Лави Тидхар
Централна станция (5)

4.
Господарят на изхвърлените вещи

В онези дни все още имаше вехтошари в Яфо и Централната станция, както бе имало винаги, и главен сред тях беше Ибрахим, когото понякога наричаха Господаря на изхвърлените вещи.

В онези дни все още имаше вехтошари в Яфо. Беше ги имало винаги, отчасти евреи, отчасти араби, отчасти нещо друго. Това беше скоро след Убийството на месията, за което сигурно сте чували и за което историкът Елезра (самият той праотец на Мириам Елезра, която отиде с автоматона на Голда Меир до древния Никога Несъществувал Марс и промени хода на една планета) писа: „Беше време на страсти и несигурност, време на омраза и на мир, в което появата на месията и последвалата му екзекуция бяха почти случайни“.

Сигурно сте го виждали да се приближава хиляди пъти. Той присъства на заден план, винаги на заден план, на снимките на туристите, на множество видеозаписи. Първо каручката, с равна платформа, търкаляща се върху четири колела от стар автомобил. В сметищата на Яфо изобилстваше от превозни средства от ерата на двигателите с вътрешно горене, цели кули от тях, образуващи селище от боклук, в което се криеха градските несретници. Каручката беше теглена от един или два коня, родени и отгледани в града: сив и бял бяха тези палестински коне, мелези и далечни братовчеди на благородните арабски породи. Дребни, яки и търпеливи, те теглеха каручката, отрупана със счупени и повредени вещи, без да се оплакват, а през уикендите бяха накичвани със звънчета и пъстри премени и возеха малки деца по крайбрежния булевард срещу такса.

Вехтошарите, също като старите пристанищни хамали по свое време, си имаха лижана, таен управителен съвет, избиран според възрастта и опита — и неговият най-изтъкнат член беше Ибрахим.

Кой беше Ибрахим и как бе дошъл в град Яфо по сините блестящи води на Средиземно море?

Истината беше, че никой не знаеше. Той открай време си беше тук. Вечният крал на изхвърлените вещи. Носеха се слухове, че е братовчед по Друг на Оракула на хълма, защото Ибрахим също беше Съединен, палецът му представляваше златна протеза, Друг, свързан към възела му, смесица от човешки и дигитален ум. Никой не знаеше името на Другия. Може би и двамата се казваха Ибрахим.

Маршрутът му рядко се променяше. По тесните улички на древен Аджами, с каменните къщи, гледащи към морето и пристанището, отдалечавайки се от новите височини на възвръщенците; надолу по хълма до старата часовникова кула, по улица „Саламе“, като викаше по пътя: „Вехтошарят! Вехтошарят!“.

Върху каручката се трупаше смет. Ненужните вещи на цели векове. Хората знаеха и чакаха Ибрахим. Скъсани лекьосани матраци, маси със счупени крака, древни дядови часовници китайско масово производство, от тип, популярен през някое отминало десетилетие. Захвърлени автоматони, виетнамски бойни кукли, използвани в някоя отколешна война. Картини. Печатни книги, мухлясали и ръсещи страниците си като есенни листа. Мотори за гигантски рибни фризери. Избелели турски килими.

А веднъж и бебе.

Беше намерил дребосъчето при една от обиколките си. Това стана рано сутринта, слънцето едва бе изгряло. Ибрахим се изкачи по „Саламе“ и сви към Централната станция.

Адапторастителните квартали високо горе се поклащаха на вятъра. Те никнеха около Централната станция като плевели. Растяха в покрайнините на стария квартал, край старите запустели магистрали на Тел Авив, опасвайки необятното здание на космодрума, което се издигаше към висините. Къщите никнеха като дървета, разцъфтяваха, адапторастителни плевели, хранещи се от дъжда и слънцето и заровили корени в песъчливата земя, трошейки стария асфалт. Адапторастителни квартали, сезонни, нестабилни, с никнещи стени, врати и прозорци, полуотворена канализация, висяща във въздуха, оголени бамбукови тръби, апартаменти, растящи един над друг и един в друг, без ред или логика, образувайки висящ насред въздуха паваж, къщи под шантави ъгли, бараки и колиби с полуоформени врати, прозорци като очи…

