Лави Тидхар
Централна станция (2)

1.
Унижението на дъжда

Дъждът ги хвана неподготвени. Беше пролет, носеше се аромат на жасмин, който се смесваше с бръмченето на електробусите, а в небето като птичи ята кръжаха соларни планери. Амелия Ко изпълняваше кваса-кваса ремикс на кавъра на Сюзан Уонг на „Искаш ли да танцуваме?“. Заваля на сребърни завеси, почти безшумно; дъждът погълна звука на изстрелите, намокри горящото бъги по-нататък по улицата и стария бездомник, който сереше край боклукчийския контейнер, със смъкнати до глезените сиви панталони и стиснал в ръка руло тоалетна хартия. Той изруга, но тихо. Беше свикнал на унижението на дъжда.

Градът някога се наричаше Тел Авив. Централната станция се издигаше високо в атмосферата в южния му край, оградена от мрежа притихнали стари магистрали. Покривът й беше прекалено висок, за да се види: обслужваше стратосферните превозни средства, които излитаха и кацаха на машинно гладката му повърхност. Асансьори хвърчаха като куршуми нагоре-надолу по станцията, а долу, под свирепото средиземноморско слънце, около космодрума се бе проснал оживен пазар, кипящ от търговия, препълнен с гости и местни жители, плюс обичайната смесица от джебчии и крадци на самоличност.

От орбита надолу към Централната станция, от Централната станция надолу до нивото на улиците и навън от климатизираното междинно пространство в беднотията на квартала около космодрума, където Мама Джоунс и малкият Кранки стояха, хванати за ръце, и чакаха.

Дъждът ги изненада. Космодрумът, този голям бял кит, като жива планина, издигаща се от първичната градска скала, привлече върху себе си облачния куп, негова собствена миниатюрна климатична система. Като острови сред океана, космодрумите ставаха свидетели на локализирани дъждове, облачно небе и бързоразвиваща се индустрия от миниферми, растящи като лишеи по страните на гигантските им здания.

Дъждът беше топъл, а капките — големи. Момчето протегна ръка и улови една между пръстите си.

Мама Джоунс, която беше родена по тези места, в този град, наричан с много имена, от баща нигериец и майка филипинка, в същия този квартал, когато пътищата още вибрираха от звука на двигатели с вътрешно горене и Централната станция беше автогара, а не космодрум за суборбитални полети, и помнеше войни и бедност, и как бе нежелана тук в тази земя, за която се биеха араби и евреи, се взираше в момчето със свирепа закрилническа гордост. Тънка блестяща мембрана, подобна на сапунен мехур, се появи между пръстите му; момчето изпускаше енергия и манипулираше атомите, за да създаде това нещо, тази защитна снежна топка, затваряйки в нея единствената капка дъжд. Тя се рееше между пръстите му, съвършена и вечна.

Мама Джоунс чакаше, макар и с известно нетърпение. Тя въртеше кръчма тук, на стария път Неве Ша’анан, пешеходна зона от едно време, която стигаше досами космодрума, и трябваше да се върне там.

— Остави я — каза тя с лека тъга. Момчето обърна към нея тъмносините си очи — съвършено синьо, което бе патентовано няколко десетилетия преди да стигне до тукашната генетична клиника, където беше рипнато, хакнато и препродавано на бедните за малка част от цената му.

Казваха, че Тел Авив имал по-добри клиники даже от Чиба и Юннан, макар че Мама Джоунс сериозно се съмняваше в това.

Но по-евтини, може би.

— Той ще дойде ли? — попита момчето.

— Не знам — каза Мама Джоунс. — Може би. Може би днес ще дойде.

Момчето завъртя глава към нея и се усмихна. Изглеждаше много малко, когато се усмихваше. Пусна странното мехурче и то се понесе нагоре към породилите го облаци.

Мама Джоунс въздъхна и му хвърли неспокоен поглед. „Кранки“ не беше истинско име. Беше дума от астероидния пиджин, възникнал от земните езици за комуникация в Южния Пасифик и пренесен в космоса от миньори и инженери, пратени там като евтина работна ръка от малайски и китайски компании. „Кранки“ идваше от староанглийското „cranky“ и можеше да означава раздразнителен или шантав, или…

Или малко странен.

Някой, който прави неща, каквито другите не правят.

Или както ги наричаха на астероиден пиджин — накаймас.

Черна магия.

Тя се притесняваше за Кранки.

— Той ще дойде ли? Това той ли е?

Към тях вървеше мъж, висок мъж с придатък зад ухото, с тен, какъвто се придобива от машини, и неловките крачки на човек, несвикнал с тази гравитация. Момчето я подръпна за ръката.

