Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Central Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,3 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018)
Корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Лави Тидхар

Заглавие: Централна станция

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2016

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Година на издаване: 2016

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-720-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3034

История

  1. — Добавяне

2.
Под стрехите

Изобел ги видя да разговарят, Мама Джоунс и странния висок мъж, който й се струваше някак познат, сякаш е някакъв далечен роднина, когото някога е зърнала за кратко; умът й обаче беше другаде. „Ще го видя ли отново?“ Сърцето й барабанеше в непознат ритъм. Никога не бе изпитвала подобно нещо и се чувстваше разкъсана. В другия й живот беше по-лесно — във виртуалността можеше да се пресътвориш наново. Тя видя как Мама Джоунс гледа мъжа, толкова странно, все едно…

Но това беше абсурдно. Все едно бяха влюбени.

Любов. Любовта беше толкова объркваща!

Тя си събра нещата и излезе от кръчмата. Ще го види ли отново? Той ще дойде ли? Докато минаваше през мънистената завеса, се размина с Кранки и му разроши косата. Той вдигна глава й я изгледа сериозно с големите си сини очи. А после тя се озова навън и пред нея се издигаше станцията, необятна и позната, събираща дъжда около себе си като блестяща рокля.

„Това е лудост“, помисли си тя. И все пак бузите й пламтяха, почти й премаляваше, чувстваше се замаяна от очакване.

Дали той ще е там?

— Да се видим утре? — каза Изобел Чоу.

Роботникът Мотл се озърна наляво-надясно, твърде бързо. Изобел направи крачка назад.

— Утре вечер. Под стрехите.

И двамата шепнеха. Тя събра куража си като покривка. Пристъпи към него. Сложи ръка на гърдите му. Сърцето му биеше бързо, тя го усещаше през метала. Той миришеше на машинно масло и пот.

— Върви — каза той. — Ти трябва да… — Думите заглъхнаха неизречени. Сърцето му пърхаше като пиле в ръката й, тъй уплашено и безпомощно. Тя изведнъж изпита чувство за власт. То я въодушеви. Да имаш власт над някой друг, просто ей така.

Пръстът му я докосна по бузата, погали я. Беше горещ, метален. Тя потрепери. Ами ако някой видеше?

— Трябва да тръгвам — каза той.

Ръката му се отдели от нея. Той се дръпна и това сякаш я разкъса.

— Утре — прошепна тя.

— Под стрехите — каза той и си тръгна с бързи крачки, излезе от сянката на склада и се отдалечи към морето.

Тя го гледаше как си отива, после също се шмугна в нощта.

 

 

Беше ранно утро. Самотният параклис на св. Коен на Другите на ъгъла на улица „Левински“ изглеждаше необезпокояван и изоставен край зеленината. Уличните чистачи пълзяха по пътя засмукваха праха, пръскаха с вода и търкаха, и въздухът се изпълваше с ниското им доволно бръмчене, докато се наслаждаваха на тази най-велика от всички задачи, моментното възпиране на ентропията.

Край параклиса беше коленичила самотна фигура. Мириам Джоунс — Мама Джоунс от Кръчмето на Мама Джоунс. Палеше свещ и поднасяше дар — повредена електронна платка от древно дистанционно за телевизор, безполезна и излязла от употреба.

— Пази ни от Поразата и от Червея, и от вниманието на Другите — прошепна Мама Джоунс, — и ни дай смелост да прокараме собствен заобиколен път през света, свети Коен.

Параклисът не отговори. Но пък и Мама Джоунс не очакваше това от него.

Изправи се бавно. Това напоследък я затрудняваше все повече, заради коленете. Тя все още беше със собствените си капачки. Повечето й части още бяха оригинални. Стоеше и вдишваше утринния въздух, попиваше радостното бръмчене на уличните чистачи, въображаемото свистене на летящите машини високо горе, докато суборбиталните апарати се спускаха от орбита — носеха се плавно надолу като паяци с парашути, за да кацнат на покрива на Централната станция.

Вчерашният ден беше объркващ. Отпуска, беше казал Борис. Но тя знаеше, че има и още нещо, неизречено, има задължения, връзки, обстоятелства.

Но не искаше да мисли за това. Не сега.

