Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Central Station, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,3 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
NomaD (2017-2018)
Корекция
sir_Ivanhoe (2021 г.)

Издание:

Автор: Лави Тидхар

Заглавие: Централна станция

Преводач: Иван Иванов

Година на превод: 2016

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Година на издаване: 2016

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-720-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3034

История

  1. — Добавяне

10.
Оракулът

„Боговете се раждат и умират“, беше казал старият творец; ала той невинаги е бил стар.

Винаги бе имало такива, които прокарват мост между единия и другия свят. Такива, които се бъркат в световните работи.

Някога светът беше млад.

В Централната станция винаги бе имало Оракул.

 

 

Тя беше родена Рут Коен, в покрайнините на Централната станция, близо до границата с еврейския Тел Авив. Израсна на „Левински“, до пазара за подправки, и денят й бе обагрен в тъмночервеното на чушките, яркожълтото на куркумата и поразително лилавото на смрадликата. Никога не беше срещала прочутия си прародител св. Коен на Другите.

Беше достатъчно обикновено дете, през тийнейджърските си години мина през религиозна фаза и известно време посещава женска йешива[1]. Веднъж се събуди късно през нощта. Мълнии раздираха небето. Тя премигна, мъчеше се да си спомни какво е сънувала току-що. Вървеше по улиците на Централната станция и буря бушуваше на мястото, където би трябвало да е станцията, вихрушка, която стоеше на едно място, макар и да се движеше. Рут тръгна към нея, привлечена. Въздухът беше горещ и влажен. Безшумната буря съдържаше в себе си хора, застинали като манекени, бутилки и минибус с все още въртящи се колела и замръзнали лица вътре, долепени до прозорците. Рут почувства нещо в бурята. Разум, някакво знаещо нещо, не човешко, но не и враждебно. Нещо друго. Тя се приближи. Беше боса и усещаше топлината на асфалта под стъпалата си.

Тогава бурята отвори уста и й заговори.

Събуди я гръмотевица. Тя лежеше в леглото и се мъчеше да си спомни съня. Какво беше казала бурята?

Имаше някакво послание, нещо важно. Нещо дълбоко и древно: да можеше само да си спомни…

Лежа дълго така, преди да заспи отново.

Йешивата не беше голям успех. Рут искаше отговори, искаше да разбере гласа на бурята. Равините, изглежда, не желаеха или не можеха да й предложат това, така че за известно време Рут изпробва наркотиците, секса и младостта. Пътува до Тайланд и Лаос, където изучи Пътя на Огко, който не е никакъв Път, и говори с монаси, бармани и хора, живеещи в пълно потапяне. Там, в град Нонгкай на бреговете на Меконг, за първи път се прехвърли от собствената си реалност в тази на Гилдиите на Ашкелон, потопи се напълно, дълбоко в долните слоеве на Разговора. Първият път й се струваше странно: черупката на капсулата, горещата пластмаса, миризмата на немити тела, които са прекарали прекалено дълго в нея. А после капакът се затвори и светлината изчезна, сякаш бе в пещера, тиха като всяка гробница. Тя беше затворена, сляпа, безпомощна.

А после се прехвърли.

В един миг беше сляпа и глуха. В следващия стоеше под яркото слънце на Сисаванг-3, в лунната колония на Гилдията Чам.

Рут се присъедини към гилдията като нископоставен член и похарчи всичките си останали батове[2] за часове потапяне. Присъедини се към екипажа на един звездолет, „Парадоксът на Ферми“, и пътува из близкия сектор на игралния космос, а през цялото това време кожата й избеляваше и ставаше крехка от дългото потапяне в подобната на ковчег капсула.

Но въпреки всичко не намери каквото търсеше. Само веднъж, за кратко, се бе доближила до целта си. Беше намерила свещен предмет, талисман на игралния свят с голяма сила. Това стана на една запустяла луна в квадрант Омега. Тя беше слязла на повърхността сама. Намери талисмана в една пещера. Атмосферата беше годна за дишане. Рут не носеше шлем. Коленичи до предмета и го докосна. Лумна ярък пламък и тя се озова другаде.