— Това той ли е?

— Може би — отвърна тя; усещаше безнадеждността на ситуацията, както всеки път, когато повтаряха този малък ритуал, всеки петък преди настъпването на шабат, когато последният товар пътници пристигаше в Тел Авив от Лунния космодрум или от Тонг Юн на Марс, или от Пояса, или от някой друг земен град като Ню Делхи или Амстердам, или Сао Пауло. Всяка седмица, защото майката на момчето, преди да умре, му беше казала, че един ден баща му ще се върне, че баща му е богат и работи далеч в космоса, и един ден ще се върне, в петък, за да не закъснее за шабата, и ще се грижи за тях.

А после беше отишла и беше взела свръхдоза Разпятие, и се беше възнесла на небето в ослепителна бяла светлина, за да види Бог, докато лекарите се опитваха да й изпомпят стомаха, но вече беше прекалено късно и Мама Джоунс, с известна неохота, бе принудена да се грижи за момчето — защото нямаше кой друг.

В Северен Тел Авив евреите живееха в своите небостъргачи, а на юг в Яфо арабите си бяха върнали старите крайморски земи. Тук, по средата, все още ги имаше хората от земята, наричана Палестина или Израел, чиито предци бяха пристигнали като работна ръка от целия свят, от Филипините и Судан, от Нигерия, Тайланд и Китай, а децата им бяха родени тук, както и децата на децата им; говореха на еврейски, арабски и на астероиден пиджин, този почти универсален космически език. Мама Джоунс се грижеше за момчето, защото нямаше кой друг да го прави, а правилото по тези земи си беше едно и също, в който и анклав да се намираш: „Ние се грижим за своите“.

„Защото няма кой друг“.

— Това е той! — Момчето я дръпна за ръката. Мъжът вървеше към тях и в походката му, в лицето му имаше нещо познато, което за момент смути Мама Джоунс. Възможно ли бе момчето да е право? Не, не можеше да бъде, та то дори не беше ро…

— Кранки, спри! — Момчето вече тичаше към мъжа и я дърпаше за ръката.

Като видя момчето и жената да го връхлитат, мъжът спря сепнато. Кранки спря задъхан пред него.

— Ти ли си моят татко?

— Кранки! — възкликна Мама Джоунс.

Мъжът се вцепени. После приклекна, така че да е на едно ниво с момчето, и се взря в него със сериозно изражение.

— Възможно е — каза той. — Това синьо ми е познато. Помня, че беше популярно известно време. Ние хакнахме търговската марка „Армани“ и създадохме версия с отворен код… — Огледа момчето, после чукна по придатъка зад ухото си — марсиански придатък, забеляза с тревога Мама Джоунс.

На Марс имаше живот — не древните цивилизации, за които си бяха мечтали хората в миналото, а мъртъв микроскопичен живот. После някой намери начин да възстанови с обратно инженерство генетичния код и да създаде от тях усилващи придатъци…

Извънземни симбионти, които никой не разбираше — и малцина изобщо искаха да ги разбират.

Момчето застина, после се усмихна с блажена усмивка. Засия.

— Стига! — каза Мама Джоунс. Разтърси мъжа и той почти загуби равновесие. — Престани! Какво правиш с него?

— Аз… — Мъжът поклати глава. Чукна по придатъка и неподвижността на момчето изчезна, то се озърна ошашавено, сякаш изведнъж се бе загубило. — Ти нямаш родители — каза му мъжът. — Бил си създаден в лаборатория тук, от геноми, които са обществена собственост, и парченца възли от черния пазар. — Вдиша дълбоко. — Накаймас — каза и отстъпи назад.

— Престани! — повтори Мама Джоунс, чувстваше се безсилна. — Той не е…

— Знам. — Мъжът беше възстановил спокойствието си. — Съжалявам. Той може да говори с моя придатък. Без интерфейс. Сигурно навремето съм свършил по-добра работа, отколкото си мислех.

Нещо в лицето му, в гласа му… Изведнъж тя усети стягане в гърдите, старо чувство, сега странно и обезпокоително.

— Борис? — каза тя. — Борис Чонг?

— Какво? — Той вдигна глава и като че ли я погледна чак сега. И пак чак сега тя го виждаше съвсем ясно, суровите славянски черти и тъмните китайски очи — цял-целеничък, вече по-стар, променен от космоса и обстоятелствата, но все пак той…

— Мириам?

Навремето тя беше Мириам Джоунс. Кръстена на баба си. Опита да се усмихне, но не успя.

— Аз съм — каза.

— Но ти…

— Аз никога не съм си тръгвала оттук — каза тя. — Ти си тръгна.