Утрото беше прохладно и свежо. Лятната жега още не бе притиснала земята и не бе задушила самия въздух. Тя обърна гръб на параклиса и тръгна през зелената площ. Усещането за трева под краката й беше приятно. Помнеше го от младините си, как се бе озовала в тази страна с други като нея, сомалийски и судански бежанци, прекосили пустинята и границите в търсене на някакво подобие на мир само за да открият, че са нежелани и изолирани тук, в този еврейски анклав. Помнеше как баща й се будеше всяка сутрин, отиваше на зелената площ и седеше там с другите, неподвижно, потънал в кротко отчаяние. Чакаше. Чакаше да дойде един мъж с пикап и да им предложи работа на черно, чакаше автобуса на представителството на ООН — или пък безпомощно чакаше специалното подразделение Оз на израелската полиция да дойде да им провери документите, с перспектива за арест или депортиране…

На иврит Оз значеше „сила“. Но истинската сила, помисли си Мириам, не е в това да вдъхваш страх у безпомощни хора, които няма къде да отидат. Истинската сила е в оцеляването, както бяха оцелели родителите й и самата тя — учеха иврит, работеха, изградиха си малък спокоен живот, докато миналото се превръщаше в настояще, а настоящето в бъдеще, и един ден остана само тя, все още живееща тук, в Централната станция.

Сега зелената площ беше тиха, само някакъв самотен роботник седеше, облегнал гръб на едно дърво — тя не можеше да познае дали спи, или е буден. Уличното движение вече се увеличаваше, а чистачите с тихо разочаровано мърморене продължиха нататък. По пътя се движеха малки коли, разперили като криле соларните си панели. Имаше соларни панели навсякъде, по покривите и стените на сградите, всеки се мъчеше да докопа малко евтина енергия на това най-слънчево от всички места. Тел Авив. Тя знаеше, че извън града има соларни ферми, обширни площи, където панелите се стелеха по целия хоризонт — смучеха жадно слънчевите лъчи и ги превръщаха в енергия, която после се подаваше към електростанциите в града. Обичаше да ги гледа, а и от модна гледна точка те бяха върхът — дрехите на самата Мама Джоунс имаха пришити миниатюрни соларни панели, а широкополата й шапка улавяше слънцето, без да прахосва нищо — направо адски стилно.

Излезе от зелената площ и пресече пътя. Докато го пресичаше, видя Изобел Чоу да минава с колелото си на път за Централната станция. Махна й, но Изобел не я видя и Мама Джоунс сви рамене. Беше време да отвори кръчмата, да приготви наргилетата, да забърка питиетата. Скоро щяха да дойдат клиенти. В Централната станция винаги идваха клиенти.

 

 

Изобел въртеше педалите по улица „Саламе“. Колелото й беше като пеперуда, с разперени криле, засмукваше слънцето и шепнеше с щастлив сънен глас, възловата връзка се смесваше с предаванията на сто хиляди други гласове, канали, музика, езици, високочестотното неразгадаемо токток на Другите, прогнози за времето, изповеди, предавания от извън планетата с времево забавяне, от Лунния порт, Тонг Юн и Пояса. Изобел наслуки се включваше и изключваше от този дълбок и безкраен поток, който представляваше Разговора.

Заливаха я звуци и гледки: образи от дълбокия космос, от самотен паяк, който се сблъсква със замръзнал астероид в облака на Оорт и се заравя в него, за да започне да го превръща в копия на себе си; повторение на епизод от „Свързващи вериги“; конгоанска станция, предаваща нова кваса-кваса музика; от Северен Тел Авив токшоу за изследванията върху Петокнижието, което се разгорещяваше; от едната страна на улицата внезапен и тревожен повтарящ се зов: „Моля, помогнете. Моля, дарете. Готов съм да работя срещу резервни части“.

Забави ход. Отстрани на пътя, откъм арабската страна, стоеше роботник. Беше в лошо състояние — големи петна ръжда, липсващо око, единият му крак висеше неизползваем. Единственото му око, все още човешко, се взираше в нея, но дали с безмълвна молба или с безразличие, не можеше да определи. Той излъчваше в широк диапазон, механично, безпомощно. На одеяло на земята до него имаше малка купчинка резервни части и почти празна туба бензин — соларните панели не бяха от голяма полза за роботниците.