Наесен кварталите повяхваха, вратите изсъхваха, прозорците се сгърчваха бавно, тръбите увисваха. Къщите падаха като листа на земята долу и почистващите машини мърмореха щастливо, поглъщайки сбръчканите листа на бившите обиталища. Над земята жителите на тези сезонни квартали стъпваха внимателно, изпробвайки повърхността при всяка крачка, за да видят дали ще издържи, мигрираха на фона на небето към други, по-свежи израстъци, нови адапторастения, които разцъфтяваха нежно, разтваряйки прозорците си като плодове…

Захвърлен метал и пластмаса на пътя долу. Ибрахим не можеше да познае какво е било това по-рано: може би автомобили и шишета за вода, превърнати в изоставена скулптура. Изкуство, никнещо като дива технология в Централната станция.

То лежеше наблизо. Беше малко вързопче и той не го забеляза, докато не се размърда. Ибрахим се приближи предпазливо, защото понякога в Централната станция разни създания се измъкваха на воля. Понякога сред боклука имаше змии, все още живи бойни кукли, адапторастителна мебел с враждебно програмиране, самоделни стари пушки и муниции, виртуални религиозни артефакти с неизвестни сили…

Ибрахим се приближи до вързопчето и то издаде звук, който го накара да замръзне. Беше от онези звуци. Веднъж бе намерил малко вълче, вмъкнато контрабандно от Монголия. То умря в плен. Издаваше същите звуци.

Въпреки това Ибрахим се приближи още. Погледна.

В него се взираше бебе. Обикновено бебе, каквото човек вижда всеки ден, навсякъде: Яфо и Централната станция бяха пълни с деца. Това обаче беше в кутия от обувки.

Ибрахим клекна до бебето. Кутията от обувки беше на евтина марка. Бебето имаше ясни, блестящи зелени очи, кожата му бе тъмна, а главата — гола. Ибрахим се взря в него. Наоколо нямаше никого. Бебето се оригна.

Ибрахим посегна към момченцето — беше момченце — внимателно, все още предпазлив. В Централната станция човек никога не знаеше. Ръчичката на бебето се вдигна да срещне неговата. Беше зряло за възрастта си. Все едно се ръкуваха. Пръстите им се докоснаха. Порой от данни, като по широколентов канал, връхлетя Ибрахим. Образите препълниха съзнанието му. Невъзможни неща. Гледки от пръстените на Сатурн. Битка на четириръки червенокожи марсиански Преродени във виртуалната им империя. Равин на космически кораб, пътуващ за Пояса, който се моли сред астероидното поле в малка влажна стая на древен миньорски съд.

В докосването на момчето имаше_ токток блонг параван_, езика на Другите.

Другият на Ибрахим се събуди и промълви:

„Какво, по…“

Умът на Ибрахим не можеше да издържи на наплива. Бурята от данни вилнееше, отклонявайки се към неговия Друг, който се изключи, докато се опитваше да се справи…

Една дума, измъкнала се от вихъра, която го накара да трепне…

„Месия…“

„Дръпни си ръката!“

Лекото докосване на бебето го впримчваше. Той започна да се бори…

Бебето се оригна и се засмя. Контактът прекъсна.

Ибрахим: „Усети ли?“

Нищо от неговия Друг.

Ибрахим: „??“

Неговият Друг, най-накрая: „!“

Ибрахим се взря в бебето, а неговият Друг направи същото през очите му.

В умовете и на двамата се въртеше една и съща мисъл:

„Само не още един!“

 

 

Ибрахим можеше да вдигне тревога. Аларма, излъчена от възела му, подскачаща през безкрайната мрежа, нашарила този град, планетата, на която се намираше, обитавания от хора космос около нея, планетите, луните, пръстените и корабите на Изхода. Щяха да цъфнат мироопазващи машини, механични следователи, двойно кодирани, защото тук беше буферната зона, Централната станция делеше арабския Яфо от еврейския Тел Авив. Щеше да се проведе свръхкриптиран дигитален спор за територия, анализ на ДНК-то на момчето — макар че само по цвета на очите му (търговска марка на „Боуз“, хакната, на възраст няколко десетилетия, но все още свирепо бранена от лицензните закони) Ибрахим можеше да познае, че е отгледано в резервоар, това беше специалност на Централната станция.

