Лави Тидхар
Централна станция (8)

7.
Роботник

Мотл имаше нужда от вяра. Отчаяна нужда.

Как се беше озовал на Централната станция?

Огледа се. Тялото го сърбеше, едната му ръка беше ръждясала и ставите заскърцаха, когато я размърда. Имаше нужда от водка, за да се зареди, и от масло, за да се погрижи за ръждата в ставите, но преди всичко имаше нужда от религия. И от хапче, нещо, което да успокои болката…

Одеве се беше срещнал отново с Изобел, под стрехите. Там беше тъмно и тихо. Те бяха…

Той знаеше, че тя го обича.

Любовта беше опасна. Любовта беше тъмен наркотик, пристрастяваща и за дълго време забранена за него. Парадоксално, той хем се състоеше изцяло от минало, хем нямаше минало. Някога бе имал име, тяло. Някога беше жив.

 

 

— Обичам те.

— И аз…

Онази липсваща дума. Тялото й, притиснато към неговото. Тя беше топла, човешка. Миришеше на оризов оцет, соя и чесън, на потна кожа от капсула за потопяване, на парфюм, който той не можеше да назове, на феромони, хормони и сол. Тя вдигна поглед и срещна очите му.

— Аз съм стар — каза той.

— Не ме интересува!

Свирепо. Защитно. Това го накара да се почувства странно отвътре. Уязвим. Древното програмиране се включи в опит да спре това. Опита се да изпълни тялото му с вещества за потискане на хормоните, макар че запасът им се бе изчерпал отдавна. Вече беше свободен да се чувства както си иска.

— Аз съм… — Не знаеше какво да каже. — Изобел — прошепна той името й. Тя имаше истинско име, име, което й принадлежеше. — Их либа дих — каза той на онзи древен, отживял боен идиш, който му бяха дали. Като езика навахо, използван за секретни разговори в друга отдавнашна война. Той вече не можеше да си спомни в какви войни е участвал, предполагаше, че са получили имена, че са прилежно изредени в някакъв исторически архив, датирани, поставени в контекст. Помнеше единствено болката.

 

 

Синайската пустиня, Червено море трепти в жегата. Техният взвод се беше разположил на лагер сред руините на Шарм ел-Шейх. Не се виждаха никакви хора, те бяха роботници, най-добри от най-добрите, и чакаха атака, която не идваше.

Мотл вече не помнеше за какво се води войната, нито с кого точно се бият. Другата страна разполагаше с полуразумни летци, хищници, които се спускаха безшумно от небето, с нокти, способни да разкъсват броня. Джубджуб птици. По-рано бяха гледали как левиатан се надига от дълбините и органичните му оръдейни кули блестят мокри под слънцето, очните израстъци оглеждат хоризонта за топлинни отпечатъци, инфрачервени…

Друг взвод се беше потопил под водата, бронирани хуманоиди, комуникиращи подгласово на боен идиш, докато взимаха на мушка левиатана. Прикрепиха се към вражеското създание като полипи. Притиснаха се към блестящата плът, там в дълбините, със заряди, вързани към екзоскелетите им. Мотл и останалите гледаха експлозията, бавната смърт на левиатана, как исполинското му тяло се мяташе безпомощно във водата. Предсмъртният му рев предизвика кръвотечение от ушите им. При смъртта му облак от спори се издигна над водата и се понесе по вятъра. Мотл отправи една молитва дано не ги пратят на лов за яйца. Спорите на левиатана щяха да се излюпят във водата и да се родят нови машини, които да продължат боя. Мотл завиждаше на другите, онези, които се бяха взривили. На тях поне им бе позволена истинска смърт…

Тук беше тихо, сред руините на Шарм. Някога той бе представлявал дребно рибарско селце, после, по време на кратката израелска окупация, беше град на име Офира. Сега Мотл даже не беше сигурен кой го владее. Бедуините стояха надалеч от него.

