Лави Тидхар
Централна станция (6)

5.
Стригой

В един пролетен ден в Централната станция пристигна стригой. Шамбльо. Прическата й беше в стила, популярен тогава в Тонг Юн: множество дълги плитчици, преплетени с тънки гъвкави жици, които реагираха на невидим заряд и се виеха като водни змии във въздуха над главата на момичето, протягайки се лениво от черепа му.

Тя имаше отгледани в резервоар виолетови очи, косата й беше червеникавокафява и преплетена със злато, което улавяше слънцето.

Казваше се Кармел.

Кръпка нова кожа на меката плът в долната част на лявата й ръка можеше някога да е била татуировка. Тази татуировка би могла да показва, че някога е била заловена и надлежно белязана. Тя слезе от суборбиталната совалка на покрива на Централната станция заедно с другите пътници, спря и вдиша редкия въздух на Земята.

Вие, които никога не сте били в Човешкия дом! Спомнете си думите на поета Башо, който е написал:

Сип блонг спес

планет ес хемия!

Еа блонг хем и но семак

ол нарафала плес

Което се превежда грубо като: „Кораб от космоса, / давай към Земята! / Въздухът й не прилича / на никой друг“.

Макар че терминът Човешки дом вече е излязъл от употреба и по-подходящо би било да се обозначава като Човечество Едно, или както го наричат понякога Другите, Сърцевината.

Както и да е.

Шамбльото Кармел слезе на Централната станция през пролетта, когато ароматът на въздуха е наистина опияняващ. Той мирише на море и на потта на толкова много тела, на топлината им, на подправките на човечеството и хладния дъх на многото му машини; това е мирисът на смолата или сока, който капе понякога от срез във вечно обновяващите се адапторастителни квартали, на древен асфалт, напечен от слънцето, на изчезналите портокали и на прясно окосена лимонова трева; това е миризмата на Човечество Едно, тази най-богата и наситена от всички миризми; на външните светове няма нищо подобно на нея.

И на покрива на Централната станция момичето, Кармел, постоя за един дълъг момент със затворени очи, възприемайки всичко: странната и непозната гравитация, неумолимия натиск на слънцето, нежното, умерено подръпване на вятъра, всичко това изненадващо, непредсказуемо, атмосферна система с размерите на планета, която дори не е дигитална!

А после я връхлетя прибоят на Разговора. По пътя насам — през онези бавни месеци от потеглянето й от Тонг Юн на Марс, докато най-сетне стигне до Портала, в орбитата на Земята, — тя се бе справяла добре, филтрирайки Разговора до минимум, почти изтощавайки се от глад. Беше пътувала на „Гел блонг мота“, този най-древен товарен съд, кръстосващ из слънчевата система. Тишината бе това, което тя искаше.

Но сега Разговорът избухна около нея, почти я помете. Тук на Земята беше още по-концентриран. И по-различен. Странни архаични протоколи се смесваха с интензитета на токток блонг нараван. Тук частта от Разговора, идеща от Външната система — от Отпадника и облака на Оорт, от Титан и Галилеевите републики — беше тиха, разредена. Поясът блещукаше с десетки хлабави нишки. Марс беше тих шепот. Лунният порт беше вик в нощта. Но Земята!

Тя никога не си бе представяла Разговора такъв, какъвто го изпита в този момент — неговата близост и същевременно отдалеченост, неговата компресираност. Милиарди хора, неизброими милиарди дигитални същества и машини — всички те говорещи, бъбрещи, споделящи едновременно. Образи, текст, глас, записи, всепоглъщаща мемкордистка медия, потоп от информация от игровите светове — всичко това я връхлетя изведнъж и тя се олюля под напора му.

— Добре ли си, миличка? — попита я един любезен глас. Беше някаква марсианска китайка, с ярки, живи зелени (естествени? — един бърз скан не разкри патентна сигнатура) очи. — От гравитацията ли е? Понякога е трудно да се приспособиш към нея, първия път.

Жената предложи на Кармел ръката си, да се опре на нея. Кармел прие с благодарност, макар че се страхуваше. Заслони се от жената, доколкото можеше. Да се намира толкова близо до човешки възел беше изкушение, на което се страхуваше, че ще се поддаде. Гладът й и отслабеното й състояние никак не й помагаха. Трябваше да се нахрани, и то скоро.

А Земята беше като двайсет и четири часов бюфет в Тонг Юн Сити, в който можеш да ядеш на корем.

— Благодаря — каза тя. Жената се усмихна и двете тръгнаха по маркирания път към Зоната за пристигащи. Кармел се напрегна, но само малко, докато системите на портала я сканираха. Вътрешните й мрежи я представяха за нещо, което не е.

Сигнал във вътрешния й възел: Одобрена. Тя изпусна дъха си. После двете с жената се спуснаха с асансьорите към долните етажи.

 

 

— За трети път съм на Земята — каза жената. Говореше с лекота, споделяше с Кармел така, сякаш го правеше всеки ден от живота си. Беше Червена китайка, но не от Тонг Юн; беше от една от безбройните комуни, изникнали през вековете във Валес Маринерис, в сянката на Олимпус Монс. — За трети път съм на Земята, не е ли чудесно? Разбира се, пътуването е скъпо, но предците ми са тук, в Централната станция. — Тя се усмихна бързо и радостно. — Да, не е ли странно? Навремето дошли от Китай и Филипините, за да работят за евреите в Тел Авив, и останали. Тук. В стария квартал. Все още имам роднини тук. Казвам се Магдалена Ву, но съм от рода Чонг от Централната станция. Странно е… Израснах на Марс. Отглеждаме домати, дини, медицинска марихуана, ваетбун кабидж… оранжериите ни се простират с мили под земята. В гледането на тези растения има радост, за която може би изобщо не подозираш. Казват, че Марс бил червен, но когато мисля за него, за дома, винаги си го представям зелен. Не е ли странно?

