Лави Тидхар
Централна станция (13)

12.
Владимир Чонг решава да умре

В клиниката беше хладно и спокойно, оазис с аромат на бор в сърцето на Централната станция. Хладни спокойни бели стени. Хладни спокойни климатици, които бръмчат хладно и спокойно. Владимир Чонг веднага я намрази. Не я намираше за успокояваща. Това беше бяла стая; твърде много наподобяваше вътрешността на главата му.

— Господин Чонг? — Сестрата бе жена, която той помнеше добре. Беневъланс Джоунс, братовчедка на Мириам Джоунс, която беше детската любов на неговия Борис. Спомняше си Беневъланс като дете, с тънките й плитчици и дяволитата усмивка, с няколко години по-малка от сина му, влачеше се с обожание след братовчедка си Мириам. Сега беше възрастна жена с колосана бяла престилка, а плитчиците й бяха по-гъсти и по-малко. Миришеше на сапун.

— Консултантът по смъртността ще ви приеме сега — каза тя.

Влад кимна. Стана. С моторните му функции всичко беше наред. Последва я до кабинета на консултанта. Можеше да си спомни със съвършена яснота стотици такива кабинети. Те винаги изглеждаха по един и същ начин. Лесно биха могли да са една и съща стая, с един и същи човек зад бюрото. Той не се страхуваше от смъртта. Помнеше я. Баща му, Вейвей, беше умрял вкъщи. Влад го помнеше по няколко начина. Помнеше го от гледната точка на баща си — накъсани изречения, образуващи се в мозъка, странно болезненото докосване на възглавницата, погледа в очите на сина му, чувството за почуда, което го изпълни за миг, а после чернота, която нахлу бавно и погълна каквото там последно изречение бе искал да произнесе.

Помнеше го от спомените на майка си, макар че рядко навлизаше в тях, предпочиташе да ги държи отделно, когато все още можеше. Тя седеше край леглото, без да плаче, после донесе чай и бисквити, за да се погрижи за влизащите и излизащите гости, дошли да посетят Вейвей на смъртния му одър. Отдели време и за момчето си, за малкия Влади, и спомените й за момента на смъртта на съпруга й бяха преплетени: ръката й върху късата коса на Влади, очите й вперени във Вейвей, който сякаш се мъчеше да каже нещо, а после престана и замря.

Можеше да си го спомни и като самия себе си, макар че споменът бе ранен и объркан. Влага. Устни, шаващи беззвучно като рибешка уста. Миризмата на препарат за чистене на под. Случайното отъркване в хладния метален крак на Р. брат Поправи-Го, робосвещеника, който стоеше до леглото и говореше за Пътя на робота, макар че Вейвей не изповядваше тази религия, нито пък някаква друга.

— Господин Чонг?

Консултантът по смъртността беше висок слаб евреин от Северен Тел Авив.

— Аз съм доктор Граф — каза той.

Влад кимна учтиво. Д-р Граф посочи един стол.

— Моля, седнете.

Влад седна и спомените заприиждаха като ехо, като отражения, множащи се между две огледала. Цяла вселена от Чонгове, седящи в лекарски кабинети през годините. Майка му, когато седна и лекарят й каза: „Опасявам се, че новините не са добри“. Баща му след трудова злополука, когато си беше счупил бедрените кости — беше паднал с екзоскелета си от недовършеното Четвърто ниво на Централната станция. Борис, когато беше на пет и възелът му се бе заразил със злонамерен софтуер със зачатъчна интелигентност. Първородното дете на сина на сестра му, когато го заведоха в болницата в Тел Авив, разтревожени за сърцето му. И така нататък, макар че засега нямаше спомен от животопрекратяваща клиника. Той, Влад, син на Вейвей, баща на Борис, беше първият в рода, посетил една от тях.

 

 

Седеше в апартамента си, когато се случи. Момент на яснота. Сякаш беше изплувал от някакво студено ярко море. Когато бе потопен в този океан, можеше да види всяка водна капчица, и всяка от тях беше несвързан спомен и го давеше. Не беше предвидено да става така.

Проклятието на Вейвей. Лудостта на Вейвей. Влад можеше да си спомни неговата решителност, амбицията му, човешкото му желание да бъде помнен, да продължава да е част от семейството и от живота им. Спомни си пътуването нагоре по хълма до Стария град на Яфо, как Вейвей въртеше педалите в жегата, докато най-сетне паркира колелото на сянка, до хладните стари камъни, и посети Оракула.