В онези дни той бе лъскава смъртоносна машина, но това не спираше отзвуците. Така ги наричаха. Отзвуците представляваха поток от мисли и емоции от човека, който си бил някога, онзи, когото са прибрали от бойното поле и са превърнали в киборг, мъртвото нещо, което си бил, преди да станеш роботник. Спомени на мъртвец — уж не трябваше да ги имаш, но понякога…

В морето левиатанът умираше бавно. В далечината конвой от джубджуби ловуваше над бреговата линия на Арабския полуостров.

Мотл си почиваше под една палма. Увери се, че оръжията му — част от него — са заредени, че всичко работи, че е готов… но отзвуците го връхлетяха и изведнъж му стана трудно да мисли, един спомен…

Мотл премигна. Опитваше се да се бори, вътрешните му системи (тогава напълно функциониращи) му подаваха успокоителни, но това не бе достатъчно, не стигаше, за да спре отзвуците…

Как би могъл да обясни всичко това на Изобел? Централната станция, звездите над него, тънкият полумесец. Ръцете му трепереха. Той вървеше по Неве Ша’анан, покрай Кръчмето на Мама Джоунс и възела на Роботската църква до него, вървеше към сърцевината на старата автогара, изоставените тунели, където някога пътници са се качвали на автобуси, преди много време, когато автобусите и роботниците още са се движели с петрол.

Как би могъл да обясни копнежа?

 

 

В Синай, по време на онази отдавнашна кампания, беше отишъл да потърси свещеника. Свещеникът беше като него, роботник, но същевременно различен, разполагаше с божия дар и утехата на религията, поверена в неговите ръце.

Свещеникът стоеше на една пясъчна дюна зад разрушения град. Небето притъмняваше, а свещеникът говореше, проповядваше на пустинята.

И рече той:

— Да погине денят, в който се родих, и нощта, в която се каза, роди се мъжко.

И рече той:

— Да бъде тъмнина оня ден; Бог да го не зачита от горе, и да не изгрее на него светлина.

— Тъмнина и мрачна сянка да го обладаят — прошепна Мотл. — Облак да седи на него; всичко що помрачава деня нека го направи ужасен.

Гледаше свещеника с копнеж, а нуждата гореше в него. И рече свещеникът:

Защото не затвори вратата на майчината ми утроба, и не скри скръбта от очите ми.

А Мотл отвърна:

— Защо не умрях при раждането, и не издъхнах щом излязох из утробата?

Останалият без отговор въпрос на роботника, проповедта за Йов, изнесена там, на една пясъчна дюна, докато левиатанът умираше в топлите води на Червено море.

— Моля те — каза Мотл. — Имам нужда от това.

Свещеникът слезе от дюната. Бяха еднакви на ръст. Мотл коленичи, за да получи благословията му. Отвори уста и усети металните пръсти на свещеника, нагрети от слънцето, върху все още органичния си език.

— Бог — каза свещеникът и Мотл затвори уста и преглътна, и малкото хапче върху езика му се разтопи в кръвния му поток.

Разпятие.

Халоса го като куршум и небесата се разтвориха.

 

 

Вървеше. Централната станция беше зад гърба му, на запад беше морето, мирисът на солена вода и катран, който будеше полузабравени спомени. Вървеше през нощния пазар и миризмата на жасмин и пържен намбеит гато и шишчета на скара, но той не се интересуваше от храна.

Изобел не можеше да разбере. Още не беше умирала, не се беше прераждала.

— Защото сега щях да лежа и да почивам; щях да спя; тогава щях да съм в покой — прошепна той. Ръцете му трепереха. Нуждата беше в него, тласкаше го. Левият му крак дрънчеше, докато ходеше. Привличаше погледи, които обаче после се извръщаха. Просто още един разнебитен роботник, още един просяк, бродещ по нощните улици в търсене на милостиня, дрога или и двете.

Стигна до тунелите. Отгоре се виждаха боклуците, осеяли земята, черният кръг на стар огън, разпадащите се останки от автобусни платформи. Ето я и решетката на стара вентилационна шахта. Той я отмести и се пъхна вътре, слезе по ръждясалата стълба и навлезе в тунелите.

Върху една изоставена платформа стояха трима. Бяха наклали огън в един варел и стояха неподвижно около него, а пламъците се отразяваха в металната им кожа. Мотл се приближи, тежките му стъпки и дрънченето бяха единствените звуци в подземната кухина.

