изобел. Честито.

— Благодаря… — Роботникът не можеше да се усмихва. Но на Борис му се стори, че гласът му е искрено щастлив. — Още не мога да го повярвам. Имам предвид, че тя би… — Говореше странно срамежливо, Борис неспокойно се зачуди колко ли е стар. Някои роботници измерваха съществуването си в столетия — събираха резервни части и поправяха органичната основа с евтини китайски нано-спрей кръпки, бързи и недодялани ремонти. Бяха закоравели бивши войници и бяха добри в оцеляването.

— Значи вие двамата…?

Мотл сви рамене. Борис се зачуди кой ли е бил той, преди да умре. Какво ли е било истинското му име. Дали е имал деца. Спомняше си Мотл още от детството си. Едни и същи роботници се мотаеха из Централната станция от десетилетия. По-късно, когато Борис замина за звездите, към Външното, видя техни сродници на Марс, в Тонг Юн и Нови Израел. Те винаги пораждаха у него смътно, дразнещо неудобство.

— Не още — каза Мотл. — Тоест, не съм я питал и, ами, сега наближава сватбата на Ян и Юсу… предполагам, че я караме бавно…

Сватбата. Борис се ужасяваше от мисълта за още едно голямо семейно събиране. Откакто се бе върнал, сякаш всичко се въртеше около семейството. На Марс нещата бяха лесни, а също и в Лунния порт. Беше се крил толкова дълго… още не беше свикнал да е отново на Земята. Отново в Централната станция.

— Както и да е — каза Мотл. Явно и той самият се чувстваше неудобно. Марсианският придатък запулсира леко на шията на Борис. В ума му нахлуха усещания: обонятелните сигнали откъм Мотл например бяха улавяни и подсилвани, така че всяко произношение оживяваше от противоречиви значения, съпоставяни и тълкувани наново. Можеше да долови неудобството на Мотл, което се отразяваше в неговото собствено. Можеше да долови и желанието на роботника да сложи край на тази неочаквана среща.

— Както и да е — повтори Мотл. — Та какво искаш?

Борис още се колебаеше. Беше глупаво. Не се налагаше да го прави. Той си пое дъх, вдиша аромата на евкалиптови листа, напечен асфалт и адапторастителна смола и каза:

— Трябва ми дрога.

Чувство на предпазливост се надигна откъм роботника и той направи половин крачка назад.

— Вече не се занимавам с това.

— Знам, Мотл. Не би го причинил на Изобел.

— Да, не бих.

— Знам. Но също така знам, че можеш да ми намериш.

— Какво точно търсиш?

— Разпятие.

— Боже — въздъхна роботникът. — Трябва да говориш с Езекиил, не с мен. И изобщо, за какво ти е? — Роботникът се взираше в придатъка на Борис. — Ти не се друсаш.

— За един пациент е.

— Ти беше лекар в родилната клиника, нали? Сега си спомних. Странни деца излязоха от онези резервоари.

— В какъв смисъл?

Роботникът се засмя. Звукът не беше приятен, а изкривяването от марсианския придатък го правеше почти ужасяващ.

— Сам знаеш. Можеш да заблудиш другите, но не и мен. Тук съм прекалено дълго.

Борис преглътна един отговор и попита:

— Ще ми намериш ли?

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря.

— Няма защо. Е, ще се видим.

И с тези думи роботникът изчезна в нощта.

— Не можем да продължаваме да се срещаме така.

Борис се чувстваше неловко от ролята, в която го бяха вкарали. Приличаше на нещо, извадено от евтин филм на Елвис Мандела. Но й беше длъжник. Взря се в нея със смесица от привързаност и гняв, и мъничко безпокойство. Кармел. Информационен вампир, бивша любовница, жената, която бе паднала на Земята, която беше дошла от Външното, за да го намери.

Защо?

Тя усложняваше всичко. Какво я беше прихванало, че да направи това пътешествие, да го проследи дотук, да слезе в гравитационния кладенец до Централната станция? Понякога му се струваше безпомощна като дете. Единствено придатъкът, с извънземната си физиология, го предпазваше от нея.

Някога те бяха любовници, вярно, но онова беше свършило, и за двамата, много отдавна. И все пак ето я тук, и той въпреки всичко се чувстваше обвързан с нея.

 

 

— Не можем да продължаваме да се срещаме така — повтори той неспокойно.

Кармел се усмихна и показа острите си кучешки зъби.

— Как? — попита.

— Тайно. Ако Мириам разбере…

— Идеята беше твоя — каза тя.

— Ами Ахимвен? — попита Борис. Почувства се още по-зле. Този човек му харесваше, недодяланият брат на Мириам. Но изобщо не проумяваше какво е видяла Кармел в него.

— Не е нужно той да знае — каза тя. В гласа й имаше острота. Защитаваше го, осъзна Борис. Възможно ли беше наистина да го обича? Ахимвен, човек без възел? Един сакат?

Чувството, което изпитваше, бе странно. Ревност, помисли си той. Ревнуваше. Беше нелепо. Усещаше как придатъкът пулсира на врата му, успокоява го. Сви рамене.

— По-добре е да не ни виждат. А теб и без това едва те търпят тук, Кармел. Това е малка, затворена общност. Те знаят каква си.

— И въпреки това ми позволиха да остана — каза тя с почуда. Колкото и опасна да беше, понякога се превръщаше в младото момиче, напуснало хабитата на родителите си в астероидния пояс, за да потърси вълнения другаде.

— Неохотно — каза той. — И то само докато жертвите са доброволци и ти проявяваш сдържаност.

Тя сви рамене.

— Е, някакъв късмет?

— Да. Не.

Тя поклати глава.

— Ех, Борис.

Това го нарани.

— Трябва да взема нова кръвна проба — каза той.

— Вече минахме през това. На Марс. По-рано. Колко кръв можеш да взимаш?

— А ти?

Разочарованието й си пролича.

— Аз не взимам кръв.

— Само съзнания.

— Да.

Той изчака. Тя запретна ръкава си. В малката стая беше горещо. Апартаментът на баща му. Той заби иглата в ръката й. Баща му седеше неподвижен в съседната стая. Някак си се беше отдръпнал от живота. Беше се затворил за околния свят. Чакаше. Може би. Или просто вече го нямаше.

— Ще ти се обадя, ако имам новини — каза той.

Тя се потърка по ръката, където я беше убол, и не каза нищо.

 

 

С всеки сезон на улиците на Централната станция се появяваше някое ново богче. Те бяха мъгляви създания, нещо повече от хора, нещо по-малко от Други, като полуразумни скулптури, с единия крак в реалното и другия във виртуалното. За тях се говореше, че са отломки от Бога, частици от Божието съзидание. И никнеха с всеки нов сезон, подобно на растения.

Имаше богове за пролет: те се появяваха като млади кълнове, органични и непонятни, протягаха се към слънцето, небето и морето. Една пролет това беше миниатюрен бог, разцъфтял на зелената площ, оградена от две страни от „Левински“ и „Хар Цион“. Богът се беше появил една сутрин, дървесен ствол, надигнал се от влажната земя и щръкнал към небето, и когато някой минеше покрай него, възелът му бе заливан от ширококаналния говор на Другите.

