Лави Тидхар
Централна станция (7)

6.
Нишки

— Реалността — каза робосвещеникът — е тънко и крехко нещо.

Р. брат Поправи-Го гледаше малкото си паство. Залата на Трето ниво, Централната станция: този възел на Роботската църква. Вече малцина следваха истинската вяра. На Р. Поправи-Го понякога му се струваше, че само роботите още вярват. Другите, онези странни безтелесни дигитални интелекти, бяха избягали от вярата в светове от чиста математика, безконечност от виртуални възможности. Докато хората, от своя страна, се нуждаеха, а понякога и копнееха за вяра, но рядко знаеха по кой път да поемат. Конкуренцията беше жестока, когато имаш юдаизъм редом с римски католицизъм, будизъм срещу елронизъм, марсиански Преродени редом с ислям.

А Роботската църква беше строга, роботите гледаха на себе си като на метални пастири, странната връзка между човешката материалност и трансценденталността на Другите. Р. брат Поправи-Го се прокашля с гласа на отдавна мъртъв човек и продължи службата.

— Реалността — каза той и се запъна. Паството го гледаше с внимание. Г-жа Чонг Старша беше тук, на скамейките в дъното с приятелката си Естер; те бяха колекционери на религии, изпробваха всяка вяра като ценители, подсигурявайки залозите си, колкото повече остаряваха. Група кисели домашни уреди наблюдаваха службата във виртуалния свят — кафемашини, хладилници, една-две тоалетни, — уредите повече от всеки друг се нуждаеха от напътствията на роботите, ала често бяха своенравни, горчиви, склонни към дребнави спорове, както със собствениците си, така и помежду си. Никога не беше имало кой знае колко роботи. Хуманоидни, недодялани, те не принадлежаха на нито един от двата свята, реалния и нереалния, и не се произвеждаха вече век или повече. За да свързва двата края, Р. брат Поправи-Го изпълняваше по съвместителство ролята на моел за евреите в Централната станция. В това поне го ценяха. Той беше добър моел, ръкоположен, и умееше да извършва майсторски деликатната операция по отстраняване на кожичката, никога не бе имал оплаквания. В по-младите си дни Р. брат Поправи-Го се замисляше за смяна на вярата. Да стане робот-евреин не беше чак толкова невероятно, на Марс имаше прочут равин, който бе един от първите роботи, произведени някога. Но да станеш евреин не беше лесно. Тази вяра не гледаше с добро око на чужденците.

— Консенсусната реалност е като тъкан — започна пак той. Паството го слушаше, в малката тъмна църквица се чуваше сухо шумолене, усещаше се мирис на метал и борова смола. — Състои се от много отделни нишки, всяка от които е реалност сама по себе си, самокодиран свят. Всеки от нас има своя собствена реалност, свят, съставен от нашите сетива и умове. Следователно гобленът на консенсусната реалност представлява групово усилие. За него е нужно достатъчно много от нас да стигнат до съгласие какво е реалността. Да определим формата на гоблена, ако щете.

Тази последна добавка се хареса на Р. брат Поправи-Го. „Ако щете“. Тя придаваше на аргументите определена тежест.

— Ако щете — повтори той, наслаждавайки се на думите. — За да съществува реалността, трябва всички ние да я възжелаем. Ние сънуваме…

Поколеба се пак. Роботите не сънуваха, не и в истинския смисъл на думата. И ядката на аргумента ставаше определено будистка. Р. Поправи-Го често бе размишлявал върху прераждането. Много дигитални същества бяха практикуващи будисти. Дигитално същество, родено в Развъдника като част от специализиран И-цикъл, отговорно за оживяването на кафемашина, би могло през следващия си цикъл да стане ум, изчисляващ разсейването на далечните мъглявини, или совалка, сновяща между подводните градове на хората, или би могло даже да трансцендентира, да стане истински Друг, безтелесен, постоянно мутиращ и променящ се, търсещ онова, което е истина и следователно красиво, в нереалния свят.

Но роботите рядко се променяха, помисли си Р. брат Поправи-Го с малко тъга. Също като хората, те само заприличваха повече на себе си.