— Мотл.

— Езекиил. Самуил. Едидия.

Неподвижни. Някъде долу пробяга плъх. Пламъците се отразяваха в безизразните метални лица.

Връщаха го в спомените…

 

 

Беше коленичил до водата. Червено море, по изгрев-слънце. Светлината се отразяваше от водата и от тялото на Мотл, пропиваше се в него. Вярата идваше на малки хапчета, които се разтваряха върху езика, плътта на самия Бог, канибализирана от детето на човечеството. Беше прекарал нощта в молитви, вярвайки — Бог, произведен и създаден в Йерусалимските лаборатории, беше всеобхватен, караше отзвуците да се оттеглят на заден план, да загубят значение — Бог казваше: ти вършиш Божието дело, има смисъл в съществуванието ти, ти си обичан, може да си инструмент, но си необходим инструмент…

Ефектът на Разпятието вече отзвучаваше. Светът продължаваше да сияе, но не толкова ярко. Оставаше само споменът, че е необходим и обичан, и това би трябвало да е достатъчно…

Тишина в изоставените тунели на старата автогара — изоставена с изключение на роботниците. „Останки“, помисли си Мотл с внезапна жар. Просяци, бездомници, безполезни, неверници… единствената им вярност беше към самите себе си.

Роботниците се грижеха за своите.

Нямаше кой друг да го прави.

Как се беше озовал тук? Как се беше озовал в Централната станция?

Ръцете му трепереха. Трябваше му дрога.

След онази последна битка го бяха закърпили и ъпгрейднали, и го бяха пратили пак навън, и пак, и пак. Винаги имаше една последна битка, една последна война. После дълго нямаше повече сражения и те стояха в базата, чакаха, захранвани с вяра, защото тя пречеше да станеш еретик, а един ден, без дори да им кажат и дума, вратата се отвори, човешкият персонал напусна и това беше: изглежда, бяха станали непотребни.

След известно време, по един и по двама, те просто си тръгнаха. Светът извън базата беше странен и неуютен, враждебен по начин различен от бойното поле. Мотл вършеше каквото му падне. Отначало тя бе хубаво нещо, свободата. Даже беше оставил дрогата.

А после частите му започнаха да падат.

 

 

— Мотл.

Беше Езекиил. В Централната станция той управляваше. Той беше техният командир тук.

В Йерусалим имаше роботници, градът ги привличаше както вена — пиявици. И някои успяваха да напуснат планетата, да заминат за Тонг Юн Сити или Лунния порт. Но той, Мотл, остана тук.

Връхлетяха го отзвуци: спомени, които не би трябвало да ги има, за времена, които никога не ги е имало. Жена с тъмна коса, която му се усмихва, с молив зад едното деликатно ушенце; малко момиченце се смее и посяга с пухкави розови пръстчета към него, за да го вдигне; звукът на велосипеден звънец; мирисът на прясно окосена трева.

Ръцете му трепереха.

— Мотл.

— Трябва ми, Езекиил. Трябва ми.

— Чух, че си бил с момиче.

Тишината около огъня стана по-дълбока. Мотл също замря.

— Човешко момиче, Мотл?

Мълчанието на другите беше като острие, прибрано в ножница.

Мотл си помисли за Изобел, под стрехите на Централната станция. Тялото й излъчваше топлина, малката й длан докосваше лицето му и нещо сигурно се бе повредило в слъзния му апарат, сто на сто се бе повредило, защото очите му бяха влажни и той я гледаше през тънък прозрачен слой, през мъгла.

Беше се запознал с нея в Централната станция, на Трето ниво, където тя работеше, капитан във виртуалния свят на Гилдиите на Ашкелон. Бяха се заприказвали, той сега имаше работа, беше метач, движеше се бавно през етажите на това най-оживено ниво. Имаше много за чистене. Хубава, стабилна работа.