Имаше богове за зима: механосъщества, оформени от отпадъчен метал и остарели технологии, намерени на сметищата или освободени от Двореца на изхвърлените вещи. Тези богове се движеха, макар и бавно. Пълзяха по стените на сградите. Една година подобен бог остави неразбираеми надписи по стените и покривите на цялата Централна станция, послания, които никой не можеше да разчете, изрисувани със спрей навсякъде на някаква незнайна извънземна азбука.

Имаше и есенни богове: подобни на гъбички, те се носеха по въздуха, временни богове, които неочаквано се пръсваха с тихо „пуф“ над главите на минувачите, пращайки спори от вяра да се носят лениво във всички посоки.

Имаше и летни богове. Те бяха прозирни; в реалния свят представляваха само фрагменти, но във виртуалния се разкриваше цялото им великолепие, гигантски менящи се аморфни гледки, наложени върху реалността, подавани към възела на човек в поток, който задръстваше информационния му канал, стряскаше го и го омайваше.

Творецът на богове се наричаше Елиезер, което на иврит означава Помощник на Бога.

Макар че го бяха познавали и под други имена в друго време.

Творецът на богове вървеше по улиците на Централната станция и те му пееха. Всяко растение с възел му пращаше личния си идентификационен код, изпълнен с надежда сигнал, всяка тухла, стена и капак на улична шахта пееха и шепнеха на Елиезер.

Той беше мъж на неопределена възраст. Когато говореше, човек понякога можеше да долови слаби отзвуци от стар, отмрял американски акцент. Някои казваха, че е евреин. Човек, стар колкото самите хълмове. Той се усмихваше, докато вървеше, а очите му бяха празни, защото виждаха все по-малко в реалния свят; с напредването на възрастта виртуалното ги превземаше. Елиезер си подсвиркваше, докато вървеше, и звукът се носеше както във физическия, така и във виртуалния свят — в единия като ноти, а в другия като чистото им математическо изображение.

Докато вървеше, той подминаваше богове и боговете му се кланяха, защото той бе техният създател.

Стигна до Кръчмето на Мама Джоунс, мина през мънистената завеса и седна на една празна маса. Вътре беше тъмно и прохладно.

— Елиезер! — каза Мириам. С изненада.

Главата на Елиезер се завъртя насам-натам.

— Значи напоследък не съм идвал насам, а? — рискува да предположи той.

— Не и през последните четири-пет години.

— Аха. — Той се усмихна и кимна, вслушваше се в звуци, които никой друг не чуваше. — Мисля, че бях зает с друго. Да. Така трябва да е било.

— Е — каза Мириам, като че ли с известно съмнение. — Радвам се да те видя отново.

— И аз теб…

— Какво да ти донеса, Елиезер?

— Мисля, може би малко арак — каза той и килна глава като птица, разглеждаща отражението си във водата. — Да, малко арак, Мириам. Чакам един приятел.

Тя кимна, макар че той, изглежда, не забеляза това. Отиде зад бара и се върна с бутилка и чаша. Остави ги пред него заедно с купичка лед.

— Благодаря — каза той. — Я кажи, Мириам… Чувам, че твоят младеж се е върнал в града.

Тя го погледна изненадано.

— Борис ли?

Творецът на богове се усмихна, кимна и потвърди:

— Да. Борис.

— Откъде…?

Творецът на богове бръкна в купичката с лед, вдигна шепа кубчета и ги изсипа внимателно в чашата си. Те издадоха звук, който го накара да се усмихне.

— Чух също, че го последвало едно момиче вампир, не много отдавна.

— Да — каза Мириам. После добави: — Казва се Кармел.

— Аха. — Той си наля. Аракът докосваше леда бистър. С бавното му топене цветът се променяше, ставаше мътен, бял като мляко. Елиезер вдигна чашата към лицето си и вдъхна мириса на анасон. — Как се отразява това на всички?

Мириам сви рамене. Елиезер я караше да се чувства неудобно и двамата го знаеха.

— Такъв е животът — каза тя.

Творецът на богове кимна, но тя не бе сигурна дали слуша нея или някаква музика, която може да чуе само той.

— Точно така — промълви Елиезер. — Точно така.

Тя го остави да си седи. В кръчмето нямаше много хора, но винаги имаше нещо за вършене.

 

 

— Трябва ми доза, Езекиил.

Стояха на обгореното място.

— Ти си извън вярата, Мотл — каза Езекиил.

— Не е за мен.

— Занимаваш се с пласьорство? Отново?

— Не. Става дума за… услуга.

— За кого?

— Борис Чонг.

Мълчание. Двамата роботници се взираха един в друг; останки от тяхната човечност се гърчеха и въртяха зад металните им фасади. Над главите им плуваха светлините на Централната станция.

— Внукът на Жонг Вейвей. — Това беше твърдение, не въпрос, но Мотл все пак отговори.

— Да.

— Лекарят… от родилната клиника.

Пак не беше въпрос. Този път Мотл не каза нищо.

— Той знае ли?

— За децата? Мисля, че подозира.

Езекиил се засмя. В този звук нямаше много веселие, помисли си Мотл.

— Нищо чудно, че си тръгна навремето.

— И все пак — каза Мотл — той се върна.

— И сега иска вяра? Разпятие? Защо?

— Не знам. Не е моя работа.

— Но е моя, след като ти я правиш моя.

— Езекиил…

Пак се взряха безмълвно един в друг: двама очукани стари войници.

— Иди при свещеника — каза Езекиил. — Той ще ти даде доза. И нека всичко бъде на твоята глава.

Мотл кимна безмълвно, после се извърна.

 

 

Втори старец мина през мънистената завеса на кръчмето и влезе. Ибрахим, Господарят на изхвърлените вещи.

Той седна на масата на Елиезер. Мириам го поздрави и донесе още една чаша, без да я молят.

— Как върви вехтошарският бизнес? — попита Елиезер.

Ибрахим се усмихна и сви рамене.

— Все същото. Ами бизнесът с боговете?

— Можеше да е и по-зле.

Ибрахим сложи лед в чашата и си наля арак. И двамата вдигнаха чашите, чукнаха се и отпиха.

— Трябват ми части — каза Елиезер.

— Винаги си добре дошъл — отвърна Ибрахим.

— Това твоето момче ли е?

В кръчмето беше влязло малко момче, в компанията на още едно.

— Това е Исмаил — каза Ибрахим с тиха гордост.

— Ами приятелят му?

— Момчето на Мириам, Кранки.

— Като братя са.

— Да.

Двете момчета дойдоха и застанаха близо до Ибрахим, взираха се в Елиезер с нескрито любопитство.

— Кой е този? — попита Кранки.

— Кранки, що за маниери! — обади се Мириам иззад тезгяха.

Елиезер се усмихна.

— Аз съм Елиезер. А вие двамата сте… — Очите му сякаш промениха цвета си. Той виждаше момчетата едновременно в реалния и виртуалния свят. — Интересно — промълви.

