Лави Тидхар
Централна станция (14)

13.
Раждания

— Той спи — каза Мириам. Погали Кранки по косата. Борис стоеше на вратата и гледаше. Около главата на Кранки се бе образувал светъл ореол от водни молекули и прах от въздуха, в който се проектираха сънищата на момчето.

— Винаги ли го прави?

— Откакто стана на три години — каза Мириам.

Дали това в сънищата му бяха буреносните облаци на Титан?

— Не съм бил тук, когато се е родил.

— Да, не беше.

— От родилните клиники.

— Да — каза Мириам. Погледна го и в очите й ясно се четеше въпрос, на който нямаше отговор. — Ти…? — започна тя. Остави въпроса недовършен.

„Ти знаеше ли?“

— Заминах преди да се роди.

— Знам това, Борис!

— Помниш ли? — попита той. Обзе го внезапна носталгия, слаба и все пак могъща. Той пристъпи към нея. Придатъкът пулсираше върху кожата му. Борис погали черната коса на Мириам. Погледът й омекна.

— Помня — каза тя.

Беше лято. Може би винаги е лято, когато си млад.

Разделиха се със смях. Той усещаше вкуса на целувката й върху устните си, топъл и сладък като къпини.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— Сигурен ли си? — попита Мириам. Вдигна очи към него и на лицето й имаше смях, изпълнен с предизвикателство. Той усети как гърлото му пресъхва. Тя го придърпа към себе си, без усилие, и той я прегърна, вдиша аромата й. Беше топла от слънцето.

— Трябва — каза той; но му липсваше убеденост. Когато най-сетне си тръгна, беше доста по-късно и той беше закъснял, но не му пукаше. Слънцето беше високо в небето и горещината бе зашеметяваща, но той нямаше нищо против. Знаеше, че винаги всичко ще е наред. Вървеше надолу по пътя и се усмихваше на хората, и те му се усмихваха в отговор. Всички го познаваха. Борис Ахарон Чонг беше роден в Централната станция.

Родилните клиники заемаха скромна триетажна сграда в края на квартала, до изоставената магистрала, която делеше Централната станция от Тел Авив. По надупчените пътища все още се плъзгаха автобуси и лични превозни средства със слънчево захранване, на юг към Йерусалим и Газа или на север към Хайфа и Ливан. Самата сграда беше стара, държеше се на плюнка, надежда и кръпки. Имаше формата на кораб, прозорците й бяха като илюминатори. Някога представляваше класика на Баухаусовата школа: в тази част на града все още имаше множество нейни произведения, белези за една по-ранна и по-странна епоха. Коридорите миришеха на препарат за почистване.

Когато Борис влезе, системата на сградата го идентифицира. На рецепцията чакаха двойки и той им кимна, но предпазливо, вече си бе надянал професионалната маска, която трябваше да носи като екзоскелет. Качи се по стълбите и влезе в същинската лаборатория. Вътре бе хладно и клинично чисто, с варосани стени и мощни климатици, които поддържаха въздуха чист и стерилен.

Стаята беше пълна с родилни камери.

Те се редяха покрай стените, големи резервоари, подобни на индустриални перални. Бяха от лъскав хром и стъкло, пластмаса и тръби. Борис мина покрай тях, както винаги, провери показанията, увери се, че всичко е както трябва, и огледа зародишите, които се оформяха в резервоарите.

В човешкото възпроизвеждане няма магия. Яйцеклетка и сперматозоид — гаметите — се сливат, за да образуват зигота. Това може да стане по естествен път, разбира се, чрез сношение, както е било, е и ще бъде винаги. Или пък в лаборатория — като тази, в която работеше Борис, — където се избира и анализира един-единствен сперматозоид и се вкарва директно в яйцеклетката, за да я оплоди. После самият генетичен код на зиготата може да бъде разчетен и програмиран, и оставен да расте и да се развива.

Изберете цвета на очите от списък патентовани оттенъци; елиминирайте нездравите гени, наследствените заболявания. Момче ли искате, или момиче? Премахнете ранното оплешивяване; изберете вида коса. Направете ги възможно най-добри.

В края на краищата това е Централната станция. Какво беше казал Борис — по-старият Борис, онзи, който познаваше твърде добре разочарованията на живота, неочакваните му завои, — какво беше казал онзи Борис на Кранки в деня, когато слезе от небето на Земята, извън космодрума?

„Ти нямаш родители — беше му казал. — Бил си създаден в лаборатория тук, от геноми, които са обществена собственост, и парченца възли от черния пазар“.

В лабораториите не използваха патентовани изобретения. Използваха свободни, публично достъпни кодове, евтини имитации, получени другаде с обратно инженерство, и изпиратствани части.

Спермата се среща с яйцеклетката и образува зигота. Това беше традиционната концепция. Но съвременните хора имаха и трети компонент, също толкова важен като другите две гамети.