Един глас, който приличаше на гласа от вихрушката в съня й, й заговори. Говореше директно в ума й, във възела й, обгърна я в топлина и любов: познаваше я.

Тя не си спомняше точно какво й каза той, нито как го каза. Но беше любопитен за нея; помнеше това, както и че гласът я нарече „братовчедке“: беше Друг, Сис-бог на ГнА.

Защо я беше нарекъл така? Когато се съвзе, беше на кораба. Предметът беше инвентаризиран, кредитната й сметка нарасна с хиляда точки, здравето, силата и защитите й бяха увеличени до максимум.

И изведнъж тя разбра какво иска. Искаше, болезнено и отчетливо, да узнае повече за Другите.

На следващия ден напусна вселената на Гилдиите на Ашкелон, но загадката я последва, докато излизаше, премигваща и разтреперана, под слънчевата светлина. Седна край реката с премалели мускули и изпи едно гъсто кафе, подсладено с кондензирано мляко. „Братовчедке“, беше казал гласът и беше пробудил в нея странно чувство, копнеж. Тя си помисли за своето семейство, за потеклото си, виещо се като нишки ДНК назад чак до св. Коен.

Но кой беше той?

Върна се в Тел Авив с неувереност, изпепелена от страстта. Знаеше какво иска.

Това, което още не знаеше, бе как да го получи.

 

 

Истината бе, че след дванайсетчасовия полет до Тел Авив Мат Коен имаше главоболие. Седеше на предната седалка на таксито, до шофьора, арабин с фалшиви слънчеви очила „Гучи“. С него бяха двама от изследователския му екип, Балаш и Фири, натъпкани неудобно на задната седалка на колата с обемистото си оборудване.

Мат замижа срещу ярката светлина. Изгладената му бяла риза се беше намачкала от полета и вече започваше да се покрива с петна от пот в горещия средиземноморски климат, с който не беше свикнал. Искаше му се да бе инвестирал в слънчеви очила, фалшиви или не, като шофьора.

В известен смисъл идването му тук беше отчаяна постъпка.

Таксито ги закара до покрайнините на Стария град на Йерусалим и ги остави там, с багажа им, в падащия здрач. Църковните камбани се смесваха със зова от джамиите. Покрай тях минаха ортодоксални евреи, облечени в черно, потънали в оживен спор. Горе в планините беше по-хладно. Мат беше благодарен поне за това.

— Е — каза Фири.

— Е — каза Мат.

— Това е — каза Балаш. Спогледаха се, тези трима коренно различни хора, уморени след дългия полет и местенето от страна в страна, от лаборатория в лаборатория, понякога посред нощ, набързо, понякога изоставяйки бележки и оборудване, понякога само с крачка преднина пред разгневените хазяи или други кредитори, или дори закона.

Те не бяха популярни, тези учени, изследванията им се смятаха за хем безнадеждни, хем неморални. Защото се опитваха да постигнат ефекта на Франкенщайн, да породят живот в затворените си мрежи, също както някой биолог би могъл да развъжда попови лъжички и да ги гледа как се превръщат в жаби. Те разполагаха с поповите лъжички, но засега тези попови лъжички не се бяха превърнали нито в жаби, нито в принцеси — продължаваха да съществуват само in potentia.

Настаниха се в малък хостел, който щеше да е временната им база, докато успеят отново да си направят работилница.

Сървърите стояха мълчаливи в хладилниците си, с код оставен на изчакване, нито жив, нито мъртъв. Мат го сърбяха ръцете да ги включи, да ги бутне, да ги остави да работят, дивият код в тях да се чифтосва и мутира, разделя и слива, линии от код, които се преплитат и разклоняват, ставайки все по-сложни и съзнателни.

Развъдник.

Или както щеше да стане известен по-късно — Развъдника.