Кармел, може би объркана, а може би спокойна с тази бъбрива стара жена, не каза нищо. Магдалена кимна и продължи:

— Има толкова голямо търсене на ваетбун. — Ваетбун кабидж — „китайско зеле“ на астероиден пиджин. — Моето семейство емигрирало през Века на Дракона… — Кармел знаеше, че това е векът, когато Дракона установил своята странна колония на Хидра. Инстинктивно я заляха моментни образи: публични картини от Драконовия свят, безкрайните построени от термити лабиринти, хилядите кукли за еднократна употреба, движещи се през него по неведомите си дела, всяка от тях възел, обединяващ цялото в нещо по-голямо от съставните му части — Другият, известен като Дракона, дигитална личност със странен интерес към физическата форма, към Вселена Едно. — Ние израснахме — не в охолство, но в удобства, — благодарение на търговията със зеле. Толкова полезно растение! Чудесен източник на витамин C и индол-три-карбинол. Използва се почти във всяка кухня. Един съсед основа фабрика за кимчи^[1], а после се ожени в семейството. — Тя сви рамене. — Оправяме се — каза. — Достатъчно, за да съм идвала вече два пъти тук. Да видя откъде е започнало всичко. От Централната станция сме тръгнали към звездите. Това не е ли страхотно? Странно, обаче външните им пространства не изглеждат съвсем истински, не смяташ ли? О, ти още не си ги почувствала. Но те изглеждат по-малки от вътрешността на нашите оранжерии. Всички тези мили… обичам да бродя из тях.

Бяха стигнали до някакво ниво от вътрешността на гигантския космодрум. Вратите се отвориха. Двете излязоха.

— Трето ниво — каза жената. — То е като миниатюрна версия на залата на Трето ниво в Тонг Юн Сити, не мислиш ли? Толкова е старомодно.

Кармел си спомняше Трето ниво. Базара на мултивярата. Възлите на игралните светове. Арените за дроиди. Тя беше… беше скитала там известно време. Имаше толкова много църкви и толкова много от правоверните се нагърбваха със задачата да ловят стригои.

Веднъж за малко да я хванат. Беше се събрала тълпа. Тя бе опиянена от хранене. „Шамбльо!“, крещяха те. Сочеха. Присмиваха й се. Зашеметени и отвратени. После започнаха да хвърлят камъни. И по-лошо. Атаки за прекъсване на мрежовия достъп, груби, но ефективни. Блокираха я от Разговора. Отрязваха й каналите.

— В Тел Авив ли отиваш? — попита Магдалена. Като видя обърканото изражение на Кармел, добави: — Яфо? Не? По-надалеч?

— Тук — каза Кармел. Говоренето й се струваше странно. Не беше говорила през цялото време на кораба. — Просто… тук — каза тя.

— Навън?

Кармел само сви рамене. Не знаеше.

Магдалена като че ли я съжали. Кимна и хвана нежно ръката й с две ръце.

— Тук има малък параклис — каза тя. — Той е на Огко, но… бихме могли да отидем там заедно, ако искаш. Къде трябва да отидеш? Знаеш ли?

— Аз… — Онова, което я беше теглило през космоса до това странно, отчуждаващо място, за момент й се изплъзна.

— Не говориш много, а? — каза Магдалена. Кармел се усмихна; не беше очаквала да го направи. Магдалена отвърна на усмивката й. — Хайде да вървим да видим Огко — каза тя. — После ще видим какво можем да направим за теб.

Ръка за ръка тръгнаха през голямата зала към Базара на мултивярата.

 

 

В днешно време на много места има параклис на Огко. Макар че Огко не е одобрявал параклисите. Той е бил много своенравно божество, неохотен месия. Ако сте привърженици на Извънземната теория за духовните същества, популярна за кратко по времето на аферата Шангри-Ла, ще смятате Огко, редом с Исус, Мохамед, Ури Гелер и Л. Рон Хабърд, за извънземно. Това бил отговорът на прочутия парадокс на Ферми. Причината да не виждаме извънземни там навън, твърдят защитниците на ИТДС, е защото те са тук. Те вървят — и проповядват — сред нас.

В „Книга на Огко“ един човек разказва за срещата си с извънземно същество, наречено Огко. „Аз си го измислих — пише той. — Взех формата му от водата и листата, от влажната земя на Меконг и от моделите на летене на дивите бойни дронове в Златния триъгълник. Той не е истински. Нито пък аз“.

Огко, признава весело той, е лъжец. И все пак философията му — или липсата на философия, странната наслада, с която гледа на незначителното човечество, „дъждец от ярки искри на фона на необятния мрак“, както се изразява в един от по-цветистите си езикови моменти, — някак си се е прихванала.

И се е задържала. Посланието му — „Ние нямаме значение — освен за самите себе си“ — е намерило странен отзвук. Малки параклиси на това въображаемо закачливо божество, ако то изобщо някога е съществувало, никнат непрестанно на причудливи места, на улични ъгли и в плантации, на кораби на Изхода и в подземните лабиринти на Марс, на самотни миньорски кораби в астероидите и в игралните светове и виртуалности на Разговора.

В Централната станция наистина имаше малък параклис, забутан между елронитски храм и католическа църква. Там имаше саксии, преливащи от цветя и пълзящи растения, багри и миризми, а на един малък пиедестал горяха пръчки тамян и имаше свещи с различно намаляла дължина, някои горящи, други угасени. Магдалена запали малка свещ, после повика ръчния си багаж. В далечината се появи един куфар, устремен на малките си колелца към параклиса. Щом пристигна, Магдалена го погали разсеяно, преди да извади от него малък пакет. Остави го до една саксия с мушкато и полуумряла от глад венерианска мухоловка. В саксията на Магдалена, разбира се, имаше малка, бяла като кост зелка.

Кармел гледаше венерианската мухоловка с ужасено очарование. Имаше чувството, че се взира в огледало. Нещото бе изтощено от глад. А като си мислеше за храна, което й бе невъзможно да не прави, присъствието на тази марсианка, Магдалена, ставаше все по-трудно поносимо: жалката защита на възела й не представляваше пречка за Кармел: тя продължаваше да улавя откъслечни образи, пакети данни, случаен шум, идещ откъм жената, като миризма на печащ се хляб, и устата й се изпълваше със слюнка. Би било толкова лесно да…

Тя несъзнателно направи крачка назад. Магдалена се обърна и попита:

— Добре ли си?

— Трябва да тръгвам — бързо каза Кармел. Паниката се надигна в нея като мънички мехурчета. Целият този шум, звуците на Разговора, които досега блокираше, нахлу в нея. — Трябва да… — Не довърши мисълта си.

— Чакай! — възкликна жената, но Кармел вече се беше обърнала и бе хукнала през гигантската зала на Трето ниво; търсеше изход; търсеше спасение.

 

 

Нощ в Полипорт, Титан. Извън купола тъмнолилавото се бореше с червеното, докато бурята бушуваше. В самия порт Полифем въздухът беше горещ, влажен. Тя вървеше по тесните виещи се улички, избягвайки входовете към подземния свят, докато се промъкваше през сенките. На Титан информационните потоци бяха по-разсеяни. Местните мрежи бяха препълнени и сигналите се излъчваха и улавяха чрез поредица хъбове, носещи се в пространството, но тук те бяха по-слаби. Пък и така или иначе онова, от което се нуждаеше тя, беше нещо по-непосредствено. Много по-интимно.