— Исмаил, върви да си играеш — каза Ибрахим. Момчето сви рамене и се обърна да излезе, а Кранки го последва.

— Моля те — каза тихо Ибрахим.

— Те знаят ли? — попита Елиезер.

— Че са различни? Да.

— Знаят ли какво са?

— Намерих момчето захвърлено на улицата. Още съвсем бебе. Отгледах го като свое собствено. Елиезер, моля те. Аз просто искам то да има детство.

— Говорил ли си с Оракула?

Ибрахим махна пренебрежително. Елиезер каза:

— Искам да построя нов бог.

— И какво те спира?

Елиезер отпи от арака. Топящият се лед обагряше чашата в млечнобяло.

— Заинтригуван съм от живота на смъртните.

— Боговете са също толкова смъртни като човечеството.

— Вярно, вярно.

Сега беше ред на Ибрахим да се усмихне.

— Искаш да се месиш — каза той.

Другият сви рамене.

— Винаги си обичал да си пъхаш носа навсякъде — каза Ибрахим.

— Ти също.

— Аз живея в този свят. Не отделно от него.

— Семантика, Ибрахим. Лехаим. — Той вдигна чашата си.

— Не, Елиезер. Остави нещата каквито са.

— По-рано философията ти не беше такава, Ибрахим.

— И въпреки това.

— Аз не търся промяната. Промяната идва при мен.

Ибрахим въздъхна.

— Тогава нека дойде — каза той и също вдигна чашата си. Отпиха.

Чашите, сложени обратно на масата, оставиха тъмни петна върху дървото.

 

 

— Какво е това, Мотл?

Мотл и Изобел лежаха преплетени върху леглото й. Тя прокарваше длан по тялото му, галеше гладкия топъл метал.

— Какво? — каза той. Доволен. Сънлив. Откакто я бе срещнал, човешката му страна вземаше връх. Даже понякога изплуваха спомени от времето, когато беше човек и жив. Нежелани спомени, от онези, които по-рано го бяха тласнали към вярата.

— Това. — Тя седна. — Наркотици ли са?

— Изобел…

Невинаги беше лесно да намериш свещеника, но в крайна сметка той беше успял да го издири.

— Не са за мен — каза бързо.

— Обеща ми, че повече няма да се занимаваш с това.

— Не се занимавам!

— Тогава какво е това? — Тя го размаха пред него.

— Налагаше се — каза той. — Дължа…

— О, Мотл!

— Изобел, чакай!

— Вън — каза тя. После, когато той не помръдна, повтори: — Казах, вън!

— Не са за мен!

— Не ми пука.

Тя го блъсна. Малките й ръце върху металната му кожа. Той беше убил повече хора, отколкото котки имаше в Централната станция. Взе си торбата с наркотика, излезе и я остави разплакана.

 

 

— Какви ги вършиш? — попита Мириам.

— Какво? — попита Борис.

Мириам стоеше пред него с ръце на кръста.

— Купуваш вяра?

— Аз… какво?

— Мотл беше тук. Остави нещо за теб. Изобел също дойде, по-рано. Плачеше. — Мириам поклати глава. — Какъв ден имах само! Онзи творец на богове беше тук тази сутрин. Елиезер. Разпитваше за теб и за Кармел. Ще ми кажеш ли какво не ми казваш, Борис?

— Мириам, аз…

— Знам, че тя е дошла тук заради теб. Аз я харесвам, Борис. Знаеш го. Тя е силна. Трябва да е силна, за да оцелее при тази нейна болест. Но защо не ми каза?

Той я погледна. Поклати глава. Марсианският придатък пулсираше леко на шията му.

— Не знам — отвърна.

— Трябва да мога да ти се доверявам — каза тя. Той не можеше да понесе изражението в очите й. Разочарованието. Даже когато замина за космоса, преди толкова много години, тя не го беше гледала така.

— Просто се опитвам да помогна — каза той. Вяло.

— Ето. — Тя му подаде торбата. С белия прах в нея. — Следващия път просто ми кажи.

— Обичам те — каза той.

Не го беше казвал преди.

А сега думите бяха излетели.

Устните й трепнаха. Дали това беше зачатък на усмивка?

— Борис Ахарон Чонг — каза тя. — Понякога не знам защо изобщо те търпя.

 

 

Творецът на богове дойде на гости на Ибрахим на хълма в Яфо. Беше вечер и небето бе обагрено в яркочервено, светлината на залязващото слънце се размазваше над морето. Той влезе в Двореца на изхвърлените вещи и се огледа, стиснал одобрително устни. Просторното сметище беше озарено от голи електрически крушки.

— Вземи каквото ти трябва — каза Ибрахим.

Елиезер кимна и отговори:

— Винаги така правя.

Той не можеше да я последва в тази виртуалност. Сега тя се радваше, че знае това. Изобел се привърза в капсулата и дръпна капака над себе си. Трето ниво, Централната станция. Работа. Машини засъскаха, когато кабели се включиха към портовете й и се притегнаха с мека целувка.

А после тя се озова другаде.

Беше Изобел Чоу, капитан на „Деветоопашатата котка“, гладък черен звездолет. Екипажът й се намираше на борда и чакаше заповедите й.

— Задайте курс към… — Тя се поколеба, но само за момент. — Задайте курс към порт Орлов, квадрант Делта. — Сетивата й бяха живи, достигаха навсякъде из кораба. Корабът беше неин. Вселената на Гилдиите на Ашкелон се простираше пред нея, също тъй необятна и неизследвана като истинската.

„Майната му на Мотл“, помисли си тя с внезапна ярост. Ухили се и светлината на тройното слънце на системата се отрази в тъмните й очила. После корабът премина в хиперпространството на игровия свят и гледката се размаза.

 

 

С всеки нов сезон към улиците на Централната станция се прибавяше допълнителен бог.

Имаше богове на вятъра: с деликатни клонки те се носеха в небето над покривите, разпръсквайки трепкаща омара; някои поглъщаха слънчевата светлина, други поглъщаха дъжда. Някои избухваха ненадейно, за радост на децата долу, засипвайки света с късчета светлина или сладък бял захарен памук, или сънища, които се заравяха във възела на човек и го събуждаха, дни или месеци по-късно, увил ръце около себе си от щастлив спомен, който вече не можеше да си спомни съвсем.

Имаше огнени богове: те танцуваха по метала, трептяха върху старите медни жици, избликваха от варелите, в които роботниците си палеха огън, или пееха от блестящи повърхности, улавяйки изненадващо отраженията на човек. Имаше земни богове: тихи, търпеливи, някои напълно заровени, така че никой дори да не разбере, че са там, други надигащи се от земята, могили и миниатюрни хълмове, на които можеш да легнеш, да допреш буза до пръстта и да се молиш беззвучно. Имаше и водни богове, които гъргореха в чешмите, хлъзгаха се като змиорки, валяха от небето като дъжд, но не бяха дъжд, а късчета от съня на някой дигитален.