Момчето местеше поглед от единия към другия. Осъзнаване, последвано от разочарование, накара лицето му да се сгърчи. Над главата му дъждът се събра и образува трепкащ слой вода, през който слънчевата светлина се начупваше на мънички дъги.

— Трябва да тръгвам — каза Мириам. Много отдавна не бе била Мириам за никого.

— Къде? Чакай… — Борис Чонг изглеждаше непривично смутен.

— Защо се върна? — попита Мириам.

Той сви рамене. Зад ухото му марсианският придатък пулсираше — жив паразит, който се хранеше от гостоприемника си.

— Аз…

— Трябва да тръгвам — повтори Мама Джоунс, Мириам — някога тя беше Мириам и тази нейна част, отдавна заровена, сега се пробуждаше и това я накара да се почувства странно и неловко. Тя дръпна момчето за ръката и трепкащият слой вода над главата му се пръсна, изля се от двете му страни и образува върху паважа идеален мокър кръг.

Всяка седмица тя отстъпваше пред безмълвното желание на Кранки и го водеше на космодрума, тази блестяща грамада в сърцето на града, за да гледа и да чака. Момчето знаеше, че е отгледано в лаборатория, знаеше, че никога не е било в женска утроба, че е родено в някоя от евтините лаборатории, където боята се лющи от стените и изкуствените утроби често аварират — ала тук имаше също така пазар за неизползвани зародиши, имаше пазар за всичко.

Но като всички деца, то никога не бе вярвало в това. В съзнанието му неговата майка наистина се бе възнесла на небето, а Разпятието беше нейният ключ за райските порти, и в съзнанието му баща му щеше да се върне, точно както му беше казала тя, да се спусне от небето на Централната станция и да слезе долу до неговия квартал, натикан неудобно между Северната и Южната част, между евреи и араби, да го намери и да му предложи обич.

Тя дръпна отново ръката на Кранки и той я последва. Вятърът се увиваше около него като шал и тя знаеше какво си мисли момчето.

„Може би другата седмица той ще дойде“.

— Мириам, чакай.

Борис Чонг, който някога беше красив, по времето, когато и тя беше красива, в меките пролетни нощи много отдавна, когато лежаха на покрива на старата сграда, пълна с домашни работници за богаташите от северната част. Бяха си стъкмили гнезденце там, между соларните панели и ветрокапаните, малко убежище от стари изхвърлени дивани и тента от пъстра индийска басма, осеяна с политически лозунги на език, който никой от двамата не знаеше. Лежаха там на покрива голи, наслаждаваха се на пролетта, а въздухът бе топъл и ухаеше на люляк и жасмин — от късно цъфтящите жасминови храсти долу, които изпускаха аромата си нощем, — под звездите и светлините на космодрума.

Тя вървеше — кръчмата й беше наблизо — с момчето, а този човек, вече непознат, който някога беше млад и красив и й шепнеше любовни слова на иврит, само за да я изостави, много отдавна, толкова отдавна…

Този човек я следваше, този човек, когото тя вече не познаваше, и сърцето й блъскаше в гърдите, старото й сърце от плът, което никога не бе подменяно. Но тя продължаваше да върви, покрай сергии за плодове и зеленчуци, покрай генетичната клиника, центрове за ъплоуд, продаващи сънища втора употреба, магазини за обувки (защото на хората винаги ще им трябват обувки), покрай безплатната клиника, покрай един судански ресторант, покрай контейнерите за смет, и най-сетне стигна до Кръчмето на Мама Джоунс — една дупка в стената, сгушена между тапицерска работилница и възел на Роботската църква, защото хората винаги имат нужда да претапицират старите си дивани и кресла и винаги имат нужда от вяра, каквато и да било вяра.

И от пиене, помисли си Мириам Джоунс, докато влизаше в заведението, където светлината беше уместно приглушена, а масите бяха от дърво, застлани с платнени покривки, и където най-близкият възел щеше да предава селекция от програми, ако преди известно време не беше зациклил на един южносудански канал, излъчващ смесица от религиозни проповеди, прогнози за времето, които никога не се променяха, и дублирани повторения на отдавна точещата се марсианска сапунка „Свързващи вериги“, и нищо друго.

Вътре имаше висок бар, на който се предлагаше наливна палестинска бира „Тайба“ и израелска „Макаби“, руска водка местно производство, разнообразие от безалкохолни напитки и бутилирано светло пиво, както и наргилета и няколко табли за клиентите — заведението беше прилично, не носеше много пари, но все пак достатъчно, за да покрива наема, храната и грижите за момчето, и тя се гордееше с него. И си беше нейно.