— Ние сънуваме консенсус на реалност — каза той. Прокашля се отново. Разполагаше с цял спектър грижливо подбрани кашляния. — Представете си, че светът е една огромна мрежа и всички живи същества са възли, съединени с деликатни нишки. Без мрежата всички ние щяхме да сме самотни, изолирани възли, точици светлина в необятния междугалактически мрак. Пътят на робота е стремеж към Единение с всичко. Той не е лесен път. Често е самотен. Животът и нер-животът образуват реалността. А сега, нека ви поведа…

Р. брат Поправи-Го сведе глава и паството направи същото, хората и дигиталните създания.

— Творецо наш, който си в нулевото поле, да се светят деветте ти милиарда имена…

Паството замърмори след робосвещеника. После един по един се наредиха да приемат причастието. Дигиталната нафора съдържаше свръхкриптирани Разпятийни процедури. Хората я слагаха под езиците си, където тя се разтапяше бавно и навлизаше в кръвния поток и биологичния възлов интерфейс. Дигиталните същества я приемаха директно. За момент малкото паство на тази Роботска църква се сля наистина, образувайки един И-цикъл, постигайки съгласие за консенсусна реалност — колкото и краткотрайно да беше то.

 

 

Р. Поправи-Го имаше чувството, че церемонията по обрязването мина добре. Беше най-малкото момче на Чонг, Леви. Р. Поправи-Го познаваше семейство Чонг от поколения, още от Жонг Вейвей, родоначалника, през всичките братовчеди, племенници и лели, пръснати из Централната станция. Влад седеше на почетното място на сандак, или кръстник на детето. Старецът държеше бебето, но лицето му беше безизразно, невиждащо. Беше го поразила болест на паметта и Р. Поправи-Го се тревожеше за него.

Но сега беше време за радост. Роботът отдели внимателно кожичката от върха на пениса на бебето със специален нож, измел, докато извършваше първата благословия. После извърши приа, оголването на главичката чрез отделяне на вътрешния епител, отново с помощта на ножа. Гордият баща извърши втората и третата благословии. После, пред очите на внимателната публика в малката синагога, роботът извърши мецица бапе, като засмука раната, докато изкара кръв.

Бебето плачеше. Той наля внимателно ритуалното вино в чашата, която държеше в дясната си ръка, и обяви името на детето — Леви Чонг — и името на баща му, Влад. После отпи от виното. Сега детето вече беше евреин според древните закони. Накрая Р. брат Поправи-Го топна метален пръст във виното и го сложи в устата на младенеца. Момченцето засмука пръста и спря да плаче. Избухнаха радостни възгласи. Г-жа Чонг Старша, киборгизирана, но все още с остър ум, заплака със солени сълзи.

Най-сетне церемонията свърши, бебето беше предадено на родителите и тълпата се отправи към съседната стая, където бе наредена почерпка. Пасти и хляб, шакшука — пържени яйца върху дебел слой доматено-чушков сос, готвен на бавен огън, — кафе от самовар, плато със сирена, бюреци със сирене, картофи или гъби, омлети, конфитюри. Чонг се нахвърлиха върху масата така, сякаш бяха примрели от глад. Роботът сновеше сред семейството и приятелите, ръкуваше се с тях, бъбреше си — държеше чаша с черно кафе, от която посръбваше сегиз-тогиз.

Р. Поправи-Го спря за момент пред един мъж, който му се струваше познат. Имаше външността на Чонг, но в първия миг роботът не можа да го познае. Мъжът изглеждаше кротък, чувстваше се удобно в обкръжението си, но в него имаше и нещо срамежливо, може би сдържано. Стоеше до една жена, която робосвещеникът познаваше твърде добре: Мама Джоунс и момчето й Кранки.

— Мириам — каза Р. Поправи-Го на жената. — Радвам се да те видя пак, както винаги.

— Аз също, Р. Поправи-Го — отвърна тя с усмивка.

Познаваха се отдавна. Роботът се обърна и сведе поглед. Хакнатите очи на момчето се взираха в него, дяволита усмивка извиваше ъгълчетата на устата му.

— Здравей, Кранки — каза Р. Поправи-Го. Момчето го караше да се чувства някак си недодялан. Безпокоеше го.

— Здрасти, Тенекиени човече — отвърна момчето.

— Кранки! — възкликна потресено Мириам.

— Няма нищо — каза роботът. Забеляза, че мъжът до Мириам не успя да скрие съвсем усмивката си. — Как си, Кранки? Помниш ли ме?

Робосвещеникът беше моел при обрязването на самия Кранки, разбира се. Момчето каза:

— Ходих на плажа вчера с Исмаил. Хванахме риба. — Показа с ръце. — Ей толкова голяма.