Еволюционният път, от който бяха възникнали Другите.

Мат Коен и екипът му се бяха местили през междущатските граници на САЩ; бяха отишли за известно време в Европа, потърсиха убежище в Монако и Лихтенщайн, после извън континента, на самотни острови, където палми се поклащаха лениво на вятъра. Другите можеха да се появят във Вануату или Саудитска Арабия, или Лаос. Съпротивата срещу изследванията беше силна и публична, защото да създадеш живот означава да си играеш на Бог, както беше открил за своя сметка Виктор Франкенщайн.

Точно така го бе нарекло списание „Лайф“ навремето — Франкенщайн. Докато единственото, което той искаше, бе да го оставят насаме с компютрите му и със знанието, че не знае какво прави; този дигитален разум, тези все още неродени Други, не можеха да бъдат проектирани, не можеха да бъдат програмирани от онези, които погрешно използваха термина „изкуствен интелект“. Мат беше еволюционен учен, не програмист. Не знаеше каква форма ще приемат, когато най-сетне се появят. Само еволюцията щеше да определи това.

— Мат?

Фири го разтърсваше за рамото.

— Да?

— Трябва да се настаним. Става късно — каза тя.

— Да — отвърна той. — Да, права си.

Но пак не помръдна. Хвърли един последен поглед към небето, ала то беше забулено в облаци, на него не можеше да се прочете нищо за бъдещето и в какво може да се превърне то; затова той влезе с малкия си екип в хостела, където се регистрираха за през нощта; но всъщност това би могло да се случи навсякъде.

 

 

— Но… Съединяване? — каза Анат на Рут. Седяха на брега в полунощ; Рут сви неловко рамене, а Анат запали юбик-цигара. Последната новост от марсианския Нови Израел: свръхгъста информация, закодирана в димните частици. Анат вдиша дълбоко и данните навлязоха в дробовете й, в кръвния й поток и оттам в мозъка — почти моментален прилив на чисто познание.

Анат издуха дима и се ухили глупаво.

— Знаеш за Другите — каза Рут.

— Известно ти е, че съм работила като гостоприемник…

— Да.

Анат направи физиономия.

— Беше странно — каза тя. — Не осъзнаваш наистина, когато те ползват тялото ти. Даунлоудват във възела ти, контролират моторните ти функции, получават сетивните възприятия. Докато ти си някъде в Разговора, във виртуалността или просто никъде… — Тя сви рамене. — Спиш. Но после, като се събудиш, се чувстваш различен човек. В смисъл, не знаеш какво са правили с тялото ти. Предполага се да го поддържат здраво, освен ако не ти плащат допълнително; знам, че някои от нас го правеха, но аз никога не съм вземала парите. Обаче забелязваш някои дреболии. Мръсотия под лявото ти кутре, където по-рано е нямало. Драскотина от вътрешната страна на бедрото. Различен парфюм. Различна прическа. Но все фини неща. Почти сякаш те се опитват да си играят игрички с теб, да те накарат да се съмняваш дали си видяла нещо. Да те накарат да се чудиш какво си правила. Какво е правило тялото ти. Какво са правили те с него. — Отпи глътка вино. — Всичко вървеше добре. За известно време. Парите бяха хубави. Но сега не бих го направила. Понякога ме е страх, че могат да ме вземат насила. Да разбият защитите на възела ми, да завладеят отново тялото ми…

— Никога не биха го направили! — възкликна шокирано Рут. — Има договори, твърдо закодирани протоколи!

— Понякога сънувам, че те влизат в мен — каза Анат, без да й обръща внимание. — Будя се бавно, само че още сънувам и знам, че деля тялото си с безброй Други и всички те гледат през очите ми, и аз долавям очарованието им, когато размърдам пръсти или присвия устни, но това е вял интерес — така, както биха разглеждали всяка друга математическа задача. Те не са като нас, Рут. Не можеш да споделяш с толкова различен ум. Можеш или да си включен, или да си изключен. Но не и двете.