Той не знаеше какво представлява това, тази наследственост от спомени, заразили като вирус цялото семейство Чонг. Беше дело на Оракула, а тя не беше човек, или поне в по-голямата си част, макар че носеше човешка външност.

Мостът от спомени им бе служил някога. Едно време той им предлагаше утеха, спомняха си каквото са знаели другите, какво са направили. Помнеше как баща му се катери със своя екзоскелет, бавно като рак, по недовършения корпус на Централната станция. По-късно той също бе работил върху сградата, бяха нужни две поколения Чонг, за да я завършат. Само за да види как собственият му син се изкачва нагоре с големите асансьори — едно момче, което се страхуваше от семейството, от споделянето, едно момче, решено да избяга, да последва мечтата си към звездите. Видя го как се качва с асансьорите до големия покрив, видя го как влиза в суборбиталния самолет, който го откара до Портала, а оттам към Марс и Пояса. Но връзката устояваше, дори и на такова далечно разстояние, спомените пътуваха, бавно като светлината, между световете. Момчето бе липсвало на Влад. Липсваше му работата по космодрума, небрежното другарство с останалите. Липсваше му жена му, чиято памет още живееше в него, но чието име беше изядено като от рак.

Помнеше миризмата й, вкуса на потта й и подутината на корема й, когато двамата бяха млади и улиците на Централната станция миришеха на късно цъфтящ жасмин и овча лой. Помнеше я с Борис, петгодишен, хванал я за ръка, как вървяха по същите стари улици, с издигащия се пред тях завършен космодрум, и момчето сочеше с ръчичка звездите.

Борис: Какво е това, татко?

Влад: Това е Централната станция, Борис.

Борис (сочи около себе си към старите улици и западналите жилищни блокове): Ами това?

— Това също е Централната станция.

Борис се смее. Влад също се смее и тя се усмихва, жената, която сега вече я няма, от която е останал само призрак и чието име той вече не знае.

Като поглежда назад (но това е нещо, което вече не може да прави), осъзнава, че това би трябвало да го предупреди. Името й е изчезнало, както изчезват ключовете или чорапите. Забуташ ги някъде и после не можеш да ги намериш.

Бавно, неумолимо, връзките, които държаха спомените му заедно, като РНК, започваха да отслабват и да се рушат.

 

 

— Господин Чонг.

— Да, докторе.

— Господин Чонг, ние осигуряваме на всичките ни пациенти пълна поверителност.

— Разбира се.

— Предлагаме множество варианти… — Лекарят се прокашля учтиво. — Все пак, преди да ги разгледаме, съм длъжен да ви попитам — направили ли сте или желаете ли да направите някакви приготовления за след смъртта?

Влад се взря за миг в лекаря. През последните години мълчанието беше станало част от него. Границите на паметта се рушаха бавно и спомените бяха като късчета твърдо стъкло, начупени и натрошени в ума му. Все по-често откриваше, че седи, с часове и дни, в апартамента си, в древния люлеещ се стол, който някога Вейвей беше донесъл вкъщи от битпазара на Яфо, вдигнат триумфално над главата му, този дребен жилав китаец в тази земя на араби и евреи. Влад беше обичал Вейвей. Сега го мразеше почти толкова, колкото го обичаше. Призракът на Вейвей, паметта му, все още живееха в съсипания му ум.

С часове и дни седеше в люлеещия се стол и изследваше спомените като глобуси от светлина. Бяха несвързани, той не знаеше как се съотнасят един към друг, нито чии са — негови или на някой друг. С часове и дни, сам-самичък, в тишина като прах.

Периодите на ясно съзнание идваха и си отиваха без установен модел. Веднъж отвори очи, вдиша и видя Борис, приклекнал до него, една по-стара, по-слаба версия на момчето, което го беше държало за ръка, бе гледало към небето и бе задавало неудобни въпроси.

— Борис? — каза той и в гласа му прозвуча изненада. Чувстваше устата си суха от бездействие.

— Татко.

— Какво… правиш тук?

— Върнах се преди месец, татко.

— Месец? — Гърлото му се сви от гордост и болка. — И идваш да ме видиш чак сега?