Полипорт бе построен от назъбен камък, с чужда флора навсякъде, дебели лози, катерещи се по едно и двуетажните сгради. Тя беше дошла тук като бегълка — бе хванала на стоп един товарен кораб, минаващ през Пояса на път за Външната система. Точно тогава й се случи.

Никой не се ражда шамбльо.

Беше мръсен стар кораб, „Измършавелият спасител“: дълъг една миля, от скали и метал, транссоларен транспорт, изсечен от астероид в доковете в марсианска орбита още преди векове, корпусът му надупчен от безброй удари, коридорите му влажни; лампите често не работеха, рециклираният въздух никога не миришеше свежо, хидропонните градини не се поддържаха редовно.

В търбуха на кораба растеше джунгла. Древни обслужващи машини се опитваха и не успяваха да контролират растежа й. Имаше и плъхове, от земна порода, които бяха плъзнали навсякъде, и огнени мравки, мънички организми, чието ухапване пареше като огън и нищо не можеше да го облекчи.

Товарът идваше отвсякъде. В космоса товарът е религия сам по себе си. Идваше от Земята, превозен до орбита, до масивния хабитат, наречен Портала. Идваше от Лунния порт и от Пояса, от Церера и Веста, където се изливаха богатствата на Пояса. Идваше от Тонг Юн Сити и от целия Марс: товар от вътрешната система на път към външните светове.

Всичко беше чудесно преди това дълго пътешествие, това прекосяване на космоса. След Пояса спряха само на няколко незначителни пръстена и хабитата, извършиха дългото пътешествие до луните на Юпитер, а оттам — дори още по-дългия преход до втория газов гигант, Сатурн. Когато пристигнаха на Ганимед, тя беше прекалено уплашена, за да слезе: Галилеевите републики имаха строг имиграционен контрол, а тя вече беше заразена.

Накрая я изритаха от кораба на Титан.

Тя беше хванала „Измършавелият спасител“ на стоп. В него имаше предостатъчно място, а членът на екипажа, който я качи, беше достатъчно свестен — марсиански Прероден, четирирък по подобие на Следовниците на Пътя, и не искаше от нея да следва вярата му. Казваше се Мойсей. Тя беше свикнала с миризмата му, на масло, пръст и пот, с мекия му глас, с деликатното му държане. Не беше сексуално взискателен. През повечето време тя скиташе из кораба, изследваше лабиринта от коридори, вмъкваше се в хидропонната джунгла. След детството в Пояса корабът й се струваше необятен: цял един затворен свят.

Атаката дойде без предупреждение, след като вече бяха изминали доста път. Кармел, разбира се, имаше възел. Фоновият шум на Разговора се носеше около нея, където и да отидеше. Като повечето на нейната възраст, тя беше експериментирала с мемкордиране, но откри, че не само цени уединението си, ами и малцина изглеждат заинтересувани да следят непрестанно живота й. Като повечето на нейната възраст, беше влизала в един от игралните светове и известно време работи като офицер за свръзка в една лунна база във вселената на Гилдиите на Ашкелон — обръщаше спечелените в игралния свят суми във валутата на Вселена Едно. Във вселената на ГнА имаше много извънземни раси и ролята на офицер за свръзка понякога можеше да е изтощителна, макар и образователна.

Ако се изключеше това, възелът на Кармел и израсналите от него мрежови влакна бяха изпълнени с обичайните данни, вероятно не повече от няколко екзабайта.

Всичко това щеше да се промени.

Кармел вървеше по един сервизен коридор, който изглеждаше неизползван. Въздухът тук беше по-хладен и прашинките висяха неподвижно в него. Беше тъмно и светлината отпред святкаше накъсано, сякаш предаваше тайно съобщение.

Жената изникна от врата, която я нямаше. Стената се отвори като паяжина, дръпната настрани, гладкият метал някак си се разкъса и раздели като мънистена завеса. Кармел не можеше да види ясно жената. Беше ниска, с крехко телосложение. По-дребна от нея. Едва ли представляваше заплаха.

— Шамбльо — каза жената. В гласа й имаше нещо едновременно уплашено и ужасяващо. Думата прониза съзнанието на Кармел през нейния възел. Размножи се като вирус. Начупи се на частици, които мутираха и се чифтосваха, множаха се, растяха, деляха се, разпростираха се, пълзяха през възела й, жиците й, ума й. Кармел беше замръзнала. Някак си не можеше да се движи. Жената се приближи към нея. Прегърна я. Устата й се допря до шията на Кармел. Ухапа я. Ухапването не болеше. Беше студено, а после горещо. Кармел се олюля. Жената я подхвана, когато се свлече бавно на пода. Коленичи до нея, все още с уста на шията й.

Ужасно, въодушевяващо чувство. Сякаш жената някак си й бе направила Луис Ву, слаб електрически ток, стимулиращ центровете на удоволствие в мозъка, освобождавайки големи количества допамин. Кармел загуби съзнание, докато поглъщаха ума й, докато данните в него, всичките й най-съкровени интимни спомени, бяха изсмуквани:

В миньорския кораб с баща си, който й дава да работи с контролните уреди, само за малко…

На посещение в Ботаническата градина на Церера, как се диви на цветята, смаяна, че е възможно да съществуват толкова много…

Как гледа епизод от „Свързващи вериги“, в който Джони Новум целува Темпест Тийпот-Джоунс, докато граф Виктор, незабелязан от двамата, ги гледа с омраза…

Първото й сексуално преживяване с момче на нейната възраст в „морето“ — така наричаха соленоводния басейн на малкия им роден свят, астероида Нг. Мерурун, — как усеща върховете на пръстите му грапави върху гърдите си и непозната топлина вътре в себе си…

И във вселената на Гилдиите на Ашкелон, как приветства първия си извънземен, приемайки абстрактен аватар заради госта, посланик на могъща гилдия в галактическия север, насекомоподобно същество, но допирът на щипките му е като докосване на уплашено момче на нейна възраст и тя го напътства, изпълнена с чувство за сила…

Как се учи да свири на китара и се проваля…

Как плува в нулева гравитация на миньорския кораб и си пее сама една песен на Сивам Шошаним, която е популярна през онази година…

Как готви за семейството в малката кухня извън жилището им, в дългия коридор на сградата: рядко угощение, защото по случай раждането на първото дете на сестра й са заклали прасе…

Стригой.