Онази нощ погледът на Анат беше замечтан, отнесен. Тя бе променена от контакта си с Другите, помисли си Рут. Това беше пристрастеност, очарование не много по-различно от онова, което някои хора изпитват към Бога.

Накрая бяха загубили връзка. Все пак Анат си беше останала човек, докато Рут…

За известно време беше пробвала религията, Разпятието: прие първата си доза на сметището на роботниците, край огньовете, горящи във варелите, с грейналите високо в тъмното небе звезди и орбитални селища.

Религията я опияняваше, но само за кратко. Увлечението отшумява. В дрогата не откри никаква истина, която да не може да открие в ГнА или другите виртуални светове. Беше ли раят истински? Или беше още една конструкция, още една виртуалност в разпределените мрежи от мрежи на Разговора, а дрогата беше просто спусък?

Както и да е, помисли си тя, това бе свързано с Другите. Рано или късно, с нарастването на времето, което прекарваш в обитаваната от тях виртуалност, всичко се свързваше с Другите.

Без дрогата тя нямаше собствена вяра. Нещо в психологическата й нагласа й пречеше да вярва. Другите хора вярваха така, както дишаха: идваше им естествено. Светът беше пълен със синагоги и църкви, джамии и храмове, параклиси на Елрон и Огко. Нови вярвания се надигаха и падаха като дихание. Плодяха се като мухи. Измираха като видове. Но призрачните им ръце не достигаха до Рут: вътре в нея нещо липсваше.

Тя имаше нужда от нещо повече. Един ден се върна в Йерусалим, за да посети старите лаборатории, където за първи път били развъдени Другите. Те се пазеха непроменени, място за памет, място за поклонничество…

 

 

— Нацистите вън! Нацистите вън!

Бяха минали пет месеца и ето че пак се случваше.

Селяни с вили и пламтящи факли, така ги наричаше Балаш. Протестиращите бяха разпръснати, но глобално организирани. Преследваха изследователския екип до всяко набързо изоставено място, но тук, в Йерусалим, тежкото положение на нер-създанията, уловени в затвора на изолираната мрежа на Развъдника, издигна обществените симпатии до нови висини. Мат не беше сигурен защо.

Ватиканът беше пратил официална жалба до израелското правителство. Американците оказаха мълчалива подкрепа, но не обявиха нищо публично. Палестинците заклеймиха онова, което наричаха ционистка дигитална агресия. Виетнам им предложи убежище, но Мат знаеше, че те вече тайно работят над свои собствени изследвания…

— Нацисти! Нацисти! Унищожете концлагера!

— Скапаняци — каза Фири. Гледаха през прозореца. Намираха се в безлична сграда в новата част на града, но близо до Стария град. Демонстрантите размахваха плакати и крачеха насам-натам, докато медиите ги снимаха. Самата сграда на лабораторията беше добре защитена срещу нахлуване, както физическо, така и дигитално. Все едно се намираха под обсада.

Мат просто не можеше да разбере.

Тези хора не четяха ли? Не знаеха ли какво ще стане, ако проектът излезе успешен, ако се зароди истински дигитален разум и ако после успее да се измъкне в по-широкия дигитален свят? Безчет хорър филми и романи пророкуваха възхода на машините, падението на човечеството, края на живота какъвто го познаваме. Той просто взимаше елементарни предпазни мерки!

Но светът се беше променил след параноичните дни на големия петрол и видимите чипове, на американското господство и DNS сървърите. Това беше свят, в който Разговора вече бе започнал, този шепот и вик на милиарди инфоканали, всичките говорещи едновременно, свят на слънчева енергия и космически совалки, свят, в който изследването на Мат се смяташе за връщане назад, към старите варварски дни. Те не се страхуваха за себе си, тези протестиращи. Страхуваха се за обектите на Мат, за тези in potentia бебета, които се оформяха в Развъдника, събирайки редове код, също както човешко бебе оформя клетки, кожа и кости, изгражда се.