— Бях тук — каза нежно Борис. — С теб. Татко…

Но Влад го прекъсна.

— Защо се върна? — попита той. — Трябваше да си останеш във Външното. Тук вече няма нищо за теб, Борис. Тук винаги е било прекалено тясно за теб.

— Татко…

— Върви си! — почти извика той. Усещаше се, че умолява. Ръцете му стиснаха подлакътниците на стария люлеещ се стол. — Върви си, Борис! Вече не ти е мястото тук.

— Върнах се заради теб! — извика синът му. — Погледни се! Погледни…

А после това също се превърна в още един спомен, откъслечен, реещ се извън досега му. Следващия път, когато изплува на повърхността, Борис го нямаше. Влад слезе долу и седна в кафенето с Ибрахим, игра табла и пи кафе на слънце, и за известно време всичко беше както трябва.

Следващия път, когато видя Борис, той не беше сам, а с Мириам, която Влад виждаше от време на време навън.

— Борис! — каза той и в очите му избиха неканени сълзи. И прегърна сина си там, насред улицата.

— Татко… — Сега Борис беше по-висок от него, осъзна със сепване той. — По-добре ли се чувстваш?

— Чувствам се отлично! — Влад го стисна здраво, после го пусна. — Пораснал си — каза.

— Дълго ме нямаше — отвърна Борис.

— Слабичък си. Трябва да ядеш повече.

— Татко…

— Мириам — каза Влад, някак замаяно.

— Влад — каза тя. Сложи леко ръка на рамото му. — Радвам се да те видя.

— Намерила си го отново — каза той.

— Той… — Тя се поколеба. — Налетяхме един на друг.

— Хубаво. Хубаво — рече Влад. — Хайде, елате да ви черпя нещо. Да празнуваме.

— Татко, не мисля…

— Никой не те кара да мислиш! — сопна се Влад. — Хайде — добави по-кротко. — Елате.

Седнаха в кафенето. Влад поръча половин бутилка арак. Наля. Ръцете му бяха стабилни. Централната станция се издигаше пред тях като пътепоказател към бъдещето. За Влад тя сочеше погрешния път, беше част от миналото.

— Лехаим — каза той.

Вдигнаха чашите и отпиха.

 

 

Момент на изместване. После се озова пак в апартамента и до него стоеше старият робот Р. Поправи-Го.

— Какво правиш тук? — сопна се Влад. Помнеше как си спомня; как мести спомените като кубчета от ръка в ръка и ги окачва във въздуха пред себе си. Опитваше се да проумее как се напасват един с друг, кой преди кой идва.

— Търсих те — каза роботът. Влад помнеше робота, от собствените си спомени и от тези на Вейвей. Р. Поправи-Го, който беше обрязал Влад като бебе, бе извършил същата услуга и за Борис, когато му дойде времето. Беше стар, стар още преди Вейвей да дойде в тази земя като млад и беден работник имигрант, преди толкова много години.

— Остави ме на мира — каза Влад. Изведнъж го обзе негодувание от тази намеса. — Борис те е пратил — каза той. Не беше въпрос.

— Той се тревожи — каза роботът. — Аз също, Влад.

— Какво те прави толкова по-добър? — каза Влад. — Ти си робот. Предмет. Парче метал със запоен вътре И-цикъл. Какво знаеш ти за това да си жив?

Роботът не отговори. По-късно Влад осъзна, че го няма, че апартаментът е празен, и то от доста време.

Нищо от това нямаше да го притеснява особено, ако можеше да си спомни името й.

 

 

— Варианти за след смъртта ли? — повтори той думите на лекаря.

— Да, да — каза лекарят. — Има няколко стандартни възможности, които наистина трябва да обсъдим, преди да…

— Например?

Усещаше как времето му се изплъзва. Обзе го чувство за спешност. Човек трябва да има правото да определи кога да си отиде. Да си отиде достойно. Самият факт, че е стигнал толкова далеч в живота си, бе постижение — нещо, което трябваше да се отпразнува.

— Бихме могли да ви замразим — каза лекарят.

— Да ме замразите.

Чувстваше се лишен от воля. Бореше се със спомените, които го заливаха. Досега никой в семейството не беше замразяван.

— Да ви замразим до момента, в който пожелаете да бъдете събуден — каза доктор Граф. — След век или два?