Творецът на богове се залови за работа по пладне, в един ден безоблачен и ведър като детството. Стоеше спокойно на пешеходната улица „Неве Ша’анан“, срещу гигантския главен портал на Централната станция.

Ръцете му се движеха пред него в сложна шарка, като на климатичен хакер, който манипулира видимото и невидимото. Устните му шаваха, докато работеше, издавайки мълчаливи команди. Р. брат Поправи-Го, робосвещеникът, излезе точно в този момент, спря безмълвно до една сергия за плодове и зеленчуци и се загледа.

— Не знаех, че Елиезер се е върнал в града — каза той на г-н Чоу, бащата на Изобел, който сви рамене.

— Той никога не си е тръгвал — каза г-н Чоу и захапа една ябълка.

Творецът на богове движеше ръце във физическия свят и онези, които имаха възли, го гледаха как се пресяга дълбоко в дигиталния, в света на мара — онуй, което е хем реално, хем нереално.

Творецът на богове жестикулираше и възникваха светове. Код се комбинираше с код; мутираше; разделяше се; съединяваше се наново, цепеше се и еволюираше, бързи еволюционни цикли, протичащи във виртуалността, в необятните скрити машини на Ядрата. Раждаха се интелекти, като цветя. После, когато този импровизиран Развъдник започна да работи автономно, творецът на богове се зае да строи физическото тяло на бога.

Заприиждаха още хора да гледат. От години не бяха виждали Елиезер на публично място, макар че боговете му никнеха, като скрити подаръци, по улиците на Централната станция.

Ибрахим и момчето пристигнаха с каручката си, теглена бавно от търпеливия кон. Спряха и с помощта на двойка четириръки марсиански Преродени я разтовариха пред твореца на богове.

Елиезер работеше и докато работеше, говореше, и думите му се разнасяха надалеч. Двама мемкордисти от публиката излъчваха момента към своите последователи, по Земята и из слънчевата система. Исмаил и Кранки стояха един до друг, гледаха и сякаш трептяха, появявайки се и изчезвайки от съществувание, докато следяха новообразуващия се бог във и извън нереалното.

Творецът на богове избираше метал и дърво, и адапторастителна технология, оформяше растяща структура пред големия портал на Централната станция. И докато работеше, пееше и думите се носеха из въздуха и по неизброими аудиоканали.

Той пееше — влагаше музика в думите на забравен стих от Лиор Тирош:

Валеше дъжд.

За това поне няма никакво съмнение.

Хората мряха като растения.

Искам да кажа — мълчаливо.

Ние изучавахме водата дълго.

Старателно.

Молекулите й звънтяха в чашата,

Ние ги сплетохме в прах.

Пречупихме светлината през тях.

Развъдихме попови лъжички.

Хората растяха като червени цветя,

като рози или опиумни макове.

Искам да кажа, красиви.

Валеше дъжд.

Имаше нещо чудодейно в това.

Искам да кажа, вода да пада от небето.

Всички тези сложни молекули,

които пораждат езера и морета,

които пораждат локви.

В Гилдиите на Ашкелон капитан Изобел Чоу се поколеба с ръка на контролните уреди на свръхсветлинния двигател. Някакъв шепот в ушите й сякаш провлачваше думи. „Нещо чудодейно“. Хиперпространството на игралния свят приличаше на фантастична триизмерна феерия. Игралните светове бяха могъщи виртуалности, потомци на примитивни MMORPG, развиващи се в реално време в дълбоките Ядра на изчислителния хардуер, който деляха с Другите и който бе пръснат из цялата слънчева система. Те бяха дом за неизброими милиарди включени към мрежата хора, местни дигитални интелекти и автономни системи.

Щеше да отнеме време да стигнат до квадрант Делта (който се хостваше на някакъв сървър извън планетата; времевото забавяне щеше да е проблем). Тя би могла да се изключи, да остави на свое място симулакрон и да излезе във физическия свят на Вселена Едно. Думите сякаш шепнеха в ухото й, за любов и загуба, и тя си спомни за Мотл, и гневът някак си се отцеди от нея. Мониторите около нея, в голямата контролна зала на звездолета, показваха хиперпространството и в него изведнъж се надигна тъмна фигура, и заместникът на Изобел, Теш, шесторък великан, произлизащ от дайкайджу (Изобел така и не беше разбрала кой или какъв е той във физическия свят), изсумтя тревожно. Това бе рееща се тъмна маса с кубоидна форма, като сингуларност на игрови свят.

— Какво е това? — попита Теш и в гласа му имаше страхопочитание.

„Които пораждат“, сякаш казваше гласът. Изобел преглътна.

— Бог — каза тя.

— Никога не съм виждал такъв — рече Теш.

— Да — отвърна Изобел. — Редки са.

 

 

— Кармел?

Той я намери в книжарницата на Ахимвен. Ахимвен го нямаше. Кармел пусна Борис да влезе. Очите му гледаха разсеяно. Тялото му беше слабо като на момче.

— Сънувах, че съм човек — каза тя.

— У мен е — каза Борис. Показа й спринцовката. — Разпятие.

— Как ще ми помогне то?

— Не знам дали ще ти помогне.

Изведнъж тя се засмя.

— Просто ти харесва да ме боцкаш с игли.

— Опитвам се да ти помогна — каза той. Придатъкът пулсираше на врата му. Тя посегна и го докосна с върховете на пръстите си.

— Тогава го направи — каза. Почти с безразличие. Подаде му тънката си гола ръка. — Давай.

Той заби спринцовката в плътта й. Тя въздъхна и дъхът й бе мек и миришеше на кардамонови семена. Той я заведе до един стол и Кармел се свлече на него.

— Виждам го — каза тя. — То е…

 

 

Кармел се носеше върху море от бяла светлина. Ако космосът е океан, „солвота блонг стар“, то това беше нер-пространството, лишено от звездите, мрака или пустотата. Тя усещаше как плува и светът се надигна около нея, но детайлите бяха мъгляви, сякаш още не са се рендерирали добре. Можеше да види старите улици на Централната станция и стоящите наоколо хора, в груби щрихи. Можеше да види себе си, виолетово петно, и Борис, застанал над нея като зле очертан злодей от марсиански романтичен екшън, хванал в едната си ръка иглата като жертвено оръжие.

А после пред нея се издигнаха очертанията на космодрума, бели линии светлина, бележещи гигантската структура, гъсти възли тук-там, криещи гъстите кодови ядра на Другите. И пред Кармел изникна още нещо, пред космодрума — черен кубоид, който засмукваше светлината и данните като вампир, и тя бе привлечена от него, понесе се през бялата светлина към тази тъмна сингуларност, неспособна да избяга…

 

 

— Пази ни от Поразата и от Червея, и от вниманието на Другите. — Мама Джоунс бе коленичила пред малкия параклис върху зеленината. — И ни дай смелост да прокараме собствен заобиколен път през света, свети Коен.