„Програма за развъждане на месии?“, поинтересува се Другият, след като се окопити.

— Не знам.

Той говореше на глас, ала тихо. Момченцето гукаше.

„Това мъдро ли е?“

— Да не би да имаш друга идея?

„Не ми харесва тая работа“.

Комуникацията се ускори, речта отстъпи място на образни кодове, смислови облаци. Ибрахим прекъсна потока по средата и вдигна бебето.

— Това момче — каза той, без да се обръща конкретно към никого, а спомените за Йерусалимското убийство бяха още пресни в съзнанието му, — заслужава различна участ.

 

 

Това беше преди години. Нарекоха момчето Исмаил. Отгледаха го толкова добре, колкото можеха.

Ибрахим живееше в голямото сметище на границата между Яфо и бившето еврейско предградие Бат Ям. Там живееха мънички полуразумни машинки и роботници, всички бездомници и изгубените.

Сметището.

Дворецът на изхвърлените вещи.

Изглеждаше подходящо място за момчето.

И така Исмаил израсна, говорейки арабския на Аджами и бойния идиш на роботниците. Говореше астероиден пиджин, този „токток блонг спес“. Говореше иврита, използван в съседния град. Когато стана по-голям, понякога помагаше на Ибрахим в обиколките му.

През Аджами, надолу до часовниковата кула, по „Саламе“ до Централната станция… Ибрахим събираше ранени същества, неговите роботници бяха намерени захвърлени на улиците на Централната станция, той ги беше събрал и поправил и те му даваха своята вярност, единственото, което им бе останало за даване. Те бяха кукли от синтетична плът, закърпени, с несъответстващи си органи, с размери на деца, с грубо изрисувани лица, някои от тях бегълци от плътските ями, някои — миниатюрни войници в градските войни, всички масово внесени от далечни фабрики и захвърлени, щом ползата от тях се е изчерпала.

Модифицирани животни, сътворени в домашни лаборатории от деца ентусиасти с генетичен комплект и инкубатор. Домашният дракон на Исмаил, тъжно създание, преработка на живеещ на Канарските острови Lagarto Gigante de la Gomera, отчасти механизиран с огнедишащ апарат; бедното кашлящо огън същество получи от момчето прякора Чамуди въпреки всички свидетелства за обратното, защото в него нямаше нищо сладко.

Цялото им племе живееше в огромното сметище, с векове от заровени слоеве, археологически разкопки, където можеше да се намери всичко, останките на епохите.

Момчето имаше… някои смущаващи навици.

Когато спеше, сънищата му понякога се материализираха над главата му, каубои и индианци, гонещи се в мъгливия сив мехур сънно вещество, който се оформяше от кондензацията във въздуха и се изпаряваше, когато REM сънят отстъпи на по-дълбокия NREM.

Имаше влечение към машините. Като всички деца, беше получил възел при раждането си. Не беше Съединен с Друг, не беше обвързан, и все пак понякога Ибрахим и неговият Друг имаха отчетливото чувство, че момчето ги чува как си говорят.

— Ти, разбира се, знаеш какво е това — каза Другият.

Ибрахим кимна.

Стояха на двора. Слънцето припичаше и оттатък каменните къщи на Аджами морето се бе ширнало гладко като огледало, а слънчевите сърфисти се гмуркаха и издигаха по ветровете над него.

„Има и други — каза Другият. — Деца, родени в резервоарите на лабораториите на Централната станция“.

— Знам.

„Би трябвало да поговорим с Оракула…“

Ибрахим я познаваше отдавна. Даже знаеше истинското й име. Никой не се раждаше оракул… освен това бяха кръвни роднини, както и сродници по Друг.

— Не — каза той.

„Ибрахим…“

— Не.

„Допускаме грешка“.

— Децата ще намерят свой път. С времето.