— Предполагам, че цената е значителна.

— Стандартен договор — каза доктор Граф. — Имуществото плюс…

— Да, да — каза Влад. — Тоест, искам да кажа, не. Какво мислите, че ще стане след сто, двеста или петстотин години?

— Пациентите често страдат от неизлечими болести — каза доктор Граф. — Надяват се да бъде открито лекарство. Други пък са туристи във времето, обезверени от нашата епоха, и търсят новото и странното.

— Бъдещето.

— Бъдещето — съгласи се доктор Граф.

— Виждал съм бъдещето — каза Влад. — Миналото е това, към което не мога да се върна, доктор Граф. То е прекалено грамадно, натрошено и съществува само в главата ми. Не искам да пътувам в бъдещето.

— Съществува и възможността за замразяване на борда на кораб на Изхода — каза лекарят. — Да пътувате оттатък Външното. Можете да се събудите на нова планета, нов свят.

Влад се усмихна.

— Момчето ми — каза той тихо.

— Моля?

— Момчето ми, моят син, Борис. Знаете ли, той също е лекар.

— Борис Чонг ли? Помня го. Бяхме колеги — каза Д-р Граф. — В родилните клиники. Преди много време. Той замина за Марс, нали?

— Върна се — каза Влад. — Винаги е бил добро момче.

— Непременно ще го потърся — каза д-р Граф.

— Аз не искам да заминавам към звездите — каза Влад. — Заминаването рядко променя това, което сме.

— Така е — каза лекарят. — Е, има я, разбира се, и възможността за ъплоуд.

— Да съществувам като симулация на И-цикъл, докато старото тяло и ум все пак умрат?

— Да.

— Докторе, аз така или иначе ще продължа да живея като спомен — каза Влад. — Това е нещо, което не мога да променя. Всяка частица от мен, всичко, което ме прави това, което съм, ще оцелее, така че внуците ми и децата на братовчедите ми, и всички родени в Централната станция и отвъд, сега и в бъдещето, ще могат да си спомнят всичко, което някога съм виждал, ако пожелаят. — Той се усмихна пак. — Мислите ли, че ще бъдат по-умни? Мислите ли, че ще се учат от грешките ми и няма да допускат собствени?

— Не — каза лекарят.

— Аз съм син на Вейвей и нося в ума и възела си Лудостта на Вейвей. Аз вече съм спомен, доктор Граф. Но споменът — това не съм аз. Свършихме ли вече с предварителните приказки?

— Можете да бъдете киборгизиран.

— Сестра ми вече е над осемдесет процента киборг, докторе — каза Влад. — Госпожа Чонг Старша, така я наричат сега. Тя принадлежи към Роботската църква. Един ден ще се Транслира, без съмнение. Но нейният път не е мой.

— Значи сте решили твърдо.

— Да.

Лекарят въздъхна и се облегна в стола си.

— В такъв случай — каза — имаме каталог. — Потършува в едно чекмедже на бюрото и извади печатна книга. Книга! Влад беше очарован. Докосна хартията, помириса я и за момент се почувства отново дете.

Запрелиства я с непохватни пръсти, наслаждаваше се на докосването. Страница след страница с хладни, спокойни алтернативи.

— Какво е това? — попита той.

— А, да. Популярен избор — каза д-р Граф. — Кръвозагуба в топла ароматна баня. Тиха музика, свещи. Бутилка вино. Хапче преди това, за да гарантира липсата на болка. Традиционен избор.

— Традицията е важно нещо — каза Влад.

— Да. Да.

Но Влад продължи да прелиства.

— Това? — промълви с леко отвращение.

— Фалшиво убийство, да — каза лекарят. — Симулирано. Не можем да наемем хора за целта, разбира се. Нито дигитален разум, очевидно. Но имаме симулакрони, съвсем като живи, с мозъци, работещи на елементарно ниво — без съзнание, разбира се. На някои от нашите пациенти им харесва идеята за насилствена смърт. По-… театрална е.

— Забелязвам, че човек може да отстъпи правата за запис.

— Някои обичат да… гледат. Да. А някои пациенти обичат да има публика. В тези случаи на наследниците се изплаща известна финансова компенсация…

— Отврат — каза Влад.

— Прав сте, прав сте.

— Колко вулгарно.