Възловото семе.

Човек без възел беше сакат, инвалид. Беше като Ахимвен, брата на Мириам, не можеше да участва в Разговора. Да нямаш възел… беше немислимо. Може би сте чували за художника Сандовал от Лунния порт, който изтръгнал собствения си възел в нелегална механолаборатория. Но той е бил луд. Трябва да е бил.

Значи, три гамети. Сперматозоид, яйцеклетка и възлово семе. Които се сливат в зигота. Растат, оформят сърце, крака, ръце, уши, растат, удължават се, превръщат се в ембрион, затворен в растителните резервоари. Сега Борис минаваше покрай всеки от тях, взираше се в машините, а възелът му разчиташе жизнените показатели, проектираше във въздуха пред него образи на ембрионите, докато те се въртяха и растяха.

— Кого имаме днес? — попита той.

— Госпожа Лепковиц — каза Шири Чоу. Тя беше някъде на годините на Борис, старши родилен техник в лабораториите. Посръбваше ментов чай, докато чакаше да й свърши смяната. — Можеш ли да се справиш?

— Колко бебета съм изродил? — каза Борис. Шири сви рамене. — Мога да се справя с мъничето на госпожа Лепковиц.

— Не се и съмнявам — каза Шири. Отиде до малката мивка и изми чашата. — Е, аз ще тръгвам.

— Аха — промърмори Борис. Слушаше я само с едно ухо. Част от него наблюдаваше родилните резервоари. Друга част беше настроена на един марсиански канал и гледаше „Свързващи вериги“. Трета държеше под око вътрешните комуникации на клиниката, наблюдаваше двойките, чакащи на рецепцията, и д-р Вайс, дежурния в момента главен консултант, който въвеждаше една двойка в кабинета си, за да обсъдят началото на процедурата. Взимането на яйцеклетки беше рутинна работа, но отнемаше време. Спермата се събираше по-лесно, беше достатъчно мъжът да еякулира. Докато жената трябваше да отгледа яйцеклетката, да бъде инжектирана с хормони и оперирана. Останалото се правеше в лабораторията.

— Добре ли си, Вайс? — попита Борис.

— Чудесно, чудесно — дойде подзвуковият отговор. — Запомни, Борис…

— Да?

— Не изхвърляй бебето с мръсната вода.

Стара шега, отегчителна. Борис го пренебрегна и тръгна покрай редица родилни резервоари с центрофуга. Предпоследният трябваше да е на г-жа Лепковиц. Момче, със стандартни спецификации. Нищо, с което да се хвалиш у дома, както са казвали някога. Г-жа Лепковиц и двамата й съпрузи в момента бяха в чакалнята на родилното, която си имаше собствен вход. Съвсем проста работа, да комбинираш гените на два сперматозоида с яйцеклетката на жената и възловото семе. При раждането на дете винаги имаше скромна церемония. Борис пристъпи към процедурите, като си мислеше, че сега би трябвало да плува в морето или да пие студен млечен шейк на плажа. Където и да е, само не тук с тази антисептична миризма. Мълчаливо задейства раждането. Резервоарът сам вършеше по-голямата част от работата. Отвори се със съскане на сгъстен въздух. Борис бръкна вътре, вдигна бебето и то се разплака. Той изми внимателно мъничкото човешко същество и го уви в хавлия. Бебето притежаваше характерната бебешка миризма. Ето това придаваше смисъл на работата му, често си мислеше Борис. Чудеше се дали един ден той и Мириам ще имат собствени деца. Доколкото я познаваше, щяха да ги направят по старомодния начин. Той взе бебето и се накани да го отнесе на родителите му. Бебето изгука и вдигна малката си ръчичка. Пръстчето му бе протегнато и Борис доближи лице до личицето на бебето и направи физиономия. А после бебешкото пръстче леко докосна лицето му.

Борис беше в нер-пространството. В нулвселената. Беше го обгърнал непрогледен мрак. Той се рееше в пространство без измерения, без Разговор. Размахваше ръце и крака и се бореше, но нямаше срещу какво да се бори. Къде беше? Какво беше?