Думата се надигна като мехурче в парализирания й мозък. Тя губеше спомени, губеше себе си, залята от тази радост, от непоносимото удоволствие от докосването на жената, този електрически ток в мозъка й, докато възелът й бе завладяван и данните й изсмуквани от това… нещо, което имаше древно, ужасно име, дума, която веднъж бе чула сестра си да употребява и майка им й изшътка гневно…

Шамбльо.

Думата пробуди у нея внезапно отвращение, ужас, с който дори допаминът не можеше да се справи. Тя започна да се бори срещу жената, изведнъж възвърнала контрол върху крайниците си. Вече не помнеше коя е, коя е била. Но жената беше изненадващо силна, натисна я обратно и Кармел усети мириса й, страха, глада и възбудата, лъхащи от това човекоподобно създание, и се опита да извика, но гласът й не се подчини.

Зъбите на стригоя се отделиха от шията на Кармел. После, сякаш стигнало до трудно решение, което Кармел осъзна чак по-късно, много по-късно, създанието я ухапа отново.

Този път беше различно. Кармел се отпусна на студения твърд под на сервизния коридор. Потокът от данни я заля, нахлу в нея, порой от сетивни възприятия, който я остави вцепенена, мъчеща се да си поеме виртуален дъх. Не само тя, но и късчета от други хора, същества, всичко това смесено, спомени без котва, и за миг тя беше като слайдшоу от хора, беше лунен магазинер и марсиански земеделски работник, беше Прероден в древния Никога Несъществувал Марс, четирирък и бронзовочервен, застанал между трептящите канали. Беше човек с Друг, който сърфира из плътта му, беше робот свещеник в параклис на св. Коен, беше Хагиратех ловец на Отпадника, беше кораб на Изхода, напускащ слънчевата система, беше човек от самия Човешки дом и плуваше в необятен чужд океан…

Дойде на себе си в тъмното. Стригоят беше изчезнал. Беше сама. Главата я болеше. Когато докосна устата си, я усети нежна, чувствителна. Когато я отвори, се нарани. Зъбите й бяха пораснали, имаше два удължени кучешки зъба. Беше уплашена.

Можеше да възприема себе си по нов начин. Това чувство ту идваше, ту си отиваше и през следващите дни се усили. Тя се опознаваше отвътре — шепота на влакната, разпространяващи се като рак от възела й, които я изпълваха, превземаха я. Възелът й нарасна, разпростря се и се превърна в самата нея. Тя се върна в каютата си, където спеше Мойсей. Легна до него. Заспа и когато се събуди, него го нямаше. Взе си един душ и се взря в себе си в огледалото, но вече нямаше нужда от огледало. Можеше да се види във виртуалността, всяка своя част, и беше изпълнена с призраците на други хора.

 

 

В Полипорт беше нощ и тя беше гладна, а в главата й непрестанно се въртяха думите на едно стихотворение.

Поетът Башо, който веднъж бе срещнал шамбльо по време на бавното си пътешествие през слънчевата система, предполагаемо в един самотен марсиански аванпост, беше написал:

Оли саксакем саве блонг юми

Оли саксакем маен блонг юми

Оли хаед лонг садо

Аво!

Олгета какай фаеа блонг юми

Олгета какай саве блонг юми

Оли го уокабаот лонг садо

Аво!

Самбелу. Самбелу. Самбелу.

Оли какай фаеа. Оли хаед лонг садо.

Олгета самбелу.

Което в превод означаваше нещо като: „Те изсмукват нашето знание, / те изсмукват нашия ум, / те се крият в сенките. / О! / Те ядат нашия огън. / Те ядат нашето знание. / Те вървят в сенките. / О! / Шамбльо. / Шамбльо. / Шамбльо. / Те ядат огън. Те се крият в сенките. / Те са шамбльо“.

Беше на Полипорт и беше гладна. Беше се крила на „Измършавелият спасител“ с месеци, Мойсей я беше избягвал, както и екипажът, но в кораба витаеше повече от едно присъствие, така че не я преследваха. На този кораб имаше и други шамбльо, те бяха призраци в дигиталния свят, в недрата на кораба се извършваха кървави ритуали, действия на ужасни накаймас.

Най-сетне я изритаха на Титан. Пръснаха се из кораба и изтласкаха тъмните присъствия, сред които беше и тя. Пуснаха ги в порт Полифем и тя се озова далеч от дома, а слънцето бе далечна студена точка в небето.

Тя ловуваше. Объркана. Кармел с чужди спомени, чуждо знание в главата. Видя го да върви по улицата, поклащаше се пиянски, възелът му отворен, уязвим, предаващ на ниско ниво към всеки, който желае да слуша. Приближи се до него с треперещи ръце и премалели крака. Той се обърна и й се усмихна.

— Прекрасно младо създание — каза нежно. — Какво правиш на тази пропаднала луна?

Тя посегна към него. Ръката й го докосна по рамото и той замръзна, с компрометирана система, а тя се приближи и впи новите си зъби в шията му, за да го изцеди.

Умът му беше богат, толкова богат! Той беше художник, климатичен хакер, умът му беше пълен с вихрещи се бури, с дъжд, с вятър и мощ. Казваше се Столи — „като водката“ — и беше полипортец, роден и израснал на Титан. Тя извлече от него изтънчени процедури за хакване на времето, спомени за парти, на което някога е ходил и на което е присъствал също мемкордист Пим, откъслеци от стихове, агалматофилия, която беше най-силният сексуален импулс у Столи — влечение към кукли, манекени и статуи, — скромен градинарски талант, страст към силното червено вино, правено от гроздето на подземен Титан.

Докато се хранеше, изведнъж осъзна, че е прекалила. Пресушаваше го. Отдръпна се, излезе от ума му, постави бариера между своя и неговия възел и зъбите й се отделиха от шията му.

— Чакай — каза той. Звучеше като упоен. — Аз… — Премигна. — Имам нужда от теб.

 

 

После настъпи време на независимост. Тя се нанесе при Столи. Той беше податлив към нея, пристрастен.

— Шамбльо — казваше той със смесица от почуда и желание. Двамата лежаха в леглото му, белите чаршафи покрити с петна от пот, и той галеше косата й, боготвореше я, а тя се хранеше от него, като се мъчеше да контролира нуждата си, да я отмерва, капка по капка, да дава толкова, колкото взима, за да продължава той да съществува, макар и като бледо копие.