— Да, да, това несъмнено е валидна гледна точка…

Влад прелистваше нататък. После каза:

— Никога не съм мислил, че има толкова много начини…

— Много са — потвърди лекарят. — Ние хората сме удивително добри в измислянето на нови начини да умреш.

Той седеше неподвижно, докато Влад прегледа остатъка от каталога.

— Разбира се, не е нужно да решите веднага — каза лекарят. — Всъщност ние даже препоръчваме да помислите известно време, преди да…

— Ами ако поискам да го направя веднага? — попита Влад.

— Има, разбира се, документация, обработка… — започна лекарят.

— Но възможно ли е?

— Естествено. Много от основните опции са на разположение тук, в смъртните стаи, в комплект с пълно послесмъртно обслужване, включително кремация или погребение, или…

— Бих искал това — каза Влад и почука с пръст по страницата.

Лекарят се приведе напред и каза:

— Това… аха. Да. Изненадващо популярно е. Но разбира се, не е налично тук. — Той разпери ръце в жест, който би могъл да е свиване на рамене.

— Разбира се — каза Влад.

— Обаче можем да уредим пътуването, в пълни удобства, и да осигурим квартира за преди това…

— Да го направим.

Лекарят кимна и каза:

— Добре. Само да извикам формулярите.

 

 

Когато изплува отново от голямото блестящо море, видя лица. Борис изглеждаше ядосан. Мириам — загрижена.

— По дяволите, татко!

— Не ми ругай, момче.

— Отишъл си в шибана клиника за самоубийства?

— Ще ходя където си ща!

Двамата се въсеха един срещу друг. Мириам сложи ръка на рамото на Борис. Влад я погледна. Погледна Борис. За момент лицето на сина му беше като на момчето, което бе бил някога. В очите му имаше болка. Неразбиране. Както когато се случи нещо лошо.

— Борис…

— Татко…

Влад стана. Навря лицето си в лицето на сина си.

— Махай се.

— Не.

— Борис, аз съм ти баща и ти казвам да…

Борис го блъсна. Влад, шокиран, залитна назад. Хвана се за стола и едвам се задържа да не падне на пода. Чу как Мириам си пое рязко дъх. Разнесе се ужасеният й глас:

— Борис, какво…

— Татко? Татко!

— Добре съм — каза Влад. Изправи се. Почти се усмихна. — Глупаво момче.

Борис дишаше тежко. Влад видя ръцете му, бяха свити в юмруци. Целият този гняв. Никога не е помогнал на никого. Неволно изпита съчувствие към момчето.

— Виж — каза той. — Просто…

 

 

Когато изплува отново, Мириам я нямаше, а Борис седеше на един стол в ъгъла и спеше.

„Добро момче — помисли си Влад. — Върна се. Притеснявал се е за стария си татко“.

Борис всъщност го караше да се гордее. Лекар. Нямаше деца обаче. Би му харесало да има внуци.

На вратата се почука. Борис премигна. Придатъкът на шията му запулсира. Отвратително нещо.

— Аз ще отворя — каза Влад. Отиде до вратата.

Беше пак роботът. Р. Поправи-Го. Следван от сестрата на Влад. Е, можеше и сам да се сети.

— Владимир Мордехай Чонг — каза тя. — Каква тъпотия си намислил пак?

— Здравей, Тамара.

— Не ме здрависвай, Влад. — Тя влезе и роботът я последва. — Кажи сега каква е тази глупост със самоубийството ти?

— За бога, Тамара! Погледни се. — Влад усети как в него пак се събира част от гнева му. Това бе нещо, което се печеше отдавна. Беше изплувал задълго от морето, със спомените стичащи се от него като вода. Достатъчно, за да отиде до клиниката и да уреди нещата. Но оказа се, недостатъчно, за да ги осъществи преди следващия пристъп. Ставаше му все по-трудно да се показва над повърхността. Знаеше, че скоро ще остане потопен завинаги. — Ти си почти изцяло машина.

— Всички сме машини — заяви сестра му. — Гордееш ли се, че частите, от които си съставен, са биологични? Меки, несигурни, слаби? Все едно да се гордееш, че си се научил да си бършеш задника или да си връзваш връзките, Влад. Ти си машина. Аз съм машина и Р. брат Поправи-Го ей там също е машина. Когато умираш, умираш. Няма живот след смъртта освен онзи, който си изградим сами.