„Освободете ги“, гласяха плакатите, и хиляда кампании плъзнаха като плевели във все още примитивния Разговор. Отношението към дигиталните генетични експерименти на Мат беше същото, каквото е било едно време към изследването на стволовите клетки, клонирането или ядрените оръжия.

А междувременно в затворената мрежа от процесорна мощ, която представляваше Развъдника, Другите, грижливо държани в неведение за ставащото навън, продължаваха да еволюират безшумно.

 

 

Рут влезе в параклиса. Старата лабораторна сграда открай време бе замисляна като временен подслон за изследването. Но именно там се беше случило, преградата беше пробита и чуждите създания, затворени в мрежата, най-сетне заговориха. Представете си първите думи на нечовешко дете.

Иронията е, че има неяснота по въпроса какво точно са казали те.

Записите бяха… изгубени.

В своята монография по темата поетът Лиор Тирош твърди, че първите им думи — предадени към наблюдаващите учени с триезичен надпис върху единствения монитор — били: „Престанете да ни развъждате“.

По-късно в марсианския биографичен филм за Мат Коен „Възходът на Другите“ думите са дадени като „Освободете ни“.

Според Фири, в нейната автобиография, това изобщо не били думи, а шега в двоичен код. Но не казва каква е била шегата. Някои твърдят, че била: „Каква е разликата между 00110110 и 00100110? 11001011!“ Но това изглежда неправдоподобно.

Рут вървеше през параклиса. Старата сграда беше запазена, същият стар отживял хардуер стоеше на показ, бръмчейки театрално; охлаждащите елементи и сървърите, мигащите светлини на етернетните портове и други странни устройства си бяха същите. Но сега навсякъде растяха цветя, оставени в саксии по первази и стари бюра, или на пода, а между тях горяха свещи и пръчици тамян, и имаше малки дарове от счупени машини и излезли от употреба части, спасени от боклука. Поклонници обикаляха с благоговение из стаята. Една марсианска Преродена с червена кожа и четири ръце; робосвещеник с протрита кожа от стар метал; хора с всевъзможни форми и размери, ибани[3] от Пояса и лунни китайци, туристи от Виетнам и Франция и от близкия Ливан, а медийните им спори се рееха невидимо във въздуха около тях, за да запишат по-добре този момент за поколенията. Рут просто стоеше там, в приглушения полумрак на стария изоставен Развъдник, опитвайки се да си го представи какъвто е бил някога, да го види през очите на Мат Коен. Зачуди се какво ли всъщност са казали Другите първия път. Какво ли мирно или жлъчно послание са пратили, каква молба. В своята автобиография, публикувана само на унгарски, Балаш твърдеше, че първата им дума била „мама“. Всеки си имаше собствена версия, а може би Другите бяха проговорили на всички присъстващи на език и по начин, който те разбират. В този момент Рут осъзна, че иска да знае истината за онзи момент и какво действително са казали Другите. И имаше само един начин да го постигне. Затова тя излезе от параклиса с чувство за нещо недовършено и се върна в Тел Авив; но отговорите не можеха да бъдат намерени там, а наблизо: в Яфо.

 

 

Рут дойде в Яфо пеш, откъм брега, по здрач. Изкачи се по склона и тръгна по тесните калдъръмени улички, нагоре и надолу по каменни стъпала, докато не стигна до хладна и сенчеста каменна ниша. Не знаеше какво да очаква. Щом пристъпи в стаята, Разговорът около нея секна изведнъж и сред мълчанието тя почувства страх.

— Влез — каза гласът.

Беше женски, нито млад, нито стар. Рут влезе и вратата се затвори зад нея, и нямаше нищо, все едно светът на Разговора, дигиталният свят, беше заличен. Тя бе сама в основната реалност. Потрепери; в стаята бе неочаквано хладно.

Когато очите й се приспособиха към мъжделивото осветление, видя обикновена стая, пълна с разнородни мебели, сякаш получила обзавеждането си накуп от сметището на Ибрахим. В ъгъла стоеше една Раковина.