Изправи се и погледна към космодрума. Можеше да почувства оформящия се бог там, на пешеходната улица, да усети как смущенията от него минават през невидимите мрежи, отзвуци от него ехтят навсякъде, връхлитат възела й. Не се чувстваше комфортно. Не и с Борис и странната му връзка с момичето стригой. Нито пък с Елиезер, който пак се беше появил и бе започнал да се бърка. Усещаше, че зад това стоят Другите. Дигиталните в тяхното дигитално царство: повечето от тях нямаха много вземане-даване с човечеството, с физическия свят. Те работеха в дълбоките Ядра, защитени от военната мощ на клана Айодхя, и докато физическото им съществуване се поддържаше в ред, не се месеха.

Обикновено.

Но пък ги имаше и децата.

Мириам не беше глупава. Знаеше, че момчето е странно. Знаеше, че Кранки е излязъл от родилната клиника различен. Че не е като другите деца другаде.

Не знаеше защо. Не беше сигурна, че иска да знае. Той не беше плод на утробата й, но беше нейно дете. Заслужаваше да има детство.

Не й харесваше вмешателството на Елиезер. Не харесваше боговете. На човечеството му бе отнело достатъчно време да създаде вяра, с която може да живее. Да имаш богове, живеещи редом с теб, беше съвсем друго, нещо почти светотатствено.

Тя запали внимателно пръчицата тамян и се отдалечи, за да види за какво е цялата тази суматоха.

 

 

— Можем ли да го заобиколим? — попита Изобел.

— Това е сингуларност — каза Теш.

— Минете през нея — реши Изобел.

Теш изглеждаше разтревожен.

— През нея ли? Помниш ли какво стана с експедицията на Ву?

Изобел сви неловко рамене и каза:

— Изчезнаха?

— Да — потвърди Теш. — Изчезнаха, докато изследваха сингуларността Бережински в квадрант Сигма.

— Но, Теш, помисли си за наградите! — каза Изобел. Сингуларностите в игралните светове бяха нещо рядко; повече от рядко. Те можеха да са всичко: вход към цял нов квадрант от света или пътуване към миналото му, или пряк път до далечен квадрант, или понякога даже портал към някой от другите игрални светове.

Но имаше също и опасности.

Мозъчна смърт в реалния свят, пълен Мама Хитън — лигавещ се идиот, когото изваждат от охлаждащата капсула, ломотещ и пръскащ слюнка, с изпепелен мозък, чието тяло продължава да работи по инстинкт. Имаше слухове за сингуларности, които поглъщат играчи, за експедицията на Ву, която навлязла прекалено дълбоко, в самите археологични слоеве на игралния свят, покрай ГнА и в древните, забравени нива, докато стигне накрая митичното място, наречено Пакманду…

— Давай — каза Изобел.

— Не — отвърна Теш.

Устата на Изобел се изви в жестока усмивка.

— Дръзваш да не ми се подчиняваш?

— Да го еба, Изобел, това не е игра!

Тя обаче не го слушаше. Беше я обладал някакъв бяс. Чувстваше се опиянена, могъща. Черният кубоид се рееше на гигантските екрани и се въртеше. Блокираше ги. Тя сложи ръка, с дланта надолу и с разперени пръсти, върху контролното табло. Усети вибрациите на „Деветоопашатата котка“ под себе си. В себе си. Наслаждаваше се на силата. Прати мълчалива команда, която стигна до съзнанието на кораба и той ускори ход…

През хиперпространствената психеделия на игралния свят, а черният кубоид се разтвори като портал, червей, ровещ дупка през пространството и времето; удължавайки се, звездолетът се стрелна през него, в него, като пистолетен куршум, пробиващ пространство-времето на игралния свят…

Теш пищеше, екипажът бе замръзнал, а Изобел се смееше, докато невидими ръце дращеха по ума й, посягайки от място отвъд нер-пространството, разплитайки я, и тя се разпадаше на атоми и кварки, докато не прозвуча една-единствена самотна музикална нота, като прецизен удар по камбана, и един глас рече:

— Изобел.

— Мотл? — каза тя, но думата беше просто набор от звуци и смисълът й убягваше.

 

 

Докато плуваше в бялата светлина, светът й се струваше много далеч. Приличаше малко на храненето. Когато Кармел забиеше зъби в меката плът на някой мъж или жена, планктонезите в слюнката й навлизаха в кръвния им поток, намираха възловите им влакна и тя извличаше от тях храна, терабайти и петабайти спомени, сънища, съвършени и несъвършени, знание, някакво подобие на съществувание. Някога тя беше човек, но се бе променила, сега бе наполовина Друг и й се струваше, че ги усеща как пърхат наблизо, наблюдават я, онези странни чужди разуми в невидимите машини навсякъде около нея, осеяли и погълнали света.

Ето!

Издигна се над Централната станция. Под нея имаше отчетлива, ясна кубоидна чернота, нещо дефинирано и във физическия, и във виртуалния свят. Тя се зарея над него, то я поддържаше. На Трето ниво на Централната станция видя форма, която също като нея беше хем реална, хем виртуална. Роботник, помисли си, като забеляза скованата му походка, начина, по който се движеше…

Идентификационен маркер се поклащаше на ръба на съзнанието й: Мотл.

Тя го забрави с лекота и се извърна. Нещото под нея я омайваше. Едновременно я привличаше и отблъскваше. Тя се зачуди колко ли ще трае ефектът от наркотика. Какво точно й беше дал Борис, запита се неспокойно. Но мислите, хлъзгави като риби, не искаха да останат, а умът й беше поток, вливащ се в огромна река. Кармел течеше като вода.

 

 

Мотл мина покрай стреснатия човешки оператор, местно момче, Чонг или Чоу, или Коен, в момента Мотл не можеше да си спомни точно.

— Хей, чакай, какво… — обади се момчето, но Мотл не му обърна внимание и рязко отметна капака на една празна капсула.

— Мотл! Не можеш да…

Мотл пъхна ръце в деликатната мембрана на капсулата. Там кабелите се полюшваха като клонки. Той беше виждал тялото на Изобел: играчите имаха нужда от тази допълнителна частица непосредственост, достъп. Входовете на Изобел нашарваха тялото й като копчета на костюм. Мотл беше затаил дъх, когато за първи път я видя гола. Металните му пръсти проследиха очертанията, свързващи всяко деликатно гнездо. Те образуваха около тялото й виртуална мрежа, която я покриваше изцяло, щом влезе в някоя капсула.

— Остави ме на мира — каза той на момчето; и се включи.

 

 

С всеки сезон нов бог се появяваше на улиците на Централната станция. Появяваха се без помпозност и без церемонии; появяваха се почти тихомълком.

Не и този.

Този бавно придоби форма, от метален скрап и стара пластмаса. Израсна от адапторастителните семена, които караха органични форми да се образуват с невъзможна скорост и да се издължават нагоре, тази модерна, жива, мрежова статуя, издигаща се пред портите на космодрума. Творецът на богове Елиезер работеше с ръце и с ум и докато работеше, пееше.