— Прословутият роботски рай — каза Влад. Почувства се уморен. — Стига! — каза той. — Оценявам това, което се опитваш да направиш. Ти и всички вие. Борис.

— Да, татко?

— Ела тук. — Беше странно да вижда едновременно момчето си и този мъж, този почти непознат, в който се бе превърнало. В него обаче имаше нещо от Вейвей. А също и нещо от Влад. — Вече не мога да си спомня името на майка ти — каза му той.

— Какво?

— Борис, говорих с лекарите. Лудостта на Вейвей ме е обхванала целия. Възлови влакна, които запълват всяко свободно пространство. Превземат тялото ми. Давя се под тежестта на спомените. Те вече губят смисъл. Не знам кой съм, защото не мога да ги накарам да се държат прилично. Борис…

— Татко — каза Борис. Влад вдигна ръка и докосна момчето по бузата. Беше мокра. Той я погали нежно.

— Стар съм, Борис. Стар и уморен. Искам да си почина. Искам да избера как да си отида и искам да си отида с достойнство и с непокътнат ум. Това толкова ли е грешно?

— Не, татко. Не е.

— Не плачи, Борис.

— Не плача.

— Добре.

— Татко?

— Да?

— Добре съм. Вече можеш да ме пуснеш.

Влад го пусна. Спомни си момчето, което го беше молило да повърви с него. „Само до следващата улична лампа, татко“. Бяха вървели в тъмното към онова петно светлина и спряха, щом стигнаха до него. После момчето каза: „Само до следващата лампа, татко. Останалият път мога да извървя сам. Честно“.

И така продължиха напред, следвайки редицата от светлини. Все по-нататък и по-нататък, докато не стигнаха благополучно вкъщи.

 

 

Смъртта на човек би трябвало да е паметно събитие и в случая Влад имаше чувството, че всичко наистина върви като по вода.

Бяха потеглили с минибус от Централната станция. Влад седна отпред, до шофьора, радваше се на слънчевата топлина. Отзад се настани малка делегация: Борис и Мириам, сестрата на Влад Тамара, Р. Поправи-Го, Ибрахим и Елиезер. Роднините бяха дошли да се сбогуват и атмосферата беше почти празнична. Влад прегърна младия Ян Чонг, който скоро щеше да се венчае за приятеля си Юсу, получи целувка по бузата от приятелката на сестра си Естер, с която някога за малко да започне връзка, но в крайна сметка не го направи. Помнеше го добре и беше странно да я види толкова стара. В съзнанието му тя все още беше красивата млада жена, с която веднъж се беше напил в кръчмата, когато жена му бе заминала някъде, и аха-аха да стане нещо, но в крайна сметка не можаха да го направят. Спомни си как се връщаше пеш към дома, сам, и чувството на облекчение, което изпита, когато влезе през вратата. Тогава Борис беше малък. Спеше и Влад седна до него и го погали по косата. После отиде и си направи чай.

Минибусът разпери соларните си криле и започна да се плъзга безшумно по стария път. Съседи, приятели и роднини му махаха и викаха прощални думи. Бусът сви наляво при хълма Цион и изведнъж старият квартал изчезна от погледа му. Имаше чувството, че напуска дома си, и наистина беше така. Чувстваше се тъжен; но в същото време свободен.

Свиха по „Саламе“ и скоро излязоха на старата магистрала за Йерусалим. Остатъкът от пътуването мина гладко, в тишина, крайбрежната равнина постепенно отстъпи място на хълмовете. После стигнаха до Баб ел-Вад и поеха по стръмния планински път към Йерусалим.

Пътуването по планинския път беше като с панаирно влакче, резките изкачвания се сменяха с внезапни спускания. Обиколиха града, без да влизат, и хванаха околовръстния път, между Палестина от едната страна и Израел от другата, макар че двете често се смесваха по такъв начин, че само невидимите дигитални можеха да ги разграничат. Порутените останки на древна стена лежаха кротко под слънчевата светлина.

Промяната в географията беше стряскаща. Планината изведнъж свърши, те се спуснаха надолу и пустинята започна без предупреждение. Това й беше странното на тази земя, която бе станала дом на Вейвей, помисли си Влад — колко бързо и рязко се променяше пейзажът на толкова късо разстояние. Нищо чудно, че евреите и арабите се бяха били за нея толкова дълго.