— О — каза Рут.

— Дете — каза гласът и в него имаше смях, — какво очакваше?

— Аз… не съм сигурна, че очаквах нещо.

— Тогава няма да останеш разочарована — каза мъдро Раковината.

— Ти си Раковина.

— Наблюдателна си.

Рут преглътна отговора си. Приближи се предпазливо.

— Може ли? — попита.

— Да задоволиш любопитството си?

— Да.

— Разбира се.

Рут се приближи към Раковината. Тя приличаше на капсула за потапяне, от онези, които геймърите наемаха за ден или седмица, но беше различна: представляваше един вид самоналожено постоянно потапяне, придатък. Рут плъзна леко ръка по топлото лице на Раковината и гладката й повърхност стана прозрачна. Видя вътре тяло, жена, увиснала в течност. Кожата на жената беше бледа, почти прозирна. Жици се точеха от портовете в плътта й и влизаха в обвивката на Раковината. Косата на жената беше бяла, кожата й гладка, безупречна. На Рут жената й се стори ефирна и прекрасна, като дърво или цвете. Очите й бяха отворени и бледосини, но не гледаха Рут. Те не виждаха нищо в човешкия зрителен спектър. Нито едно от сетивата на жената не работеше по обичайния начин. Тя съществуваше само в Разговора, софтуеризираният й мозък се подслоняваше в могъщата платформа на нейния телесно-Раковинен интерфейс. Тя беше сляпа и глуха, и въпреки това говореше, но Рут осъзна, че изобщо не чува гласа на жената в ушите си — чуваше я през възела си.

— Да — каза жената, сякаш разбираше мисловните й процеси, които, осъзна Рут, вероятно анализираше в реално време.

Раковината изчака.

— И…? — подпита окуражително.

Рут затвори очи. Съсредоточи се. Стаята беше заслонена, предпазена със защитна стена, изолирана от Разговора.

Нали?

Но когато се съсредоточи, успя да го долови слабо. Това доказваше, че предположението й е неправилно. Като висок тон, почти отвъд границата на човешкия слух. Съвсем не тишина, а компресиран вик.

Токток блонг нараван.

Разговорът на Другите.

Сякаш не жената в Раковината, а тя беше глуха и сляпа. Сякаш можеше само да се опитва безпомощно да слуша това непонятно за нея ниво на Разговора на някакъв невъзможен език, с някаква невъзможна скорост, непредназначена за човешка употреба. Тази концентрация беше като да глътнеш наведнъж хиляда хапчета Разпятие, като да прекараш векове в ГнА, сякаш са един ден. Тя го възжела, внезапно и болезнено — копнеж, който изпитваш, когато не можеш да притежаваш нещо ценно.

— Готова ли си да се откажеш от своята човечност? — попита Раковината.

— Как се казваш? — попита Рут жената, която бе Раковина, или Раковината, която бе жена.

— Нямам име — каза Раковината. — Не и такова, каквото би разбрала. Готова ли си да се откажеш от името си, Рут Коен?

Рут стоеше нерешително.

— Ще се откажеш ли от своята човечност?

 

 

Мат се взираше в екрана. Изпитваше абсурдната нужда да изкрещи: „То е живо! Живо е!“

Точно така, както щяха да го изобразят в биографичния филм на „Фобос Студиос“ два века по-късно.

Но разбира се, не го направи. Фири и Балаш го гледаха с неуверени усмивки.

— Първи контакт — прошепна Балаш.

Представете си да срещнете за първи път извънземна раса. Какво ще им кажете?

Че сте техен тъмничар?

Сякаш всеки звук се бе отцедил от стаята. Заобикаляше го мехур от тишина.

Която изведнъж бе нарушена.

— Какво беше това? — попита Фири.

Чуваха се пронизителни освирквания и гръмки напеви, които си пробиваха път дори през звуковата изолация.

А после му се стори, че чува непогрешимия звук от изстрели.