Посетителите бяха малко, от редовните: двама хамали от космодрума, които не бяха на смяна — предаваха си едно наргиле, пиеха бира и си бъбреха дружески; един пипалонаркоман, който се плацикаше във вана с вода и пиеше арак, и Изобел Чоу, дъщерята на нейната приятелка Ирена Чоу, която седеше с чаша ментов чай пред себе си и изглеждаше дълбоко замислена. Мириам я докосна по рамото, щом влезе, но момичето изобщо не помръдна. Беше потънало във виртуалността, тоест в Разговора.

Мириам отиде зад бара. Навсякъде около нея Разговора кипеше, жужеше и зовеше, но тя изключи по-голямата част от него от съзнанието си.

— Кранки — каза Мама Джоунс, — мисля, че трябва да се качиш в апартамента и да си напишеш домашното.

— Вече е готово — отвърна момчето. Насочи вниманието си към близкото наргиле, загреба шепа син дим и го оформи в гладка кръгла топка. Това занятие го погълна изцяло. Мама Джоунс, която зад бара се чувстваше много по-спокойна, кралица в своите владения, чу стъпките, видя преминаващата сянка, а после високата слаба фигура на мъжа, когото бе познавала за последно като Борис Чонг — той влезе, като се наведе, за да мине през ниската врата.

— Мириам, може ли да поговорим?

— Какво ще пиеш?

Тя посочи рафтовете зад себе си. Зениците на Борис Чонг се разшириха и по гърба на Мама Джоунс пробягаха тръпки: той комуникираше безмълвно с марсианския си придатък.

— Е? — Тонът й бе по-остър, отколкото възнамеряваше.

Очите на Борис се разшириха още повече. Изглеждаше сепнат.

— Арак — каза той и изведнъж се усмихна. Усмивката преобрази лицето му, направи го по-млад, по-…

„По-човешки“, реши тя.

Мама Джоунс кимна, взе от рафта една бутилка и му наля арак — толкова обичаното по тези места анасоново питие, — добави лед и му го занесе на една маса заедно с изстудена вода. Когато налееш вода, напитката сменяше цвета си, бистрата течност ставаше мътна и бледа като мляко.

— Седни при мен.

Тя постоя малко със скръстени ръце, после се съгласи. Седна и след кратко колебание той направи същото.

— Е? — каза тя.

— Как я караш? — попита той.

— Добре.

— Знаеш, че трябваше да замина. Тук вече нямаше работа, нямаше бъдеще…

— Аз бях тук.

— Да.

Очите й омекнаха. Тя, разбира се, знаеше какво има предвид той. И не можеше да го вини. Тя самата го беше подтиквала да замине, а когато той тръгна, нямаше какво друго да се прави, освен и двамата да продължат с живота си — и Мириам, като цяло, не съжаляваше за своя.

— Това заведение твое ли е?

— Покрива наема, сметките. Грижа се за момчето.

— То…

Тя сви рамене.

— От лабораториите е. Може да е едно от твоите, както сам каза.

— Бяха толкова много — въздъхна той. — Скалъпени от какъвто там непатентован генетичен код успеем да докопаме. Всички ли са като него?

Мириам поклати глава.

— Не знам… трудно е да следиш всички деца. Пък и те не остават деца. Не и вечно. — Тя извика към момчето: — Кранки, донеси ми кафе!

Момчето се обърна, сериозните му очи се плъзнаха по тях, топката дим продължаваше да стои в ръката му. То я подхвърли във въздуха, тя си върна обичайните свойства и се разнесе.

— Уф… — изпухтя момчето.

— Веднага, Кранки — натърти Мириам.

Той отиде на бара, а Мириам пак се обърна към Борис.

— Къде беше през цялото това време?

Той сви рамене.

— Прекарах известно време на Церера, в Пояса, работих за една от малайските компании. — Усмихна се. — Никакви бебета повече. Просто… поправях хората. После изкарах три години в Тонг Юн, сдобих се с това… — Посочи пулсиращата биомаса зад ухото си.

— Болеше ли? — полюбопитства Мириам.

— То расте заедно с теб — каза Борис. — Инжектират ти… семето на създанието, то си стои под кожата, а после започва да расте. Може да е… неудобно. Не физически, а когато започнеш да комуникираш, да установяваш мрежа.

Мириам се чувстваше някак странно.

— Може ли да го пипна? — каза тя за своя изненада.

Борис изглеждаше много неловко; както винаги, помисли си тя и я прониза свирепа гордост, любов, която я сепна.

— Разбира се каза той. — Давай.