Не, тя не можеше да спре, не биваше. Видът му я изпълваше с опасения. Продължи напред, но все се озърташе назад. Минувачите пренебрегваха роботника, като че ли изобщо го нямаше, слънцето се издигаше бързо, денят пак щеше да е горещ. Тя намери възела му и прати малко дарение, по-скоро за свое собствено успокоение, отколкото за негово. Роботниците, загубените войници от загубените войни на евреите — механизирани и пратени да се бият, а после, след края на войните, оставени на улицата да се грижат сами за себе си и да просят за части, които да ги поддържат живи…

Знаеше, че много от тях са емигрирали от планетата, заминали са за Тонг Юн на Марс. Други се бяха установили в Йерусалим и живееха в Руския квартал, който бе станал техен благодарение на дългото им пребиваване. Просяци. Човек никога не им обръща много внимание.

Освен това бяха стари. Някои се бяха сражавали във войни, които вече дори нямаха имена.

Тя продължи да върти педалите нагоре по „Саламе“ и към станцията.

Тази вечер, помисли си. Под стрехите. Тази вечер. И сърцето й пърхаше в очакване като соларно хвърчило, нетърпеливо да го пуснат на воля.

 

 

Денят отмина — слънцето се издигна иззад космодрума и описа дъга над него, преди най-сетне да кацне в морето.

Изобел работеше в Централната станция и обикновено изобщо не виждаше слънцето.

Залата на Трето ниво предлагаше смесица от заведения за хранене, бойни зони за дронове, кошери с капсули за игровите светове, супермаркети Луис Ву, накамали[1] и пушални, заведения за истинска плът и виртуален секс и базар на вярата.

Изобел беше чувала, че най-големият базар на вярата бил в Тонг Юн Сити, на Марс. Тукашният беше слаба работа — имаше мисия на Роботската църква, горански храм, елронитски център за човешки напредък, бахайски храм, джамия, синагога, католическа църква, арменска църква, параклис на Огко и теравадски будистки храм.

На път за работа Изобел ходеше на църква. Беше отгледана като католичка, семейството на майка й, китайски имигранти от Филипините, беше приело тази религия в една друга ера, в едно друго време. Въпреки това тя не намираше утеха в тишината на просторната църква, мириса на свещи, мъжделивата светлина, витражите и скръбния образ на разпнатия Исус.

Църквата го забранява, помисли си тя, внезапно обзета от ужас. Тишината на църквата й се струваше потискаща, въздухът — прекалено неподвижен. Сякаш всяко нещо тук я гледаше, долавяше присъствието й. Тя се врътна и излезе.

Отвън, тъй като не гледаше къде върви, едва не се блъсна в брат Поправи-Го.

— Дъще, ти трепериш — каза Р. Поправи-Го със състрадание. Тя го познаваше бегло — роботът беше част от Централната станция (и космодрума, и квартала) през целия й живот и изпълняваше ролята на моел[2] за еврейските жители при раждането на момче.

— Добре съм — каза Изобел. Роботът я гледаше с безизразното си лице. В иврит имаше мъжки и женски род и „робот“ беше от мъжки. Освен това повечето роботи бяха изработени без гениталии или цици, което им придаваше смътно мъжки вид. Те представляваха нещо като грешка. Отдавна вече никой не произвеждаше роботи. Те бяха липсващо звено, тромава еволюционна крачка между хората и Другите.

— Искаш ли чай? — попита роботът. — Или кекс? Казвали са ми, че захарта помага на разстроените хора. — Някак си Р. Поправи-Го успяваше да изглежда сконфузен.

— Добре съм, наистина — повтори Изобел. После импулсивно добави: — Вярваш ли, че… могат ли роботите… искам да кажа…

Запъна се. Роботът я гледаше със старото си безизразно лице. Белег от ръжда минаваше по едната му буза, от лявото око до ъгълчето на устата.

— Можеш да ме питаш за всичко — каза той меко. Изобел се зачуди гласът на кой ли мъртъв човек е бил използван, за да се синтезира гласът на робота.

— Роботите чувстват ли любов? — попита тя.

Устата на Р. Поправи-Го се размърда. Може би се опитваше да се усмихне.

— Ние не чувстваме друго освен любов — каза той.

— Как е възможно това? Как можете… как можете да чувствате? — Тя почти крещеше. Но това беше Трето ниво и никой не й обърна внимание.

— Ние сме антропоморфизирани — каза меко Р. Поправи-Го. — Моделирани сме като хора, дадена ни е физическа форма, дадени са ни сетива. Такова е бремето на тенекиения човек. — Гласът му беше тъжен. — Знаеш ли това стихотворение?

— Не — каза Изобел. После попита: — Ами… ами Другите?

Роботът поклати глава.