Вестта плъзна. Група на-нахи от Тел Авив, този град на евреите, дойдоха и затанцуваха около скулптурата под ритъма на басов барабан; клатеха забулените си в черно глави, а дългите им къдрави плитки се полюшваха, докато тананикаха весело свещената си мантра: „На-нах-нахма-нахман-меуман“, отново и отново. Робосвещеникът Р. брат Поправи-Го, който стоеше наблизо, със сепване осъзна, че се е присъединил към тях: танцуваше недодялано, а металното му тяло блестеше в светлината на залязващото слънце.

Беше сервиран чай в малки чашки, топъл и сладък, черен, а не по маниера на варварските англоси; и Мириам срещна Борис под тентите на един продавач на плодов сок.

— Кармел е в бога — каза той; и не добави нищо повече. Мириам въздъхна и подмина това. Понякога й се искаше Борис да беше същото онова дългоръко и дългокрако непохватно момче, което бе познавала някога, когато нещата не бяха толкова сложни. Но това беше много отдавна; а жената, в която се беше превърнала, знаеше, че връзките рядко са прости.

Творецът на богове работеше и богът придобиваше форма под мазолестите му ръце, създание абстрактно като всяка религия. То се надигна от земята, по-едро от всеки друг бог, виждан дотогава на станцията, и вибрациите и мощта му можеха да бъдат доловени от всички в дигиталния свят.

— Я виж ти — каза един полицай. — Какво имаме тук? — Или нещо в този смисъл, основано на отживелите протоколи на отдавна мъртви писатели. Никой не искаше полицията да е наистина разумна; затова бяха направили компромис с груби механизми, които хората някак си намираха за по-успокоителни. Лампата на полицая ту светваше, ту угасваше. От пластмасовия му корем зави малка сирена, нещо като ръмжене.

— Не можеш да построиш това нещо тук, драги — каза той. — Трансградските разпоредби… — И зарецитира дълга поредица цифри, които не означаваха нищо за никого, дори за самия него.

— Не знам какво се надяваш да постигнеш — каза Мириам. Започваше спор между полицейските ботове и някои от зрителите. Във въздуха се носеше мирис на тамян. На-нахите танцуваха и ритъмът им се усилваше. Робосвещеникът излезе от привидния си транс и застана до Мириам. Лицето му беше спокойно.

— Мириам — каза той учтиво. — Борис.

— Мисля, че тя е тук по някаква причина — каза Борис, след като кимна небрежно на робосвещеника. — Мисля, че Другите са я пуснали. Мисля, че има нещо общо с децата. Не знам, Мириам. Мисля, че те са ме използвали, когато работех в родилните лаборатории. Мисля, че са променили кодовете, зародишите, в съответствие със собствените си цели. И мисля, че имат нужда от Кармел.

Това беше една от най-дългите му речи.

— За какво? — попита Мириам.

— За да задейства нова поредица събития — каза Борис. Поколеба се. — Децата не са… не са съвсем…

— Хора?

— Да.

— Какво е човек? — попита Мириам настоятелно. — Та те са деца, Борис. Въпреки че ти си ги изродил, въпреки всичките ти дизайнерски грижи, флуиди и омърсяването на ръцете ти, ти никога не си разбирал това. Те са на първо място деца. И макар че ти си ги довел на този свят, никога не си бил родител.

— Мириам…

— Не! — избухна тя. — Не ми говори с този тон, Борис! Не и на мен!

Робосвещеникът местеше поглед от него към нея и от нея към него, после тактично се отдръпна. Спорът между полицейските ботове и зрителите ставаше все по-разгорещен. Без да съзнава нищо, старият Елиезер продължаваше да напява и да гради.

 

 

Кармел падна в черния кубоид.

 

 

Събуди се с рязко поемане на дъх. За миг й се стори, че отново е в малката стая в Централната станция и че ефектът от дрогата е изветрял.

Но гледката около нея изобщо не приличаше на Централната станция.

За момент тя се паникьоса.

В небето над нея грееха три слънца. Ярък хаос от цветове обгръщаше света, синьо, зелено и червено, а на хоризонта се виждаха звезди и черна дупка, опасана с пръстен от хабитати.

Тя стоеше високо над космодрума и гледаше надолу към невъзможния град. Улиците гъмжаха от извънземни. Летящи коли и летящи хора изпълваха небето. Гигантски като луни транспортни кораби се носеха в близкия космос.

Порт Орлов, квадрант Делта, във вселената на Гилдиите на Ашкелон.

Тази черна дупка, видима заради облака галактически прах и хабитатите около нея, беше сингуларност на игровия свят, скок през червеева дупка, невъзможен в реалния свят. Гледката беше добре позната на Кармел.

Тя беше спечелила парите, за да се махне от къщи, с работа в порт Орлов като момиче-кукличка, подобно на св. К’мел, но оттогава не се беше връщала.

Беше опасно за един стригой да влиза в игралните светове.

Но ароматът на данни беше навсякъде. Новите й сетива бяха залети от тях.

Не беше изпитвала това преди промяната. Тогава, като обикновен човек, виждаше нещата каквито й ги представяха, сензорна матрица, подавана към спящата фигура в сърфиращата капсула. Но като стригой…

Като стригой тя усещаше света около себе си. Той беше изпълнен с токток блонг нараван, Разговора на Другите. Сис-богове, както ги наричаха в ГнА. Тя можеше да види цифровия модел в преплитащите се слънчеви лъчи, да почувства придърпването на сингуларността на хоризонта, математическите уравнения, които контролираха гравитацията, графичните вектори на движението на невъзможните кораби. Устата й се изпълни със слюнка. Отвсякъде я заобикаляха сурови данни, хора, маскирани като извънземни, и Други, маскирани като хора.

Какво правеше тя тук?

Смътно си спомняше стая, мъж, застанал над нея с игла в ръката. Но този образ вече гаснеше, задушен от наплива на данни.

Искаше да се измъкне. Но гладът беше в нея и почти без да взима съзнателно решение тя откри, че се движи, отдалечава се от панорамния прозорец, слиза с ескалаторите до уличното ниво — игрална имитация на космодрума, който подслоняваше тялото й в момента във Вселена Едно. Излезе навън и слънчевата светлина затопли лицето й. Един пипалонаркоман се отърка в нея. Порт Орлов беше търговски център, тук се събираха сто гилдии, големи и малки, тук човек можеше да се цани на някой кораб, пиратски, каперски, флотски, военен, изследователски. В ГнА имаше много съкровища: древни изчезнали раси, загадъчни руини, планетни системи, които никой никога не е виждал, населявани само от неигрални персонажи.

Като в сън, Кармел последва пипалонаркомана. Умът му беше отворен за нея и тя не можеше да се сдържи, следваше го по оживените улици, докато той не се шмугна в една странична уличка — и тогава Кармел му скочи.

Хранеше се бързо, неудържимо. Пипалонаркоманът беше такъв и в истинския живот. Тялото му беше модифицирано преди няколко години. Сега той се плацикаше в специално пригодената си капсула някъде в астероидния пояс, истинското му тяло също така безпомощно като дигиталното, докато тя се хранеше от него, със спомените му, с кодовете му за достъп, със завоеванията му в игралния свят. Той беше адмирал на една от дребните гилдии, откри тя. Командваше кораб и беше известен като Касапина на Соледад-5, след като в една по-раншна кампания бе дал заповед да се използва устройство на страшния съд във въпросната слънчева система на ГнА и бе заличил всеки местен неигрален персонаж и играч на една светлинна година от звездата на Соледад-5.