Това беше престъпление. Утежнено от факта, че тя не можеше да го контролира. Влакната се бяха разпространили из цялото й тяло, беше се преобразила. Може би жената, която я беше заразила на кораба, го бе направила от злоба, от желание да предаде мрачното проклятие на стригоите. Но Кармел осъзна, че по-вероятното обяснение е, че безименната шамбльо бе пила прекалено много от нея и можеше да я спаси единствено като я превърне. Сега тя също беше огледало — отразяваше другите, но самата тя не хвърляше отражение. Хранеше се от чуждите умове, от чуждите данни, и гладът бе винаги в нея. Кой пръв беше създал стритите? Тя така и не научи. Някакво древно земно оръжие, пуснато в дивото. Стритите можеше да са ценни, ако се държат в плен. Ловците на глави ги издирваха, военни фракции понякога се възползваха жестоко от тях. В ума й имаше образи на тълпи, които разкъсват шамбльо на парчета. Дали споменът беше истински, или амалгама от данни, извлечени от Разговора, не знаеше; но хората я плашеха.

Носеха се истории за шамбльо, които изпълнявали ролята на музи за хората, от които се хранели. Вдъхновявали работата им. Със сигурност имаше нещо странно, може би уникално в такова интимно споделяне на информация. И Столи изглеждаше щастлив, изпълнен с обожание. Работеше върху нова инсталация, „Затишие сред буря“, и все пак…

Гаснеше пред очите й.

Тя го изцеждаше и не можеше да се спре. Знаеше, че единственият отговор би бил да го превърне в стригой, но не искаше да го прави, да създава копия на себе си й се струваше скверно действие. Беше остаряла преждевременно. Бягството от дома не й донесе свобода, само ново затворничество.

Животът й на Титан свърши във вечерта на откриването на новата инсталация на Столи…

 

 

Кармел премигна. Беше сама в залата на Трето ниво. Заобикаляха я ярки светлини, гърмежи и радостни викове откъм арените на бойните дроиди. Човешкото множество сновеше насам-натам, от хранителните заведения се носеха непознати миризми, а в далечината се виждаше Базарът на мултивярата, но онази марсианка, Магдалена Ву, се бе изгубила от поглед…

Централната станция.

Приличаше на чужд свят.

Кармел не беше сигурна какво е навън. Една чужда планета, а тя беше кацналата на нея изследователка, колебаеща се, преди да стъпи на повърхността, да се изложи на чуждия й въздух. Нямаше да побие флаг тук. Вече можеше да различи в Разговора около себе си намеци, следи към онзи, когото търсеше. Навън беше друг свят, стар квартал, по-стар от всичко, което човечеството някога е създало в космоса. Самата му възраст я ужасяваше. Тя беше рожба на различна епоха, на различно небе. Почти слепешком налучка пътя си по виртуална карта, наложена върху зрението й, през ширналото се Трето ниво, докато намери игралните капсули.

Тъмни ниши по протежение на тесен коридор, с десетки капсули за пълно потапяне във всяка, само половината заети. Някои хора работеха в игралните светове, живееха, мечтаеха и се любеха в тях.

Зърна един самотен мъж от обслужващия персонал. Млад, слаб, нервен на вид, който не желаеше да погледне право в нея, макар че косата на Кармел, движеща се по собствена воля, все посягаше към него. Тя плати за една нощ и изтощена се пъхна в капсулата.

Капакът се затвори отгоре й, запечатвайки я в тишина и мрак, и тя заспа, хем включена, хем изключена.

 

 

Полипорт, по здрач…

Церемонията по откриването се състоя до мембраната на купола, откъм страната, обозначена като изток, в края на лабиринт от тесни улички.

По-късно спомените й бяха мъгляви.

Столи стоеше там, усмихваше се слабо, блед, предаван по мрежата из целия порт Полифем и малкото други селища на Титан и отвъд, в пространството на Сатурн и постепенно, през космическите хъбове, навсякъде, към всеки, който желае да гледа — данни, движещи се със скоростта на светлината, толкова бавно…

Столи стоеше там и изнасяше кратка реч — дъра-дъра, „моята Муза“ (това с главна буква), — а ръцете му трепереха. Той ги размаха във въздуха, извиквайки последните подпрограми и вградените протоколи, съживявайки своето творение…

Експлозията му отнесе главата и върху събралите се гости пръсна кръв.

Разнесоха се писъци, които при втората експлозия се усилиха. В стената на купола зейна дупка, която почна да всмуква отровната атмосфера, Титан беше допуснат в порта. Паника, писъци, внезапно мрежовият трафик се увеличи хилядократно, когато хора из целия Полипорт и околния космос се включиха да гледат…

Да гледат последния и най-велик шедьовър на Столи.

„Затишие сред буря“ все още може да се види в източния край на Полипорт, макар че за целта трябва да получиш специално разрешение. Билети се продават по обичайните канали. Пробойната в корпуса така и не беше поправена напълно, но някак си Столичная Биру, художникът, беше съставил формула за локална буря, в която външното и вътрешното налягане се уравновесяваха.

Формата на бурята е що-годе кръгла. Тя сякаш периодично се свива и разширява и около мястото е изграден обезопасителен коридор, както и аварийни филтри, готови да бъдат включени при първия признак на опасност.

Само че климатичният хакер бе знаел какво прави.

Бурята комбинира вътрешната атмосфера и атмосферата на самия Титан, смеси ги в сложно, вечно бушуващо кълбо, обагрено в пурпурнобели краски, в чиято вътрешност…

Двете налягания се уравновесяват, но частиците газ и прах се вият сред тази неподвижност, оформяйки нещо като лице. Правени са много опити да се изтълкува това лице, но всички те са се провалили. То е човешко, може би женско. Очите му са виолетови експлозии. Устата му се отваря, от нея постепенно изникват бели струи като кучешки зъби и лицето сякаш прави гримаса или се усмихва. То се върти бавно, разсейва се, после се връща. В продължение на месеци остава съвсем неподвижно, застинало. После се разпада и преражда, отново и отново, неподвижност, уловена сред бурята.

Образът на избухващата глава на художника при възникването на пробойната се е превърнал в дребно меме в Разговора. Кръвта и самото му мозъчно вещество са се превърнали в част от инсталацията, спомагайки за оформянето на част от загадъчното лице.

Колкото до Кармел, тя отиде в зоната за излитане и си взе билет за първия възможен кораб, и никога повече не я видяха на Титан.

 

 

Тя отметна рязко капака на капсулата. Премигна под внезапния блясък на електрическата светлина. Седна. Главата я болеше, устата й беше пълна със слюнки. Иначе машината се беше погрижила за телесните й функции, за отходните й продукти. Чувстваше се прегладняла. Гладна като стригой. Гладна като човек. Измъкна се от капсулата. Изправи се на треперещите си крака. Гравитацията я притисна. Тя си спомни къде е. Земята. Централната станция.

Излезе със залитане от стаята с капсулите, намери един бургер бар и излапа двойна порция: месо, пържени картофи, скорбяла, сол и мазнини. Стригоите също ядяха храна, техният глад бе различен, копнеж не за нещо физическо.