— Кой може да каже? За нас това е невъобразимо, да съществуваш като чиста дигитална единица, да не познаваш физическата форма. И въпреки това се стремим да избягаме от физическото си съществуване, да постигнем рая, макар да знаем, че той не съществува, че трябва да бъде построен, че светът трябва да бъде поправен и закърпен… но какво всъщност ме питаш, Изобел, дъще на Ирена?

— Не знам — прошепна тя и осъзна, че лицето й е мокро от сълзи. — Църквата… — Главата й помръдна леко към католическата църква зад тях. Роботът кимна, сякаш разбираше.

— Чувствата на младите са толкова силни — каза той. Гласът му беше мек. — Не се страхувай, Изобел. Позволи си да обичаш.

— Не знам — каза Изобел. — Не знам.

— Чакай…

Но тя вече се беше извърнала от него. Като мигаше, за да спре сълзите — не знаеше откъде са се взели, — се отдалечи: закъсняваше за работа.

Тази вечер, помисли си. Тази вечер, под стрехите. Избърса сълзите.

 

 

По здрач върху Централната станция легна приятна хладина. В Кръчмето на Мама Джоунс бяха запалени свещи, а от другата страна на улицата Безименния накамал приготвяше вечерната кава и силната й землиста миризма — на обелени и нарязани корени, които се смилат, смесват с вода и изстискват многократно, за да изпуснат есенцията си, кавалактоните в растението, — изпълваше павираните улици, които образуваха самото сърце на квартала.

На зелената площ роботници се бяха скупчили около огън, накладен в един варел. Пламъците се отразяваха в лицата им, безвкусна смесица от човешка плът и метал, все още живи останки от отдавна минали войни. Говореха си на онзи странен боен идиш, който бе вложен в тях от някой добронамерен армейски разработчик — приглушен и таен език, който никой вече не говореше.

В Централната станция пътниците вечеряха, пиеха, играеха, работеха и чакаха — лунни търговци, марсиански китайци на екскурзия до Земята, евреи от астероидните кибуци в Пояса, гъмжило от хора, за които Земята вече не бе достатъчна и въпреки това бе център на вселената, около който се въртяха всички планети, луни и хабитати, аристотелов модел на света, изместил някогашния победител Коперник. На Трето ниво Изобел лежеше в работната си капсула, съществувайки едновременно, като котка на Шрьодингер, във физическото пространство и също толкова реалната виртуалност на вселената на Гилдиите на Ашкелон, където…

Тя беше прочутата Изобел Чоу, капитан на „Деветоопашатата котка“, звездолет на хиляди години, модернизиран и преустройван с всеки Вселенски цикъл; беше капитан и командир на спасителна операция и търсеше ценни игрови артефакти, които да продава на Борсата…

Намираше се в орбита около Черната Бети, вселенската сингуларност на Гилдиите на Ашкелон, където мъртва извънземна раса беше оставила след себе си загадъчни руини, носещи се в космоса като натрошени камъни, безвъздушни астероиди на някога велика галактическа империя…

Успехът там се превръщаше в храна и вода и наем тук…

Но кое е тук, кое е там…

Изобел шрьодингерстваше във виртуалното и реалното — или в ГнА и онова, което наричаха Вселена Едно, — и работеше.

 

 

Над Централната станция се спусна нощ. Из квартала оживяха светлини, реещи се сфери, които хвърляха празнично сияние. Именно нощем Централната станция оживяваше

Цветарите приключваха работа на големия пазар, а момчето Кранки си играеше само; по земята имаше стебла и спаружени тъмни лунни рози, хидропонно отгледани, и никой не се приближаваше много до него, момчето беше странно…

Астероиден пиджин звучеше наоколо, докато то си играеше: караше стеблата да се издигат и да танцуват пред него, главиците на черните рози да се отварят и затварят в безшумен грациозен танц. Момчето притежаваше накаймас, черната магия, квантовото проклятие. Разговорът се лееше около него, продавачите затваряха за деня или отваряха за нощта, пазарът променяше облика си, никога не спираше да работи, хората спяха под сергиите си или вечеряха, а от дюкянчетата за храна се носеше миризма на пържена риба, люти чушки в оцет, соя и пържен чесън, кимион и куркума, и финият лилав прах на смрадликата. Момчето си играеше, както правят момчетата. Цветята танцуваха безмълвно.

 

 

— Ю стап го уеа? — „Къде отиваш?“

— Ми стап го бак лонг хаос. — „Вкъщи“.

