Дойдох за първи път в Централната станция през един зимен ден. На зелените площи седяха африкански бежанци с безизразни физиономии. Чакаха, но какво, не знаех. Пред една месарница две филипинчета си играеха на самолети — разперили широко ръце, те пикираха, кръжаха и стреляха с въображаемите си картечници. Зад щанда на месарницата филипинец сечеше със сатър един гръден кош на котлети. Малко по-нататък се намираше заведението за шаварма „Рош Ха’ир“, което в миналото бе взривявано на два пъти от атентатори самоубийци, но си работеше нормално. Миризмата на мазнина и кимион се носеше над шумната улица и усетих, че съм гладен.

Светофарите мигаха в зелено, жълто и червено. Отсреща един мебелен магазин се бе разпрострял върху паважа в изобилие от крещящи дивани и столове. Неколцина шумни наркомани седяха на обгорелите останки на някогашната автогара и си бъбреха. Аз носех слънчеви очила. Слънцето беше високо в небето и макар да беше студено, това беше средиземноморска зима, светла и в дадения момент суха.

Тръгнах по пешеходната улица Неве Ша’анан. Намерих подслон в едно кръчме с няколко дървени маси и столове и малък тезгях, където се сервираше бира „Макаби“ и почти нищо друго. Нигериецът зад тезгяха ме изгледа безизразно. Поръчах си бира. Седнах, извадих бележника и химикалката и се взрях в страницата.

Централната станция, Тел Авив. Настоящето. Или поне някакво настояще. Още една атака срещу Газа, наближаващи избори, на юг в пустинята Арава строят гигантска разделителна стена, за да спрат бежанците. Бежанците вече бяха в Тел Авив, съсредоточени в района на старата автогара в южния край на града — около четвърт милион, плюс неохотно търпените икономически имигранти: тайванци, филипинци и китайци. Отпих от бирата. Беше гадна. Взрях се в страницата. Заръмя.

Започнах да пиша:

Някога светът беше млад. Корабите на Изхода едва бяха започнали да напускат слънчевата система; светът на Райа още не беше открит; д-р Новум още не се бе върнал от звездите. Хората продължаваха да живеят, както са си живели винаги: в слънце и дъжд, влюбваха се и се разлюбваха, под синьо небе и потънали в Разговора, който е навсякъде около нас, винаги.

Това беше в старата Централна станция, онзи гигантски космодрум, който се издига над двата градски пейзажа — на арабския Яфо и еврейския Тел Авив. Случи се между арките и паветата, на един хвърлей камък от морето: човек още можеше да помирише солта и катрана във въздуха и да гледа по изгрев-слънце кръжащите във висините соларни хвърчила с крилатите им сърфисти.

Беше време на чудати раждания, да: ще прочетете за това. Без съмнение се чудите за децата на Централната станция. Чудите се също и как са позволили на един стригой да дойде на Земята. Това е утробата, от която е изпълзяло човечеството, пробивайки си път с кървави нокти и зъби, за да се устреми към звездите.

Но е също така и наследственият дом на Другите, тези рожби на дигиталната епоха. В известен смисъл това е не по-малко и тяхна история.

Тук, разбира се, има и смърт: винаги има. Оракула е тук, както и Ибрахим, вехтошарят, и много други, чиито имена може да са ви познати…

Но вие вече знаете това. Трябва да сте видели Възхода на Другите. Всичко е тук, макар че те направиха всеки да изглежда толкова красив.

Всичко това стана много отдавна, ала ние още помним; и си шепнем старите приказки един на друг през еоните, тук в нашата временна спирка сред звездите.

Всичко започва с едно малко момченце, което чака отсъстващия си баща.

Един ден, казват старите приказки, един мъж паднал на Земята от звездите…

Към следващата част или към съдържанието

Лави Тидхар Централна станция (1)

Метаданни

Данни

Централна станция

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пролог

Лави Тидхар
Централна станция (1)