Мириам сложи ръка върху главата на момчето. Робосвещеникът тъкмо се канеше да заговори, когато то каза:

— Нека ти покажа. — Малката му ръка посегна доверчиво към металната на робосвещеника. Роботът протегна автоматично своята…

Пръстът на момчето докосна лекичко метала на роботската длан.

 

 

„Кое е реално?“

Думите шепнеха в мозъка на робота. Милиарди цикли, безчет милиони разклонения в квантовото бинарно дърво, които се местеха и меняха, аристократична мрежа-свят, като планета или човешки мозък, милиарди отделни елементи, образуващи един-единствен скъпоценен И-цикъл, илюзия за същество.

„Кое е реално?“

Думите шепнеха в стария мозък на робота, автоматично превеждани на десетки езици, основните сред тях иврит и астероиден пиджин: „Ма амити? Ванем иа и тру?“

Образите се блъскаха в ума му, неудържим наплив от сигнали на високо ниво, потоп от данни, и сред тях се открояваше един: момчето, Кранки, и още едно, което изглеждаше като негов близнак, момче, чиито очи бяха в патентованото зелено Бозе вместо синьото Армани на Кранки. Двете момчета на плажа на Яфо, вървят по водата и ловят риба с малките си ръце, бъркайки в ясната синева на Средиземно море…

Което избухна в звезди, вихрещи се галактики, планети, кръжащи около жълти слънца, подобни на злобни очи, грамадни космически кораби с черни корпуси, движещи се като прашинки между планетите. Гледката се фокусира, измести се; пръстени се въртят в космоса отвъд Титан, дронове убийци се бият безшумно в Галилеевите републики, интелигентни мини се носят в орбита около Калисто в далечния-далечен космос; паяците пеят, докато засяват облака на Оорт с нови възли; а на Драконовия свят, замръзнала луна край Плутон, милионите тела на Дракона се движат през тунелите по загадъчните си обиколки и цялата ледена луна представлява един гигантски мравуняк…

„Ванем иа и тру?“

На Марс, в Тонг Юн Сити, в един дървен параклис, под големия купол, поетът Башо превежда Шекспир на пиджин:

Блонг стап о но блонг стап,

хеми ван гудфала квесджен иа

А в другия край на космоса, далеч от движещия се Марс и двете му луни, пламтящи от човешки светлини, оттатък „солвота блонг спес“, танцуват образи, „солвота блонг вори“, морето на тревогите и тези „бунаро“ на свирепата съдба…

По земната луна пъплят големите тераформиращи паяци, мълчалив мътносребрист метал, и две момчета стоят на повърхността без шлемове, смеят се, сякаш на някаква споделена тайна шега, а ръцете им правят знаци:

„Ванем иа и тру?“

 

 

Р. Поправи-Го беше потресен от тази буря от информация. Стоеше и гледаше момчето, докато тя бавно заглъхваше.

— Брат Поправи-Го? — обади се Мириам Джоунс. — Добре ли си?

И-цикълът с таг Р. Поправи-Го оживя отново, или се върна онлайн.

— Аз съм робот — каза той. — Рядко ми прилошава.

Мама Джоунс се усмихна учтиво. Мъжът до нея каза:

— Не знам дали ме помниш, братко. — Протегна ръка. — Борис — представи се с внезапно смущение. — Борис Чонг.

Р. Поправи-Го го изгледа.

— Борис Чонг ли? — рече учудено. Образите в паметта му бяха съвършени — срамежливо момче, високо, върлинесто, усмихнато, винаги усмихнато, тихо дете, а преди това и бебе. Р. Поправи-Го беше моел и на онова обрязване… — Но ти замина, това беше…

Роботът млъкна; можеше да цитира точния ден, час, минута, ако искаше. Как не го беше познал? Но Борис беше заминал като момче, а се беше върнал мъж. Външното го бе променило, видя роботът.

Самият Р. Поправи-Го също беше излизал в космоса, разбира се. Веднъж, преди век, беше заминал на поклонение, роботския хадж, на Марс, в Тонг Юн Сиги, в залата на Трето ниво дълбоко под марсианските пясъци, където се намира най-големият от всички базари на мултивярата, за да се срещне със самия Робопапа в роботския Ватикан. Беше славно събитие! Стотици роботи, някои бивши бойни дронове, някои бежанци от сметищата, всички събрани заедно, от всяка обитаема луна и планета, от Полипорт на Титан и от пустините с марсиански кибуци, от Лунния порт и Москва, Нюър Делхи и бахайските пръстени около Сатурн. И един от Централната станция. Хаджи Р. Поправи-Го, ръкоположен в онзи голям събор на физическото и дигиталното.