— Протестиращите — каза Балаш.

Мат се опита да отхвърли това със смях.

— Те не могат да влязат. Нали?

— Би трябвало да сме в безопасност.

— Ами те? — попита Балаш и посочи мрежата от бръмчащи компютри и единствения екран с думите върху него.

— Изключи ги — каза изведнъж Фири; говореше завалено като пияна.

— Можем да ги поставим на изчакване — каза Балаш. — Докато не решим какво да правим. Приспи ги.

— Но те еволюират! — каза Мат. — Продължават да еволюират!

— Ще еволюират, докато в хардуера не остане място, което да ги побира — каза Балаш. Отвън долетяха още изстрели и звукът на внезапна експлозия. — Имаме нужда от допълнително хостингово пространство. — Каза го спокойно; почти блажено.

— Ако ги пуснем, ще имат всичкото пространство, което им е нужно — каза Фири.

— Ти си луда.

— Трябва да ги изключим.

— Но нали точно за това работихме?

Чу се звукът от разбиването на долната врата. Те се спогледаха. Викове отдолу, от някои от другите изследователи. Виковете се превърнаха в писъци.

— Сигурен съм, че те не могат да…

По-късно Мат не беше сигурен кой го е казал. И през цялото това време думите висяха на екрана, неми и обвинителни. Първата комуникация с нечовешка раса, първите думи на децата на Мат. Той отвори уста да каже нещо, но по-късно не беше сигурен какво щеше да е то. А после вълната от протестиращи нахлу в стаята.

 

 

— Не — каза Рут.

— Не ли? — попита Раковината.

— Не — повтори тя. Вече чувстваше съжаление, но продължи. — Няма да се откажа от своята човечност заради… заради… — Тя въздъхна. — Заради Загадките. — Обърна се да си върви. Плачеше й се, но знаеше, че е права. Не можеше да го направи. Искаше да разбере, но искаше също и да бъде.

— Чакай — каза Раковината.

Рут спря.

— Какво? — попита безутешно.

— Мислиш ли, че аз съм нечовек? — попита жената в Раковината.

— Да — каза Рут. — Не — поправи се след миг. — Не знам — каза накрая и зачака.

Раковината се засмя.

— Аз все още съм човек — каза тя. — Ах, човек съм, и още как. Ние не можем да променим онова, което сме, Рут Коен. Ако търсеше това, щеше да си тръгнеш разочарована. Ние можем да еволюираме, но все още сме хора, а те все още са Други. Може би един ден… — Не довърши мисълта си.

— Искаш да кажеш, че можеш да ми помогнеш? — попита Рут.

— Дете — каза Оракула, — аз съм готова да умра. Това шокира ли те? Аз съм стара. Тялото ми ме предава. Да се Транслираш в Разговора не означава да живееш вечно. Това, което съм аз, ще умре. Ще бъде създадено ново „аз“, което ще съдържа част от кода ми. Какво ще е точно? Не знам. Нещо ново и Друго. Когато твоето време дойде, ти също ще бъдеш изправена пред този избор. Но никога не забравяй, хората умират. Другите също, през всеки цикъл те се променят и прераждат. Единственото правило на вселената, дете, е промяната.

— Ти умираш? — попита Рут. Тогава тя бе още много млада. Не беше виждала много смърт.

— Всички умираме — каза Оракула. — Но ти си млада и искаш отговори. Опасявам се, ще откриеш, че колкото повече знаеш, с толкова по-малко отговори разполагаш.

— Не разбирам.

— Е — каза Оракула. — Кой от нас може да каже, че наистина разбира?

 

 

Блъснаха го и падна тежко по гръб. Хората нахлуваха в стаята. Бяха предимно млади, но не всички. Бяха евреи и палестинци, но имаше и чужденци, медийното внимание ги беше довело от Индия, Британия и къде ли още не, достатъчно богати, за да пътуват, достатъчно бедни, за да ги интересува, световните революционери от средната класа.