Това я накара да се сети пак за Марс и за причината да дойде тук. Внезапно я обзе чувство на ужасна самота, като Повей на космически вятър между звездите, студен и безутешен.

Космодрумът, тази Централна станция, й се струваше като утроба или като затвор — във всеки случай нещо, от което трябва да избяга. Тя избърса петната от кетчуп и горчица, смачка евтината хартиена салфетка на топка, изправи се и тръгна, почти тичешком, към гигантските асансьори, а после се спусна до приземното ниво.

Вратите се отвориха. Нахлу горещ въздух и почна да се бори с вътрешните климатици. Кармел усети как на устните й избива пот и я облиза. Мина през вратите и най-сетне се озова навън.

Средиземноморското слънце припичаше, светлината му падаше като стъклени листове и напояваше целия свят, очертаваше рязко предметите и хората, хвърляше ореоли, заличаваше сенките. Кармел премигна и върху очите й се образуваха тънки, подобни на катаракт израстъци от прозрачно филтриращо лъченията вещество, което да ги предпази от слънцето. Тя премигна пак и кихна. Тази реакция я изненада и тя се поколеба за момент, неуверена, преди да избухне във внезапен, рядък, естествен смях.

Хората я зяпаха, но тя не възразяваше. Пресече улицата и сякаш се озова в друг свят, този стар квартал от занемарени сгради на открито, а космодрумът се стопи зад гърба й до нещо незначително. Ето къде живееха хората, беше също като на Титан или Марс, или на астероидите, само дето куполът над главата й бе по-висок и обхващаше целия свят. Имаше нещо успокоително в куполите, помисли си тя. В преградите. Космодрумът нарушаваше това.

Навлезе в стара приятна пешеходна улица. „Неве Ша’анан“ пишеше на табелата. Тук цареше сянка, хвърляна от старите сгради, които се издигаха от двете й страни, с магазини на приземните етажи и жилища над тях. Тя подмина група старци, които седяха навън и играеха на табла и бао^[2], пафкаха наргилета със сладък аромат, пиеха кафе. Подмина един магазин за плодове и зеленчуци, където дини бяха струпани редом с портокали и нарафика, този дребен сладък плод от Южния Пасифик, който понякога наричаха малайска ябълка или Syzygium Ricchi. Мина покрай магазин за обувки и си позволи да спре за момент, да поразгледа и да изпробва един чифт, който й хвана окото.

Не знаеше къде ще го намери, но знаеше, че е наблизо. Не знаеше какво ще каже, нито как ще обясни защо е дошла, защо е изминала целия този път — всъщност самата тя почти не знаеше.

Беше го срещнала в Тонг Юн.

— Ехо! — Гласът я стресна, защото се разнесе неочаквано и гръмко. Тя се обърна, засенчвайки очи, и видя марсианката, Магдалена, която й махаше от малък вход с табела над вратата, на която пишеше просто „Кръчме“.

Магдалена се приближи до нея. Беше мека и пълна и излъчваше топлина като ракетна бойна глава или като слънце.

— Така и не ми каза името си — каза тя почти обвинително.

— Кармел — каза Кармел и лицето на Магдалена грейна.

— Прекрасно име!

— Благодаря — отвърна неловко Кармел. Не се чувстваше удобно в близост до обикновени човеци. Все имаше чувството, че ще я познаят каква е, в какво се е превърнала. Все се страхуваше, че ще я разкрият. Но Магдалена вече я теглеше със себе си, сякаш тя, Кармел, беше космическа скала, уловена от гравитацията на някоя планета. Преди да се усети, вече беше на входа на кръчмето, а после се озова вътре.

Тук беше хладно и тъмно, малка, оскъдно обзаведена стая. Прашни бутилки се редяха на полици по стената. Магдалена Ву дръпна един стол за Кармел и седна срещу нея. Иззад бара се приближи трета жена и се усмихна, бършеше ръцете си с кърпа.

— Мириам — каза Магдалена, — това е Кармел.

— Приятно ми е — каза жената.

— И на мен — отвърна Кармел. Тази дребна жена й харесваше, без да знае точно защо.

— Какво да ви донеса? — попита Мириам.

— Хайде да пийнем лимонада — каза Магдалена. — Денят е горещ.

— Да — съгласи се Мириам. Мина зад бара и се върна със заскрежена стъклена кана. Сложи на масата три чаши и седна при тях.

— Какво те води на Земята, Кармел? — попита тя. — Прическата ти ми харесва.

Плитчиците на Кармел се виеха във въздуха над главата й като змии, опиянени от жегата.

— Благодаря. Аз… се надявах да намеря един човек, когото познавах някога.

— Тук ли? — каза Мириам. — На Централната станция? Или… — Тя се усмихна. — Повечето хора само минават оттук. А ти?

— Не. Тоест, да. Всъщност не знам. — Кармел отпи от лимонадата, чувстваше се оголена и уязвима. Точно тогава в кръчмето влезе някой; безшумна висока фигура, която ги заобиколи и сложи ръка на рамото на Мириам, жест на привързаност, на близост. Мириам стисна ръката му и каза:

— Борис.

При звука на името Кармел усети как ръцете й се разтрепериха и остави чашата с пресилена предпазливост. Не вдигна очи.

— Здравей, Магда — каза Борис.

— Братовчеде — отвърна марсианката с топлота в гласа. — Искам да те запозная с една моя приятелка, Кар…

— Кармел — каза Борис. В гласа му имаше смайване. Кармел най-после вдигна очи. Косата й се раздвижи развълнувано, като тъмен ореол около лицето й.

— Борис — каза тя.

Той беше висок, слаб, марсианският придатък, който беше част от него, леко пулсираше.

— Кармел, какво правиш тук?

Тя видя как всички те я гледат. Магдалена, Мириам и Борис, и възлите им излъчваха цял спектър от емоции: загриженост, подозрение, недоверие, смайване.

— Борис, познаваш ли това момиче? — попита Магдалена.

Борис отвърна безизразно и думите му бяха като ножове, режещи Кармел на парченца:

— Тя не е момиче. Тя е стригой.

 

 

Запозна се с Борис Ахарон Чонг два месеца след като се върна в Тонг Юн.

Тонг Юн Сити, Марс: с мръсни гъсто скупчени улици под купола, но по-голямата част от града се намираше под земята, ниво след ниво, които стигаха най-накрая до Тъмното море, Океана на убежището — Солвота блонг дак или Солвота блонг доти. Кармел живееше в нещо като общежитие на Пето ниво, тъмен обширен регион от пещери и тунели, където наемът беше малък, а въпросите — още по-малко. Но се беше качила на повърхността, на булевард „Джулиъс Ниерере“, за да пие млечен шейк на сянка и да гледа как минават трамваите и как един роботник, ръждясал от старост, проси резервни части на улицата — такива като него имаше навсякъде на Марс.