 

 

Краката не я държаха, току-що беше прекарала осем часа в капсулата, във виртуалния свят. Тя залитна и той пристъпи към нея да я подкрепи. Това го накара да се почувства странно, ръцете й, кожата й върху металната му ръка, а после тя се изправи и му се усмихна, кафяви очи, бели, малко криви зъби, усмихна се без никакво смущение или безпокойство, сякаш вече бяха добри приятели.

— Съжалявам — изломоти Мотл и я пусна, но тя го спря.

— Чакай!

Той спря и я погледна, беше по-висок от нея. Тя изглеждаше толкова жива.

— Виждала съм те наоколо — каза тя.

Той не знаеше какво да отговори; стоеше, все така готов да побегне.

— Не знам името ти — каза тя.

— Мотл.

— Мотл… — Изречено от нея, името го порази със своята странност.

— Харесва ми — каза тя. После добави: — Аз съм Изобел.

— Аз… знам.

Имаше тъмна коса, бледа кожа. Усмихваше се непринудено. Беше още млада.

— Откъде знаеш?

— Виждал съм те наоколо.

Засмяха се заедно. И изведнъж неловкостта изчезна. Изведнъж беше най-естественото нещо на света да разговарят — нещо, което той никога не бе правил, или по-скоро го беше правил, трябваше да го е правил, в един друг живот; в едно друго, загубено време.

 

 

Това го плашеше. Вътрешните му системи се разпадаха, не можеха да му попречат да чувства. Ръцете му трепереха.

— Трябва ми, Езекиил — каза той. Сам дочу стърженето в гласа си.

— Какво според теб правиш, Мотл?

Този глас, хладен и спокоен. Няма самотни войници. Военните правила поддържат ред. Езекиил взимаше своя дял от работата на Мотл, също както взимаше своя дял от търговията с Разпятие и всеки случаен грабеж, и от въртения рекет, и от всичко друго, което успее да докопа с металните си пръсти. Мотл го уважаваше за това. Езекиил се грижеше за своите войници.

Нямаше кой друг да го прави.

— Не исках да стане така, Езекиил — каза той. — Не исках да…

Млъкна. Как точно се чувстваше? По-рано не му се налагаше да чувства, не толкова много. Чувствата са нещо, което премахват от теб, когато те пресътворяват, когато старият „ти“, който е имал име и живот, онзи човек умира и ти се раждаш на негово място. Емоциите се регулираха — в онова далечно време, когато всичките му вътрешни системи работеха, когато имаше поддръжка… страхът и гневът са хубаво нещо, ако са в рамките на разумното, но любовта и привързаността те правят мек. Още по-зле, правят те уязвим.

Сега той погледна събратята си войници и ги видя по нов начин, отраженията на огъня в металните им екзоскелети ги показваха в различна светлина. Видя ги първо нови, после стари, видя потъмнялата им ръждясала кожа и чу тихото отчаяно потракване на счупените стави и зле ремонтираните израстъци. „Те винаги са били слаби — помисли си. — Винаги са били уязвими“.

— Обичаш ли момичето? — попита Езекиил и сега Мотл чу въпроса му с нови уши, с ново разбиране. Те бяха негови братя, негово семейство.

— Аз… — каза той и после си помисли: „Кураж!“. Това беше нещо, което почти бе забравил.

— Обичам я — каза простичко.

Около огъня немите роботници се разшаваха. Езекиил кимна с тежката си глава. После каза:

— Тогава върви при нея.

 

 

Тогава в Синай, под намаляващата луна, той беше коленичил в пясъка и беше потопил ръце в топлите води на Червено море, и бе гледал умиращия левиатан в далечината. Дрогата, Разпятието, го бе завладяла, и лъч светлина се спусна от небето и го издигна, и духът му се зарея над водата. Вяра, той имаше нужда от вяра, всички те имаха, вяра, за да продължат.

Щеше да намери Изобел, помисли си. Още сега. Щеше да отиде при нея и не го интересуваше кой ще ги види заедно. Ръцете му още трепереха и копнежът си бе още в него, но той го пренебрегна; опита се. Понякога трябва да вярваш, че можеш да вярваш, понякога трябва да осъзнаеш, че раят може да дойде от друго човешко същество, а не само от хапче.

Понякога.