Светлината постепенно се върна. Той откри, че се носи през слънчевата система. Навсякъде имаше звезди. Пред него като гигантски мираж се издигаше Сатурн. Планетата приличаше на величествена летяща чиния от стар филм. Пръстените блестяха като диаманти. Борис чу звук, който не беше звук. Изведнъж Разговорът го заля, порой от информация, идеща от всички страни, който претовари сетивните му възприятия. Той премигна и се озова на Марс, вървеше по улиците на Тонг Юн; премигна пак и вече беше на Никога Несъществувалия Марс, където каналите бяха пълни с вода и четириръки воини бродеха по тревистите равнини с гигантските си животни; премигна и се озова в ГнА, насред гилдийна война, великански невъзможни космически съдове кръжаха в игралния космос и стреляха един срещу друг с лазерни оръдия; премигна и се озова на Отпадника, с търсачи на дива техника, които човъркаха тялото на мъртъв механоид и го разглобяваха; премигна и се озова извън купола на Лунния порт, наблюдавайки изгрева на Земята; премигна и беше във влажния градски пейзаж на Полипорт, Титан, където бури вилнееха извън купола; премигна и беше навсякъде едновременно, умът му разцепен и пронизан, премигна и…

Бебето изгука. Борис стоеше и се взираше тъпо в него. Тръсна глава. „Проблем с възела?“ — помисли си замаяно. Трябваше да отиде на преглед. Гушна бебето до гърдите си и се отправи към изхода за чакалнята. Три чифта очи се вдигнаха към него с надежда и загриженост.

— Мазел тов! — каза Борис. — Момче е!

Традиционните думи. В стаята, сега вече с активиран публичен достъп, се включиха роднините на гордите родители и зазвучаха „Мазел тов!“, „Честито!“ и „Скоро и на вас!“, образувайки голям облак от шум. Борис подаде детето на сияещата майка, застанала между двамата бащи. Борис им стисна ръцете, честити им и накрая успя да изпроводи гордите родители и огромния им виртуален антураж през вратата. Затвори я и се облегна на стената.

Образите, които бе видял, вече избледняваха в ума му.

Същата вечер се срещна с Мириам под стрехите на станцията. Прегърнаха се, продължително; но изпълнени с неуморната енергия на младите през лятото, скоро вече тичаха през полуопустелите улици, хванати за ръце, смееха се; сякаш смехът бе опиат, като вярата. По-късно се промъкнаха в блока, където живееше бащата на Борис. Качиха се на покрива и там, сред растенията и спящите соларни панели, се любиха.

Някак си Борис бе запомнил този момент по-добре от всички останали; беше го носил със себе си през космоса, във Външното, оттатък Портала, Тонг Юн, астероидите; и го бе върнал на Земята, в стария квартал със старите улици и същия този покрив, от който го деляха толкова много години. Те бяха лежали там, беше топло, гледаха нагоре и виждаха станцията; където и да отидеш, винаги можеше да погледнеш нагоре и да видиш станцията. Тя се издигаше в облаците, пътепоказател и обещание за онова, което лежеше отвъд. Бяха заедно, бяха сплетени, с телата и с бъдещетата си: и докато гледаше нагоре, той си помисли, че може да види бъдещето, ярко и сияйно като звезда; но може би това беше само светлината на станцията.

Те гледаха спящото момче. Вече бяха по-стари, крайниците им натежаваха, телата им се бяха променили безвъзвратно с времето. Придатъкът пулсираше на шията на Борис, жив извънземен организъм. Но Мириам още бе с него, топлото й тяло се притискаше към неговото, и сякаш времето бе спряло за момент, все едно са се приближили до ръба на черна дупка и времето се разтяга…

Той не разбираше децата, които бяха родени тук, тези деца на станцията, но това не означаваше, че те не са деца; и помнеше ясно, с чувство на болезнена загуба, какво е да си дете: е, не съвсем ясно, някак далечно, сякаш през фина омара в горещ летен ден, когато баща му беше висок и силен и станцията се издигаше в небето до безкрай.

— Трябва да отидем на почивка — каза той импулсивно. — Само тримата. — „Като семейство“, помисли си, но не го каза.

Семейството всъщност не представляваше точно това. То не беше нещо малко и компактно, „семейно ядро“; беше голяма бъркотия от хора, всичките свързани, братовчеди и лели, сродници по брак и други — беше мрежа, като Разговора или човешкия мозък. От това се беше опитал да избяга, когато бе заминал за Външното, но човек не може да избяга от семейството — то те следва, където и да отидеш.

Завръщането отначало му се бе струвало слабост, капитулация. Но сега, докато прегръщаше с ръка Мириам и спящото момче и около тях цареше онази тишина, която идва с падането на нощта, той чувстваше неща, които не можеше да изрази; но това беше нещо близко до любов.

— Да — каза Мириам. — Трябва.

Същото лято импулсивно решиха да напуснат града за ден; и за тази цел си наеха кола, както правят гражданите.

Потеглиха от Централната станция. Соларната кола разпери криле като майски бръмбар. Пътуваха покрай брега, без ясна цел. Мириам шофираше, Борис седеше до нея, а Кранки беше на задната седалка и от време на време говореше с приятелите си. В известен смисъл те винаги бяха с него. „Всяко детство някога свършва“, помисли си Мириам. Но не се налагаше да свършва прекалено рано.

Караха и слънцето ги следваше в синьото безоблачно небе, докато градовете не останаха далеч зад тях.