Беше женен, имаше три деца, жена му беше миньор със собствен кораб, първородната му дъщеря току-що се беше омъжила, второто му дете, син, искаше да последва кариерата му в ГнА, а най-малкото се бе оказало трудно, бунтарче — всичко това и още много Кармел изсмукваше от ума му, от възела му, в трескав глад, като през цялото време знаеше, че постъпва грешно, че ще я хванат, Другите бяха навсякъде, Сис-боговете гледаха… Тя се откъсна от него. Той лежеше свит на кълбо, с мозък, изпълнен с допамин, и тя направи нещо, което не знаеше, че може: пресегна се надолу с възела си, натисна и умът му изчезна, виртуалното му тяло го нямаше, беше заличено — тя го беше пратила обратно във физическия свят.

Сега, след храненето, умът й се бе избистрил и тя знаеше, че трябва да се маха оттук, но някак си не можеше да направи със себе си онова, което бе направила със своята жертва, пътят навън бе затворен за нея, трябваше да потърси изход, портал в игралния свят. Тя отчаяно опита с „Прекъсване! Прекъсване!“, но не се случи нищо, а после небето над нея притъмня, лъч светлина се спусна от него и я докосна, погълна я и Кармел затвори очи, победена. Запя ангелски хор и тя бе издигната като кукла — възвисяваше се в светлината, възвисяваше се към небето.

 

 

— Мотл?

— Изобел. Какво правиш?

Тя хълцаше.

— Не знам — каза. — Толкова е тъмно. Студено ми е, Мотл. Толкова ми е студено.

— Къде си? Какво е това място?

— Не знам. Минах през някакво нещо. Нещо като нещо. — Даже думите й се губеха, бяха изсмуквани от нея.

— Нер-пространство — каза Мотл и изруга. — Минала си през сингуларна мина.

— През какво?

— Бомби с враждебен код — каза той. — Използвахме ги във войната… в една от войните. Или пък във всичките. Не мога да си спомня.

— Имало е войни в ГнА? — попита тя.

— Войните се водеха и на двете нива на съществуванието — каза той. Не му се искаше да си спомня.

— Прегърни ме — каза Изобел. — Студено ми е.

— Ще те измъкна оттук. Ами екипажът ти?

— Не знам. Не ги виждам.

— Все пак може да са добре. — Но не беше убедена, от което сърцето й спря (а някъде мониторът й даде права линия, в капсула, миришеща на немити човешки тела).

— Как се озова тук, Мотл? Толкова съжалявам.

— Грешката беше моя — каза той. — Обещах ти, че зарязвам тази работа. Наркотиците. Но Борис ме помоли.

— Трябваше да му откажеш.

— Длъжник съм му, Изобел.

— Защо?

— Чакай. Чуй това.

— Какво е?

— Песен на сирена. Растящ бог. С живота идва и смъртта. Можем да последваме този зов.

— Как?

— Хвани ме. Хвани ме здраво.

Тя го хвана. Хвана го здраво. Този негов образ, в това нер-пространство. Той все още миришеше на себе си. На масло, метал и пот. Тръгнаха със залитане през мрака и след малко й се стори, че тя също го чува, че усеща подръпването на бога.

 

 

— Не бях виновна аз. Моля те. Трябва да ми повярваш!

Гласът беше чист като на ангел, излъчваше се от бога право във възела й, в ума й.

„Малка стригой — каза гласът, — не трябва да си тук“.

— Бях юбикната.

Даже за самата нея гласът й звучеше слабо, неискрено. Тя се рееше в огромно пространство, безплътна, а богът, този Друг, този дигитален разум, странен и непознаваем като истинско извънземно, я изучаваше, четеше я, все едно е текст, без никакво усилие.

„Хората се боят от твоя вид“, каза Сис-богът.

Тя не отговори, признаваше истината в думите на Другия. Традицията за страха от стригоите, самоподдържащ се общокултурен мит, просмукан в човешките светове, който черпеше от древни образи, полузабравени легенди. Понякога тя си мислеше, че създателите на стригоите са създали и самата традиция — или може би е била създадена като отговор, предпазна мярка…

„Ти размишляваш“. Гласът звучеше развеселено, ако такава емоция може да бъде приписана на един Друг. Те не изпитваха човешки емоции, които бяха свързани с притежанието на тяло, хормони, физически реакции, еволюирали през хилядолетията. Другите бяха еволюирали отделно, извън физическия свят, във виртуалността на Развъдника. „Но не знаеш със сигурност“.

— Никога не съм искала…

„Да — съгласи се гласът. — И все пак отиде където ти е забранено. Навреди на един играч. Извърши престъпление срещу ГнА“.

— Моля те. Моля те…

„Човеко… — Гласът се поколеба. — Малък загубен стригой, искаш ли да се нахраниш?“

— Винаги. Винаги! Ти не знаеш, не можеш да знаеш, не можеш да разбереш — изкрещя Кармел в сърцето на онази пустота, онзи дворец на виртуалното. — Гладът!

„Ние ще поправим играча, когото ти изяде — каза Сис-богът. — Ще му върнем спомените, ще възстановим частите от ума, които ти му отне. Подобни нападения са се случвали и преди. Ние невинаги го… обнародваме. Хората са зависими от виртуалното, а ние на свой ред…“

— Да? — Тя търсеше изход, но около нея нямаше нищо, дори въздух.

„Ние сме зависими от тях“, каза Сис-богът; почти тъжно, както й се стори. После повтори: „Искаш ли да се нахраниш?“

— Да! По дяволите, да. Винаги…

„Тогава яж“, каза гласът и нещо гигантско и нечовешко, тяло като на кит, се притисна към нея, почти я задуши, и тя се притисна към него, към гуменото му туловище, миришещо на солена вода и морски водорасли, с груба на пипане кожа, заби нос в този огромен корем, устата й се напълни със слюнка, кучешките й зъби щръкнаха и потънаха в гумената му плът. Тя се хранеше, хранеше се от тази грамада, от това извънземно създание, твърде необятно и могъщо, за да го проумее, и информационният поток я заливаше, задушаваше я, а в ума й онзи глас изрече с кикотене, докато заглъхваше:

„Защо хората все правят сравнение с китовете?“

 

 

По-късно не беше ясно кой е запалил огъня. Той започна като малко пламъче, проблясък на цвят. Полицейските ботове забибипкаха тревожно. Танцуващите на-нахи, може би опиянени от огъня, затанцуваха още по-усърдно и пот се лееше по брадатите им бузи и попиваше в белите им ризи.

Богът гореше.

Елиезер, творецът, изглеждаше също толкова запленен от огъня като зрителите. Колко често някой ражда бог само за да го убие? Тази най-стара човешка институция, жертвоприношението.

Устните му още мърдаха, но песента му бе погълната от рева на огъня.

Богът гореше.