Марс не се оказа такъв, какъвто очакваше. Тя се страхуваше да напусне града; извън Тонг Юн и неговия космически асансьор планетата представляваше незнайна пустош, изпъстрена с мрежите от тунели на Червените руснаци, новоизраелците и китайците и изолираните ферми и кибуци — твърде малки места, където един стригой лесно би бил забелязан. Остана в града: криеше се сред тълпите, хранеше се набързо, рисковано, макар че в долните нива изчезваха хора и тя не беше единственият ловец, дебнещ в сенките…

Тя обаче просто не бе много добра в това. Често й се искаше безименната шамбльо на борда на „Измършавелият спасител“ да беше избрала някой друг — който и да е. Тя, Кармел, искаше само да напусне дома. Да види как изглежда останалият свят. Вместо това се разболя още преди да излезе от кораба. И болестта й бе неизлечима, страдание, единственият изход от което беше смъртта.

На една близка маса седеше мъж и пиеше кокосов сок и тя усети как очите й все повече и повече се насочват към него. Той беше сам; висок блед мъж с придатък — лабораторно отгледан марсиански паразит. Тя не можеше да откъсне поглед. А после той се обърна, видя я, че го гледа, и се усмихна — малка скрита усмивчица, която я накара да го хареса. Не дойде при нея. Нито тя отиде при него. Но когато той плати и си тръгна, Кармел направи същото и го последва по улиците на Тонг Юн, по „Ниерере“, „Хо Ши Мин“ и „Мандела“, и по-малките улички, където неловко се смесваха забравени владетели и лидери от прашната история. Мъжът, когото следеше, живееше в кооперация, от характерните за Тонг Юн — град, в който квартирите бяха на висока почит. Тя го видя как влезе и го последва, жалката охрана на сградата не можеше да се опре на ракоподобната й вътрешна мрежа. Последва го до четвъртия етаж и влезе в стаята след него — отвори ключалката с шперц.

Той се обърна. Тя го помнеше ясно. Обърна се с кротка изненада. Не каза нищо. Огледа я и в очите му имаше жалост, и някак си това беше най-лошото. Тогава косата й беше подстригана късо, плитчиците ги нямаше.

— Шамбльо — каза тихо той.

Тя се приближи до него. Той не отстъпи. Умът й, възелът й, сетивата й се насочиха към него. Гладът се надигна, тъй свиреп, че тя си представи как влакната се подават през кожата й като червеи, как се гърчат в желанието си да се нахранят. Той не се съпротивляваше. Тя впи зъби в шията му, готова за хранене, и…

Нещо гнило, но не и неприятно, нещо тъмно и безформено. Кармел не разбираше. Не можеше да проникне в ума му, той представляваше заключен затвор, заобиколен от чужда материя, нямаше допаминов отговор, не я заля порой от безценни данни, беше все едно е захапала картон, а не човек.

Той я отблъсна почти нежно. Хвана я за ръцете. Тя се взря в очите му, объркана, трепереща от глад. Марсианският придатък на шията му пулсираше.

— Вече имам един паразит — каза той, почти извинително.

 

 

— Познаваш ли я? — попита Мириам. Борис не искаше да срещне погледа й. Кармел местеше очи от единия към другия, уплашена, ядосана. — Никога не си ми казвал… — В гласа й имаше болка.

— Аз си имам минало — каза Борис. Почти ядосано, помисли си Кармел. — Всички имаме.

— Само че твоето те е последвало дотук — каза Мириам. После погледна към Кармел и добави: — Виж го бедното момиче. Цялото трепери!

— Шамбльо? — Магдалена Ву погледна Кармел, после братовчед си Борис. — Откъде…? — И като видя, че Мириам се приближава към Кармел, възкликна ужасено: — Не! Не се приближавай до нея, тя може да…

— Това е болест, Магда — каза Борис. Гласът му беше безизразен. — Тя няма никаква вина.

— Не — промълви Магдалена, — не… — Поклати глава, отблъсна стола си назад и той се стовари с трясък на пода. — Не мога. Ти трябва…

— Тогава върви — каза Мириам. — Но недей да… — Размениха си погледи. Кармел не можа да ги разчете. А после Магдалена изчезна.

— Тя беше добра с мен — каза Кармел. Мириам сложи ръка на челото й. Усещането беше топло, успокояващо. Възелът на Мириам беше широко отворен, Кармел би могла да я погълне за миг.

— Как си могъл? — каза ядосано Мириам. — Та тя е само едно момиче!

 

 

Бяха си легнали заедно, в онази първа нощ. Чувството беше тъй странно, да си толкова близък, толкова интимен физически с някой, и все пак да не можеш да проникнеш в ума му, да споделиш онова, което е. В онзи мъничък апартамент в Тонг Юн, върху тясното легло на Борис, те се любиха.

Тя трябваше да го опознае отвън, да сглоби податките, намеците, нещата, които й казваше той, и онези, които не й казваше. Не можеше да го разчете, придатъкът винаги стоеше между тях. Той й каза, че бил лекар. Работел в родилните клиники, бил специализирал Потомствен дизайн, но вече не се занимавал с това. Бил родом от Земята. От региона, известен като Близкия изток (на изток от кое? близо до какво?), от място, наречено Централната станция. Той й се струваше екзотичен, както сигурно и тя на него. Кармел го изследваше по старомодния начин, с пръсти, език, вкус и мирис. Изследваха се един друг и съставяха карти. Но той не можеше да утоли глада й.

 

 

Сега седеше срещу нея. Пръстите му я хванаха за челюстта и повдигнаха нежно главата й.

— Какво да правя с теб, Кармел? — попита той. Изглеждаше раздразнен. Държеше се бащински. Тя го гледаше безмълвно, гледаше Мириам, тази дребна женица, собственичка на това кръчме, и почти можеше да види нишките на привързаност и общо минало, които свързваха нея и Борис. И почувства ревност.

— Защо всъщност дойде тук?

В гласа му имаше удивление.

— Остави я. — Мириам говореше като загрижена майка. На Кармел й се прииска да изфучи като стригой от комиксите, като героиня от онзи класически филм на „Фобос Студиос“, „Шамбльо“, където Елвис Мандела играеше безстрашния ловец на стригои, който накрая се влюбва в заловения от него паразит. Филмът имаше няколко продължения, разклонения и имитации, но те винаги свършваха по един и същ начин.