— Ю но саве стап смолтаем, дринг смолсмол биа? — „Няма ли да останеш за една малка бира?“

Смях. После:

— Си, ми саве стап смолтаем. — „Да, може да поостана“.

Свири музика, по множество канали, а също и на живо — една млада транссексуална тайландка свири на стара акустична китара и пее, а по-нататък по пътя пипалонаркоман отбива ритъм по множество барабани, като прибавя дисторции в реално време и излъчва — слаб глас, който се вплита в сложната безкрайна шарка на Разговора.

— Ми лафем ю!

— Аво, ю дронг!

Смях. „Обичам те“. „Ти си пиян“. Целувка, после двамата мъже се отдалечават заедно, ръка за ръка…

— Ван дей бае ми го лонс спес, бае ми го луклук олбаот лонг ол стар.

— Ю кранки ве!

„Един ден ще полетя в космоса и ще видя всички планети“.

„Ти си луд!“

Смях, после някой се изключва от виртуалността и примигва сънено, докато се адаптира, някой обръща риба върху скарата, някой се прозява, някой се усмихва, някакви се сбиват, влюбени се срещат, луната изгрява, а сенките на движещите се паяци трепкат по повърхността й.

 

 

Под стрехите. Под стрехите. Където е винаги сухо, винаги тъмно, под стрехите.

Там, под стрехите на Централната станция, зад голямата сграда, имаше буферна зона, разделител между космодрума и околността. В Централната станция можеше да си купиш всичко, а което не можеше, можеше да го намериш тук, в сенките.

Изобел беше свършила работа, беше се върнала във Вселена Едно, беше оставила зад себе си капитанския чин, кораба и екипажа, беше излязла от капсулата и се беше изправила — кръвта бучеше в ушите й — и когато докосна китката си, усети кръвта да пулсира и там — сърцето иска, каквото иска, напомня ни, че сме хора, крехки и слаби.

Мина по един сервизен тунел между етажите и излезе от североизточния край на космодрума, откъм улица „Кибуц Галуйот“ и стария пътен възел.

Тук беше тихо и тъмно, имаше малко магазини, месарница за некашерно свинско, книговезница и складове, останали от едно време, сега превърнати в звукоизолирани клубове, генетични клиники и магазини за синтетика. Тя зачака в сянката на космодрума, притисната към стената. Стените бяха топли, станцията винаги изглеждаше жива, гореща, туптяща като сърце. Изобел чакаше, а възелът й сканираше за натрапници, за дигитални сигнатури и топлина, за движение — Изобел беше момиче от Централната станция, можеше да се грижи за себе си, имаше нож, беше предпазлива, но не се боеше от сенките.

Тя чакаше, чакаше го да дойде.

 

 

— Ти ме дочака.

Тя се притисна към него. Беше топъл; тя не знаеше къде свършва металът му и къде започва органичната част.

— Ти дойде — каза той и в думите му имаше почуда.

— Трябваше. Трябваше да те видя пак.

— Аз се страхувах. — Гласът му беше не по-силен от шепот. Ръката му я докосна по бузата, тя изви глава и я целуна, вкуси ръждата като кръв.

— Ние сме просяци — каза той. — Нашият вид. Ние сме повредени машини.

Тя го погледна, стария изоставен войник. Знаеше, че е умрял, че е бил пресътворен, човешки ум в тяло на киборг, пращан да се бие и да умре, отново и отново. Че сега живее от подаянията на другите…

„Роботник“. Тази стара дума, означаваща „работник“.

Но изречена като проклятие.

Тя се взря в очите му. Бяха почти човешки.

— Не помня — каза той. — Не помня кой съм бил преди.

— Но ти си… още си… ти си! — каза тя, сякаш внезапно открила истината, и се засмя, замаяна от смях и щастие, и той се наведе към нея и я целуна, отначало нежно, после по-настоятелно, общата им нужда ги спои, съедини ги почти както човек се обвързва с Друг.

— Их либа дих — каза той на странния си остарял боен идиш.

Тя му отвърна на астероиден пиджин:

— Ми лафем ю.

Пръстът му я докосна по бузата, горещ, метален; от него се носеше мирис на машинно масло, бензин и човешка пот. Тя го притисна към себе си, там край стената на Централната станция, в сенките, докато високо над тях един озарен в светлини самолет се приближаваше да кацне от някое далечно място.

Бележки

[1] Заведение за тихоокеанската напитка кава — Б.пр.

[2] Човек, който извършва обрязването при евреите — Б.пр.