— Баба! — Момчето дотича до Ибрахим. — Може ли да дойда с теб на каручката днес?

— Не днес — каза Ибрахим. — Може би утре.

Лицето на момчето се сгърчи разочаровано.

— Все казваш утре — обвини го то.

„Тук е по-безопасно — каза мълчаливо Другият. — Тук той е защитен“.

— Но трябва да е с деца на неговата възраст.

— Какво казваш, баба?

— Нищо, Исмаил — каза Ибрахим. — Нищо.

Само че не беше нищо.

 

 

Драконът Чамуди умря след няколко месеца. Имаше погребение, най-грандиозното, правено някога в Двореца на изхвърлените вещи. Драконът имаше почетна стража от поправени бойни кукли и роботници, бяха дошли и хора от квартала в траурни одежди въпреки жегата. Боклукчиите изкопаха дупка в земята, като вадеха заровени съкровища: ръждясал велосипед, кутия с издялани на ръка шахматни фигурки от тъмно дърво и метален череп. Слепият просяк Ной, приятел на Ибрахим, стоеше до него, докато спускаха малкия ковчег. Една свещенослужителка, марсианска Преродена, следовница на Пътя, извърши опелото, червената й кожа блестеше от пот на слънцето, а четирите й ръце се движеха в сложни фигури, докато редеше думи за загуба и утеха, говореше за Императора на времето и как той приемал този дар. Исмаил стоеше леко извърнат, а очите му вече бяха сухи.

Слепият просяк Ной, чиито очи бяха скъпоценни камъни, гледаше развитието на церемонията по множество възлови канали. Пим, прочутият мемкордист, беше там и вплиташе погребението като нишка в продължаващото през целия му живот Повествование. То беше пращано към абонатите му, чийто брой варираше в милиони из цялата слънчева система. Като цяло беше трогателно и тържествено събитие.

— Кое е момчето до Исмаил? — попита Ной.

Ибрахим погледна и каза:

— Кое момче?

— Онова, малкото и тихото — рече Ной. Ибрахим се намръщи. Неговият Друг зашепна в мозъка му. Ибрахим се размърда, очите можеха да бъдат измамни. Погледна на сцената както я гледаше Ной, през Разговора.

Сега виждаше момчето, само че разпокъсано. В някои от информационните потоци то липсваше напълно, в други беше просто сянка. Единствено многостранният изглед на Ной разкриваше цялата картина. Момчето и Исмаил не говореха и въпреки това той остана с впечатлението, че комуникират бързо.

Момчето имаше тъмносини очи. Очи Армани. Ибрахим се зачуди дали го е виждал преди. Едно от децата на Централната станция. Момчето вдигна очи, сякаш по някакъв невъзможен начин бе доловило вниманието им. Усмивка разтегли ъгълчетата на устата му.

Пръстта покри миниатюрния дракон. Преродената свещенослужителка напяваше последните прощални думи. Гостите въздъхнаха. Роботниците отдадоха вяло чест. Денят беше горещ.

— Кой е приятелят ти? — попита Ибрахим по-късно, когато пиеха студена лимонада в сянката на струпаните коли. Двете деца се усмихнаха дяволито и непознатото момче каза:

— Нем блонг ми Кранки.

„Името ми е Кранки“.

Беше трудно да го видиш. То все се местеше през видеопотоците, призрак в преплитащите се мрежи.

— Здравей, Кранки — каза Ибрахим.

— Мама ме вика — каза изведнъж момчето. Гласът му идваше отвсякъде и отникъде. — По-добре да вървя.

А после се стопи и Ибрахим почувства смут.

— Месианският импулс е най-силен, когато е концентриран — каза философски Ной. Погребението бе свършило и Исмаил не се виждаше никъде. Ибрахим знаеше, че момчето е отишло на плажа с някои от другите деца. Този път материални. — Тази наша земя винаги е била магнит за търсачите на вяра.

Много остана неизречено между тях. Ибрахим каза внимателно:

— Исках нормален живот за момчето.

Ной сви рамене и скъпоценните камъни на очите му заблестяха в слабата светлина.