Стригоят трябваше да умре.

 

 

— Защо? — казва шамбльото. Това е предпоследната сцена от филма. Невероятно стечение на обстоятелствата е довело дотам Елвис Мандела: първо да я издебне, а после да я залови, да се пристрасти, да избяга от група безшумни убийци (оглавявана от Ширкан Гудбай, който винаги играеше злодеите във филмите на „Фобос“), да намери убежище във възел на Роботската църква, да избяга пак, да налети на група марсиански Преродени и накрая да я обикне във виртуалността на древния Никога Несъществувал Марс, където се развива тази сцена.

Никога Несъществувалият Марс. Древен свят на канали и задушни джунгли, над който властва Императорът на времето; творение на вярата на Преродените, подпомогнато от Другите, изтънчена дигитална вселена, казваха някои; реалност, на която нашата е само сянка, твърдяха Преродените. В тази предпоследна сцена, на Великия канал, Елвис Мандела държи шамбльото в обятията си, докато гледат залязващото слънце.

— Защо? — казва шамбльото.

Елвис Мандела вади катаната от ножницата. Нанася удар по главата на шамбльото, по стърчащите възлови нишки на косата й.

— Защото така трябва — казва той.

 

 

Връзката им беше обречена и Кармел го знаеше. Знаеше, че Борис е запленен от нея. Възбуден от нейното различие. И неговият придатък някак си го пазеше, представляваше извънземен буфер, през който собствените й злокачествени възлови израстъци не можеха да проникнат. Борис искаше да й помогне. Да я пресътвори. Да я изучи. Като през цялото време разбираше собствената си слабост, признаваше сексуалното си увлечение по нея, тази човешка ексцентричност, която караше хората да копнеят за стритите, за онова, което може да ги нарани.

Не продължи дълго. Три-четири месеца, винаги в неговия апартамент. Кармел се страхуваше да излиза, Борис я любеше, взимаше й кръв и я диагностицираше, докато накрая и самият той трябваше да признае колко грешно е това, което прави, тази игра на лекар и пациент, неетична, развратна, погрешна.

Той никога не се отказа от нея. Никога не й измени. Но тя го напусна, защото трябваше, защото това бе грешно и защото беше гладна.

Върна се на Пето ниво и поднови ловуването в тунелите. Понякога даже срещаше други стригои, но нещо в тях ги караше да се отблъскват взаимно, някакъв дефект или вграден ефект, който гарантираше, че няма да ловуват заедно, че ще остават винаги сами.

Какво я беше подтикнало да дойде на Земята? Да предприеме ново космическо пътуване на кораб, където биха могли да я разкрият, през проверочните системи на старата Земя и до това странно място, от което някога беше дошъл Борис? Тя знаеше, че той си е заминал у дома. Следеше живота му от време на време през Разговора. Знаеше, че е напуснал Тонг Юн, а по-късно чу, че се е върнал на Земята.

Но какво представляваше домът? За нея — онзи астероид, от който произлизаше? Голямата къща, множеството роднини, самотните миньорски кораби и безкрайните повторения на „Свързващи вериги“?

 

 

— Може би просто съм искала да видя Земята — каза тя. — Не познавам никой друг на тази планета.

— Как изобщо си успяла да минеш? — каза той. — Имиграционните системи би трябвало да те засекат, да те арестуват!

— Купих си нов идентификатор, цяла нова самоличност — каза тя. — От една Раковина на име Шемеш в Тонг Юн.

Борис стана. Закрачи насам-натам. Мириам седеше срещу Кармел. Гледаше я.

— Значи ти си… шамбльо? — промълви тя. — Никога не съм виждала…

— Мястото ни не е тук — каза Кармел. Разшава се неспокойно. Мириам я караше хем да се чувства желана, хем да изпитва неудобство. — Ние сме създания на космическите пътища. — Това беше реплика от онзи филм с Елвис Мандела. Даже в нейните уши прозвуча абсурдно.

— Тя не може да остане тук — каза Борис. Придатъкът на шията му пулсираше. В този момент Кармел го мразеше. Мразеше и двамата. Защото не съществуваше човек отделно от марсианския придатък. Те бяха едно същество. Свързани.

Мириам не каза нищо. Само гледаше Борис. Той се обърна. Не размениха никакви думи. Нито мрежов трансфер. Само поглед, който говореше повече от всяко криптирано съобщение.

— Тя е опасна — каза Борис. Вече победен.

— Има и други начини да разберем — каза Мириам.

— Казват, че това е Човешкият дом, само че грешат. Това е Женският дом, утробата на човечеството, и тук има по-древни и по-странни сили, Борис.

— Като например? — попита той. Изведнъж се бе изпълнил с горчивина. — Бог ли? Все този твой Бог!

— Трябва да имаш вяра — каза Мириам. Само че тихо. — Достатъчно трудно е просто да си жив. Трябва да имаш малко вяра.

Борис поклати глава. Но Мириам вече бе престанала да му обръща внимание. Обърна се към Кармел с безмълвен въпрос в очите.

„Искаш ли да останеш?“

Кармел не знаеше какво да каже.

 

 

Поетът Башо, който, както се говори, срещнал и се влюбил в една шамбльо близо до параклис на Огко под Олимпус Монс, никога не беше разказвал за тази връзка. Дали тя бе свършила както във филмовия франчайз на „Фобос Студиос“? Или пък различно, с взаимна любов, с признанието, че един стригой не е по-голям хищник от човека? Дали Башо е избягал, или е бил тласнат напред, неспокоен дух, увлечен в търсене без никаква цел освен самия път?

Не знаем и не бихме могли да знаем. Но това е Женският дом, Земя Едно, и тук има други начини да разбираш и да виждаш, и по-велики загадки, както ни предстои да видим. Що се отнася до Башо, единствената ни подсказка е последното му стихотворение, което никога не е било публикувано. То гласи:

Самбелу.

Таем ю саве лафем хем, хеми килим ю.

Самбелу Аво! Самбелу,

Самбелу блонг ми. Ми лафем ю. Ми луклук ю.

Ю килим ми,

Ми килим ю. Ю лафем ми, ми лафем ю.

Самбелу. Самбелу.

Самбелу.

И се превежда грубо като: „Шамбльо. / Когато я обичаш, тя те наранява. / Шамбльо, о, шамбльо, / моя шамбльо. Обичам те. Гледам те. / Ти ме нараняваш, / аз те наранявам. Ти ме обичаш и аз те обичам. / Шамбльо. Шамбльо. / Шамбльо“.

 

 

— Да — каза Кармел.