Тя посегна и го докосна лекичко с върха на показалеца си. „Съвсем като кожа е“, помисли си изненадано. Може би малко по-топло. Натисна. Усещането беше все едно докосва цирей. Отдръпна ръка.

Кранки се приближи с джезве, пълно с кафе, сварено с кардамон и канела. Тя си наля в малка порцеланова чашка и я вдигна.

— Чувам го — каза Кранки.

— Кое?

— Него — натърти момчето и посочи придатъка.

— Е, и какво казва? — попита Мириам и сръбна от кафето. Видя, че Борис гледа внимателно момчето.

— Объркан е — каза Кранки.

— Защо?

— Усеща нещо странно от гостоприемника си. Много силна емоция, или смес от емоции. Любов и копнеж, съжаление и надежда, всичко това накуп… той никога не е изпитвал такова нещо.

— Кранки!

Мириам се засмя насила, а Борис се изчерви.

— Стига толкова за днес — каза Мириам. — Върви да си играеш навън.

Лицето на момчето грейна.

— Наистина ли? Може ли?

— Не се отдалечавай много. Стой където мога да те видя.

— Аз винаги мога да видя теб — заяви момчето и хукна навън, без да се обръща. Тя виждаше слабото ехо от преминаването му през дигиталното море на Разговора, а после то изчезна сред шума навън.

Мириам въздъхна и каза:

— Деца…

— Няма нищо. — Борис се усмихна. Изглеждаше по-млад и й напомни за други дни, друго време. — Често си мислех за теб — каза той.

— Защо дойде?

Той пак сви рамене.

— След Тонг Юн си намерих работа в Галилеевите републики. На Калисто. Там хората са странни, във Външната система. Може би е заради гледката на Юпитер в небето, или пък… там имат странни технологии и не разбирах религиите им. Прекалено са близо до Отпадника и Драконовия свят… прекалено далеч от слънцето.

— Затова ли се върна? — попита тя с изненадан смях. — Липсвало ти е слънцето?

— Липсваше ми домът — каза той. — Намерих си работа в Лунния порт. Беше невероятно да се върна, да съм толкова близо, да виждам изгрева на Земята в небето… във Вътрешната система се чувствах като у дома. Накрая си взех отпуска и ето ме тук. — Той разпери ръце. Тя усети неизречени думи, тайна печал; но не й беше в природата да разпитва. Борис добави: — Липсваше ми дъждът, който пада от облаци.

— Баща ти още е жив — каза Мириам. — Виждам го от време на време.

Борис се усмихна, макар че мрежата от бръчици в ъгълчетата на очите му — „Преди ги нямаше“, помисли си Мириам, внезапно развълнувана, — издаваше стара болка.

— Да, сега той е пенсионер — каза Борис.

Тя си го спомняше, едър полукитаец-полуруснак, облечен в екзоскелет, как се катери с група други строители, като метални паяци, по незавършените стени на космодрума. Имаше нещо величествено в тази гледка — там, във висините, те изглеждаха мънички като насекоми, слънцето блестеше в метала, щипките им работеха, къртеха камъка, издигаха стени, които сякаш щяха да крепят света.

Сега го виждаше от време на време да седи по кафенетата, да играе табла, да пие горчиво черно кафе, безброй чашки от деликатен порцелан, да хвърля зарчетата отново и отново в повтарящи се комбинации, в сянката на сградата, която бе помогнал да построят и която в крайна сметка го бе направила ненужен.

— Ще отидеш ли да го видиш? — попита тя.

Борис сви рамене.

— Може би. Да. По-късно. — Отпи глътка, направи гримаса, после се усмихна. — Арак — каза. — Бях му забравил вкуса.

Мириам също се усмихна. Усмихваха се без причина и без съжаление — и засега това бе достатъчно.

В кръчмата беше тихо, пипалонаркоманът лежеше във ваната си, склопил изпъкналите си очи, двамата хамали си бъбреха тихичко, отпуснати в столовете си. Изобел седеше неподвижно, все още потънала във виртуалността. А после Кранки изникна до тях. Тя не го беше видяла да влиза, но той имаше този талант, всички деца на станцията го имаха — да изчезват и да се появяват ненадейно. Той ги видя, че се усмихват, и също се усмихна.

Мириам го хвана за ръката. Беше топла.

— Не можахме да си поиграем — оплака се момчето. Около главата му имаше ореол, дъги, пречупващи се през капчиците вода в късата му щръкнала коса.

— Пак заваля. — Изгледа ги с момчешко подозрение. — Защо се усмихвате?

Мириам погледна този мъж, Борис, този непознат, който някога беше човек, когото някогашната тя обичаше.

— Сигурно е от дъжда — каза.