— Какво е нормално? — попита той. — Ти и аз сме реликви от далечното минало. Вкаменелости, заровени в пясъците на времето.

Ибрахим се насили да се изсмее.

— Говориш като Прероден.

Ной се ухили, после сви рамене и каза: Преродените вярват в минало, което никога не е съществувало. Копаят за виртуални вкаменелости.

Усмивката на Ибрахим се беше стопила.

— Докато…? — попита той.

— Докато децата представляват бъдещето — каза Ной. — Е, може би не точно бъдещето, но някакво бъдеще. Настоящето се разпада. Всички го усещаме. Бъдещетата се разклоняват като израстъците на дърво.

— Колко? — попита неспокойно Ибрахим.

Ной сви рамене.

— Деца ли?

Ибрахим кимна.

— Питай в родилните клиники — каза Ной и се изправи сковано. — По-добре да вървя. Офелия ще ме чака.

Ибрахим остана сам на сметището. Имаше чувството, че градът се подготвя за кръстоносен поход. Още помнеше месията, истински наследник на цар Давид — генетично потвърдено, който беше пристигнал в Йерусалим на бяло магаре, с всички необходими поличби. Това не беше Краят на дните, но някакъв Край на дните. А после някой го свали със снайпер. Един месия по-малко.

Тази част на света винаги се бе нуждаела от месия. Както и други. Носеха се слухове… за проекта Сингуларен Исус в Лаос. Черните монаси. Казваха, че на Марс, в Нови Израел, готвели огромна виртуалност, в която Холокостът никога не се е състоял. Шест милиона призрака, които се размножават. Говореше се, че астероидът Цион се е устремил навън от слънчевата система, следвайки излъчения сън на един древен бог. Ибрахим беше стар. Помнеше времето, когато още имаше портокали. Някога в Яфо спираха параходи и камили носеха на пристанището портокали „шамути“, и малки лодки ги откарваха до чакащите кораби. Това място винаги бе било център на една глобална мрежа. Портокалите заминаваха за Англия, за пристанищата Манчестър, Саутхамптън и Плимут, и хората там още помнеха портокалите от Яфо.

Но Централната станция беше нова, помисли си той. Беше нов център на нова мрежа. Някъде в този микрокосмос на отчуждението се раждаха нови религии, излюпваха се месии. Той искаше нормален живот за момчето. Но нормалният живот никога не е даденост, той е общоприета илюзия, а момчето с лицензираните очи можеше да прозре през повечето такива.

Децата бяха родени. Някой бе планирал появата им. Един ден момчето щеше да се промени, но в какво щеше да се превърне, Ибрахим още не знаеше.

Същата вечер, след погребението, докато той седеше в Двореца на изхвърлените вещи, Исмаил се върна от плажа. Малкото му жилаво тяло блестеше от солената вода, очите му бяха ясни и той се смееше. Ибрахим, който никога не бе имал собствени деца, го прегърна.

— Баба! — каза момчето. — Виж какво намерих!

Обичта представлява смесица от опасения и гордост. Ибрахим загледа как момчето излезе от двора и се върна с едно кученце, малко и черно, с бяло носле, което го ближеше по опакото на ръката.

— Ще го кръстя Сюлейман — каза момчето.

Ибрахим се засмя и каза:

— Ще трябва да го храниш.

— Знам — каза момчето. — Ще се грижа за него. Ще видиш.

Исмаил се втурна през сметището, а кученцето тичаше след него с изплезен език. Ибрахим ги гледаше как се отдалечават и се притесняваше.

Тази нощ сънува сън. В него двете момчета стояха край огън, горящ в един варел. Макар да знаеше, че Исмаил спи, а приятелят му Кранки е далеч в Централната станция, долавяше в съня някаква странна реалност. Двете момчета си говореха; устните им се движеха, но не излизаше никакъв звук и Ибрахим не можеше да разбере какво казват. Събуди се внезапно, с разтуптяно сърце. Неговият Друг беше буден в съзнанието му.

„Тя идва — каза Другият. — Тя идва“.

Ибрахим усети объркването му. Думите сигурно бяха дошли от съня.

Но кой идваше и защо, и с каква цел, не знаеха.