На въпросната среща някои бяха избрали да отидат още по-далеч. Да се присъединят към корабите на Изхода в бавните им еднопосочни пътувания извън слънчевата система. А някои бяха предпочели да останат и в дълбините на Марс да сътворят нови като себе си, деца…

Деца!

Може би всичко се свеждаше до това, помисли си Р. Поправи-Го, докато потопът от данни заглъхваше, образът на тези две момчета от Централната станция на луната, Кранки и приятелят му.

Деца. Роботът беше обрязал стотици деца, но никога не беше имал свое.

— Братко?

Човешкият глас го върна към настоящето.

— Борис Чонг — каза с почуда роботът. — Къде беше през всичките тези години?

Мъжът сви рамене. Ръката му, забеляза роботът, посегна към ръката на Мириам и върховете на пръстите му докоснаха нейните. Р. Поправи-Го ги помнеше заедно, момчето и момичето, които те бяха някога. Любовта кара хората да сияят, сякаш са метални нишки, нагрени от електрически ток.

— Бях на Марс, в Пояса… — каза мъжът. — Аз… наскоро се върнах. Баща ми…

Да, искаше да каже Р. Поправи-Го. Влад Чонг седеше в другия край на стаята и празните му очи се взираха в нищото. Някои хора страдаха от постепенна загуба на паметта, но за Влад беше обратното, помисли си роботът. Умът на Влад буквално преливаше от спомени, съвършени и дълговечни като диаманти, спомени, съхранявани още от времето на Вейвей. Владимир Чонг не можеше да вижда, защото погледът му — какъв ужас — бе насочен навътре в него.

Роботът кимна, стисна ръката на Борис и докосна леко Мириам по рамото. Момчето, Кранки, беше отишло да си играе с другите деца. Р. Поправи-Го помнеше, че навремето Борис работеше в родилните клиники. Що за деца бяха правили там, скалъпени от геноми с отклонения и краден код?

Роботът се чувстваше уморен — ако може да се каже, че роботите чувстват, помисли си той. Тялото му работеше под оптималния си капацитет. Беше старо, скърпено, части се намираха трудно, никой не беше произвеждал роботи от десетилетия. На Р. Поправи-Го му се искаше просто да се включи в някой контакт, като човешка глава от жици в търговски център. Хората бяха намерили начин да стимулират центровете на наслада в мозъка със слаб електрически ток. Понякога Р. Поправи-Го копнееше за Тяло, за усещания. Хората бяха пристрастени към усещанията.

— Братко?

Кафето в чашата му беше изстинало. Р. Поправи-Го го остави на масата и отиде да си вземе ново. Кафето беше енергия, един робот можеше да превърне храната и напитките в енергия също толкова ефективно като човек. Но би ли могъл да извлече удоволствие от това?

Удоволствието беше трудна и объркваща идея. Е Поправи-Го си помисли, че може да го избере за тема за проповедта идната седмица.

— Братко?

Гласът прозвуча отново и този път съзнанието му го регистрира. Р. Поправи-Го се обърна. Пред него стояха двама усмихнати мъже, хванати ръка за ръка.

— Ян — каза Р. Поправи-Го. — Юсу!

Те също бяха хубава двойка, помисли си. Ян беше Чонг; Юсу беше от рода Джоунс на Централната станция.

— Официално ли е? — попита Р. Поправи-Го.

Двамата мъже се усмихнаха още по-широко.

— Да — каза Юсу.

— Скарахме се… — каза Ян — срамежлив, горд. „Толкова прилича на братовчед си Борис“, помисли Р. Поправи-Го.

— Той щеше да го направи онази нощ… — обади се Юсу.

— Бях приготвил всичко. Бяхме в Гранд Лаундж…

— Аз не бях готов — каза Юсу. — Не мислех, че съм готов.

— Тръгна си и не си говорихме цял месец. Но…

— Той ми липсваше — казаха и двамата заедно, после се засмяха.