Появиха се дюни, земята се превърна в жълта шир, а покрай стария път си почиваха камили. Надолу, надолу и все по-надолу, докато не подминаха знака за морското равнище и продължиха, следвайки пътя към най-ниското място на Земята.

Скоро пътуваха покрай Мъртво море и сините му спокойни води отразяваха небето. Изпусканият от морето бром изпълваше въздуха и оказваше успокояващ ефект върху човешката психика.

Точно след Мъртво море пустинята се разгърна и ето че най-после, около два часа след потеглянето си от Централната станция, стигнаха до целта си.

Паркът на евтаназията се намираше сред зелен оазис от спокойствие. Приближиха се до портала и спряха на почти празния паркинг. Борис помогна на Влад да слезе. Навън беше горещо, суха топлина, която вдъхваше спокойствие и утеха. Пръскачки цъкаха тихо, докато напояваха грижливо поддържаните ливади.

— Сигурен ли си, татко? — попита Борис.

Влад просто кимна. Пое си дълбоко дъх. Въздухът миришеше на вода и прясно окосена трева. Миризмата на детството.

Заедно се загледаха в парка. Ето — плувен басейн, блестящ в синьо, където можеш да се удавиш в мир и спокойствие. Ето — висока, тънка като игла кула, издигаща се в небето, за скачачите, онези, които искат да си отидат сред свистене на въздух. И ето, най-сетне, онова, заради което бяха изминали толкова път. Влакчето на Урбонас.

Влакчето на евтаназията.

Кръстено на своя изобретател, Юлионас Урбонас, то представляваше чудо на инженерната красота. Започваше с гигантско изкачване, стигащо на половин километър над земята. После спускането. Петстотинметрово спускане, право надолу, което преминаваше в поредица от триста и шейсет градусови лупинги, следващи бързо един след друг. Влад усети как сърцето му се разтуптя само като го гледаше. Спомни си за една сутрин, когато се бе покатерил по Централната станция в екзоскелета си. Беше застанал там, на върха на недовършената сграда, погледна надолу в ясната светлина и изпита чувството, че целият град, целият свят му принадлежи.

Вече усещаше как спомените напират. Настояваха да ги приеме, да ги задържи, да ги изследва, да потърси в тях името й, но него го нямаше. Той прегърна отново сина си и целуна сестра си.

— Ех, стари глупчо — каза тя.

Той стисна ръката на робосвещеника. След него беше Мириам.

— Грижи се за него — каза Влад и посочи сина си.

— Ще се опитам — отвърна тя със съмнение; макар че се усмихна.

После Елиезер и Ибрахим. Двама старци.

— Един ден и аз ще се кача на някое от тези — каза Елиезер. — Какво возене само!

— Не и аз — каза Ибрахим. — За мен морето. Само морето.

Целунаха се по бузите, прегърнаха се за последен път. Ибрахим извади бутилка. Елиезер носеше чаши.

— Ще пием за теб — каза Елиезер.

— Направете го.

След тези думи той ги остави. Беше сам. Паркът го чакаше, машините се вслушваха в стъпките му. Той отиде до влакчето, седна в него и грижливо закопча предпазния колан.

Влакчето потегли. Бавно се катереше, катереше, катереше. Пустинята остана далеч долу, паркът се смали до дребно квадратче зеленина. В далечината бе Мъртво море, гладко като огледало, и на Влад почти му се струваше, че може да види жената на Лот, която била превърната в солен стълб.

Влакчето стигна до върха и за миг се задържа там. Това му даде възможност да се наслади на момента. Да вкуси въздуха върху езика си. И изведнъж си спомни името й. Алия.

Влакчето пропадна.

Влад усети как гравитацията го смазва, изцежда въздуха от дробовете му. Сърцето му заби по-бързо от всякога, кръвта нахлу в лицето му. Вятърът виеше в ушите му, брулеше лицето му. После влакчето изравни ход и за момент въздухът нахлу в гърдите му и той извика ликуващо. После влакчето се стрелна в първия лупинг, отнасяйки го със себе си, летеше като куршум с триста петдесет и осем километра в час. Влад фучеше през лупинг след лупинг, по-бързо, отколкото можеше да си представи; докато накрая създадената от лупингите огромна гравитация не го прати в небитието.