Онези, които гледаха през възлите си, можеха да видят, че същото става и в Разговора: как тази сложна форма на Друг започва да се разпада като бавно разплитаща се мрежа, всеки голям възел се отделя, единната форма се превръща в много по-малки мрежи, несвързани помежду си. Може би по същия начин бавно деградира и човешкият спомен. Или може би това беше просто промяна, като лед, превръщащ се във вода. Както и да е, той гореше, разпадаше се и в същото време плачеше, безгласен звук, низ от нули, който накара хората да трепнат и да се отдръпнат.

— Кармел! — каза Борис.

Мириам го последва. Беше я грижа за момичето, каквато и лудост да бе извършил Борис, макар и с добри намерения. Някой трябваше да го държи под око.

Но на входа на книжарницата стоеше брат й Ахимвен. Борис спря.

— Ти — каза Ахимвен. Гласът му трепереше от гняв. „Горкият Ахи“, помисли си Мириам.

— Казах ти да я оставиш на мира.

— Аз само… — Тя забеляза, че Борис също изведнъж се ядоса. Това беше неочаквана гледка. Дори като момче той толкова рядко показваше емоции, особено пък агресивни. — Аз само се опитвам да помогна.

— Не ни трябва помощта ти, Борис! Махай се! Връщай се на Марс или откъдето там си дошъл. Не можеш просто така да пристигаш от Външното и да очакваш всеки да отстъпва пред теб, като че ли си някакъв, някакъв…

Но Борис безмълвно мина покрай него. Ахимвен стоеше безпомощен.

— Мириам… — каза той.

Тя не знаеше какво да каже. Ахимвен се обърна, влезе вътре и тя го последва.

Книги се редяха по рафтовете. Хартиени книги с характерната им стара миризма. Рафтове и рафтове с книги, разпадащи се книги. Откъде беше намерил всичко това брат й? В неговата мания имаше нещо нездраво. Нещо нечисто. Това беше тъжно отражение на съществуванието му, помисли си Мириам, че пристигането на един вампир в живота му е най-хубавото нещо, което му се е случило.

Но поне беше отвлякло ума му от книгите.

— Ахи?

— Кармел!

Мириам го последва по тесните стълби. Кармел лежеше изтегната на леглото. Прозорецът беше отворен и отвън се носеше миризма на изгоряло. Борис се суетеше около нея.

— Спях — каза Кармел. — Но сега съм будна.

— Той те е натъпкал с наркотици — каза Ахимвен и посочи обвинително Борис. — Аз бях излязъл, бях в Тел Авив, купувах книги, не знаех.

— Аз го помолих, Ахи.

Мириам погледна брат си. Той стоеше близо до Кармел, която седна и се прозя. Бялата й риза лепнеше по слабото й тяло. Дланите на Ахимвен бяха притиснати една към друга почти сякаш се молеше.

— Защо? — попита той.

— Защото исках да се оправя, Ахи! — Тя вдигна глава. Очите й бяха големи, измъчени. — Не искам да съм такава, каквато съм.

— Защо?

— Искам да… Защото… Ахи…

— Да бъдеш с мен?

— Мъже — каза тя, но се усмихна. — Все става въпрос за вас, нали?

— Кармел — каза Борис. — Какво стана?

— Заминах — каза тя. — А после се върнах.

— Кармел…

— Стига — каза Ахимвен. — Махай се, Борис.

— Виж какво…

— Борис — обади се Мириам. Мъжете бяха като деца. Трябваше да им говориш бавно. — Ела. — Тя сложи ръка на рамото му и след малко той се успокои. Тя забеляза, че придатъкът му потъмнява, когато е така гневен. Той й позволи да го отведе. Зад гърба си тя чуваше как брат й и Кармел разговарят, но гласовете бяха прекалено тихи, за да различи думите.

Навън Мириам си пое дълбоко дъх. Въздухът беше изпълнен с дим. Тя имаше чувството, че нещо наближава или стига своя край.

— Искам да я оставиш на мира — каза тя на Борис.

Той отвори уста, сякаш да каже нещо, после я затвори и раменете му леко увиснаха.

— Добре.

Тя го хвана за ръка и го поведе далеч оттам. Той не беше лош човек, помисли си Мириам. Просто беше мъж.

 

 

— Мотл?

Изобел се намираше в мрака и той я задушаваше. После тя натисна, нещо поддаде и внезапно нахлу светлина и въздух, и тя осъзна, че се намира в капсула.

Отново беше във Вселена Едно.

Издърпа кабелите от плътта си. Надигна се от капсулата с треперещи ръце. Забеляза по кожата си белези от изгаряне. Едва не се свлече на пода, когато излезе, но две силни метални ръце я хванаха и я задържаха.

— Мотл?

— Трябваше да те видя — каза той. — Да ти обясня…

— Ти беше ли там вътре? — попита тя. — В ГнА?

— Последвах те — рече той простичко. — Бих те следвал навсякъде.

— Дадох права линия — каза тя. Той се засмя.

— Никой наистина не дава права линия — каза. — Освен в евтините марсиански екшъни.

— Знам какво стана, Мотл!

— Знам — каза той. — Аз просто…

— Беше велико! — възкликна тя. — Дадох права линия! В сингуларност! Няма да ми се налага да си купувам пиене с месеци!

— Можеше да умреш!

— Но не умрях, нали? — Тя се усмихна и се вкопчи в него. — Хайде, Мотл.

— Изобел?

Тя се приведе към него, целуна го и каза:

— Да си вървим вкъщи.

 

 

Творецът на богове седеше с приятеля си, вехтошаря Ибрахим, под навеса на един наргиле-бар. Пиеха горчиво черно кафе и се редуваха да подръпват от високото бистро стъклено наргиле, което стоеше търпеливо между тях. Малко въгленче тлееше върху пресования тютюн с аромат на череши. Докато слънцето залязваше, луната изгря над Централната станция, над старите улици и космодрума, и въздухът бе изпълнен с реещи се фенери, които леко се поклащаха.

Останките на бога все още горяха кротко, но огънят вече гаснеше. Ибрахим подръпна от наргилето и подаде мундщука на приятеля си.

— Е — каза Елиезер.

— Постигна ли онова, което искаше?

— Нима някой от нас го постига? — отвърна творецът на богове. Усмихна се през мундщука и от ноздрите му излетяха две струйки бял дим.

Зад тях, до кръга, останал от изгорелия бог, си играеха две деца. И онези, които ги гледаха — едновременно в реалния и във виртуалния свят, — виждаха, че те съществуват поравно и в двата. Ибрахим ги наблюдаваше и ги виждаше как протягат ръце, съвършени като на ангели; и грабват мънички въртящи се късчета код, които, ако бъдат напоени и нахранени, може един ден да израснат до самостоятелни същества.

— Боговете се раждат и умират — каза старият творец; но го каза тъжно и с голямата тежест на времето; защото всички те бяха негови деца. Дръпна небрежно от наргилето и го подаде на приятеля си. През многото си години беше усвоил обичаите на тази страна.

Седяха в дружеско мълчание и гледаха как децата си играят.