— Мазал тов! — каза роботът. Стисна ръцете им. Толкова много любов, млада и стара, в тази стая. „Сигурно отново е пролет“, помисли си Р. Поправи-Го. Почти не бе забелязал. Пролетта имаше такъв ефект върху хората.

— Помирихме се. Аз не можех да спя, живеех в адапторастителните квартири — каза Юсу.

— Аз спях в лабораторията — каза Ян. — Работех през цялото време.

— Събрахме се и…

— Мазал тов — повтори роботът.

— Братко — каза Ян. — Искаме да те помолим за нещо.

— Каквото пожелаете — каза Р. Поправи-Го. И го каза искрено.

— Искаме да ни венчаеш — рече Юсу.

И двамата го погледнаха с очакване. Роботът също ги изгледа. После каза:

— За мен ще е чест.

Беше правил сватби и преди. Сватби и обрязвания, а също и погребения. „Един робот — помисли си Р. Поправи-Го — повече от всичко се нуждае от цел“. Продължи да стиска ръце наляво и надясно, метал срещу плът.

— Благодаря ти, братко! — Наоколо се събраха роднини, за да поздравят младата двойка.

— Брат Поправи-Го — обади се нечий глас. Беше г-жа Чонг Старша, приближи се до него. Спогледаха се. Тя беше повече от наполовина машина. Усмихна се. — За моето семейство ще е чест ти да извършиш церемонията.

Церемонията щеше да се извърши по обичая на Роботската църква. Централната станция представляваше смесица от вери. Чонг бяха смесица от китайци и израелски евреи; Чоу бяха римски католици; Джоунс бяха… не беше сигурен какви, макар че Мириам Джоунс често ходеше в параклиса на св. Коен на Другите.

— Благодаря — каза роботът. — Благодаря, че се обърнахте към мен.

Може ли един робот да чувства? Като убодеш робот, той не кърви. Но ако можеше да чувства, в този момент той се почувства… преизпълнен с емоции. Уморен, въодушевен — изведнъж пълната с хора стая му се стори потискаща, имаше нужда от простор, уединение, време да се оттегли от физическия свят. Някои от роботите напускаха църквата, изоставяха напълно физическия свят и преминаваха в дигиталния, нематериалния, царството на Другите. Някои се качваха на корабите на Изхода, други се трансформираха, прераждаха се в по-скромни съсъди, понякога можеше да срещнеш стара кафемашина, която някога е била робот, потърсил различен път към просветлението в своята служба.

— Братко?

— Моля ви, госпожо Чонг — каза роботът. — Трябва да се оттегля.

Тя го погледна и очите й бяха нечовешки, разбиращи. Един ден г-жа Чонг Старша щеше да се отърси от последните остатъци човечност и да стане търсач като самия него. Той имаше надежди за г-жа Чонг, тя беше най-обещаващата сред неговите новопокръстени.

Тя кимна — лек, почти незабележим жест. Робосвещеникът излезе от стаята. Още не беше сигурен какво е станало с момчето, с Кранки. То не беше съвсем човек, осъзна роботът. Може би някак си беше отчасти Друг; и тази загадка озадачаваше Р. Поправи-Го.

Стигна до асансьорите и се качи на Четвърто ниво, където от безброй години живееше под наем в малка квартира. Сервизни тунели, складови клетки, коридори, водещи все по-навътре в станцията, където се простираха неописуемо гигантски складове и където сърцето на станцията пулсираше в постоянен ритъм — роботът го усещаше със ставите си.

Р. Поправи-Го отвори вратата на личната си квартира — малък тъмен килер в редица от други подобни. Тук можеше да остане наистина сам.

Беше си у дома.

Затвори се вътре и отвори ума си към Разговора, непрестанния прибой от бъбрещи гласове, сновящ между световете, и думите изплуваха отново в съзнанието му, без отговор; „Ванем иа и тру?“

Брат Р. Поправи-Го се носеше през космоса и гледаше множество информационни потоци през множество възли. В един марсиански кибуц се роди дете, в космоса около Йо се взриви древна мина, извършвайки самоубийство, на Титан един мюезин зовеше правоверните на молитва. Космосът беше пълен с въпроси, животът бе изречение, което винаги завършваше с многоточие или въпросителна. Не можеш да отговориш на всичко. Можеш само да се надяваш, че изобщо има отговори.

„За да бъдеш робот, имаш нужда от вяра“, помисли си Р. Поправи-Го.

За да бъдеш човек, също.