— Недейте…! — извика Мат, но видя, че те внимават, и в първия момент не разбра; те не унищожаваха машините, само се грижеха да отстранят хората и да заградят сървърите, източниците на енергия и охлаждащите елементи, а после…

— Не! — извика той и се опита да стане, но нечии ръце го сграбчиха, безучастно, момиче с множество малки плитчици и момче с тениска на Че Гевара. Те не унищожаваха машините — включваха се в тях.

Бяха донесли мобилни сървъри с безжична връзка, преносими носители на данни, цял облак от запаметяващи устройства и комуникации, и включваха всичко това към защитената затворена мрежа…

Отваряха Развъдника.

 

Раковината се изтъркаля навън и Рут я последва. Разговорът се разгърна около нея, шумът на милиард информационни канала, които си съперничеха за внимание. Тя следваше Раковината по тесните улици, докато не стигнаха до стария квартал Аджами. Децата тичаха след тях и пипаха повърхността на Раковината. Вече беше нощ и когато стигнаха до сметището на Ибрахим, там горяха факли, които хвърляха неземно сияние върху старите боклуци. Новата луна светеше в небето. По-късно Рут винаги си спомняше това — тънкото резенче на новата луна и как тя вдигна поглед към нея и си представи хората, живеещи там.

Ибрахим ги посрещна на входа.

— Оракуле. — Кимна. — А ти си Рут Коен.

— Да — каза Рут, изненадана.

— Аз съм Ибрахим.

Тя се ръкува неловко с него. Ибрахим задържа ръката й и я обърна. Огледа я като хирург. После каза:

— Съединяването не става без болка.

Рут прехапа устна.

— Знам.

— Съгласна ли си?

— Да.

— Тогава ела.

Последваха го през лабиринта от боклуци, стари петролни коли и гигантски фризери за риба, индустриални машини и купчини захвърлени хартиени книги, планини от счупени играчки и цял океан от Отживялост. Сред този лабиринт от ненужни вещи, в самото му сърце, имаше стая със стени от боклук и покрив от небе и звезди. По средата й имаше стара маса за пикник, медицинско шкафче и сгъваем стол.

— Заповядай — каза Ибрахим. — Седни.

Рут седна. Раковината се беше изтъркаляла с мъка през лабиринта и сега стоеше до нея.

— Ибрахим — каза Раковината.

— Да — каза той, изчезна между боклуците и след малко се върна. Държеше кърпа и я разгъна внимателно, почти благоговейно; вътре имаше три златни изкуствени палеца.

— От Елиезер са — каза той на Раковината. — Той мина оттук.

Всичко бе извършено в мълчание — тя помнеше и това. Не говореха, чуваше се само шумът на прибоя в далечината и на децата, играещи в квартала зад сметището, и се долавяше миризмата на агнешко с ориз. Ибрахим извади спринцовка. Рут сложи ръката си на масата. Ибрахим почисти кожата й над вената и я инжектира. Тя усети как по ръката й плъзна безчувственост. Той хвана дланта й и я сложи разперена върху масата. В светлината на факлите лицето му изглеждаше старо и пропито с болка. Той взе един сатър, стар, сигурно принадлежал на месар от пазара надолу по хълма, някога много отдавна. Рут извърна очи. Ибрахим стовари силно сатъра и отсече палеца й. Кръвта й пръсна по масата за пикник. Палецът й тупна на земята. Рут заскърца със зъби, докато Ибрахим взимаше един от златните изкуствени палци и го съединяваше с плътта й. Бяла кост стърчеше от раната. Рут се насили да погледне.

— Сега — каза Ибрахим.

 

 

Протестиращите се включиха в мрежата. Мат видя мигащи лампички, трансфера на огромно количество данни. Като гигантски форми, които се блъскат в тесен улей, опитвайки се да избягат. Представи си, само за миг, че може да чуе звука им, докато се измъкват на воля.

 

 

Тя беше едновременно навсякъде и никъде. Беше Рут, но беше и някой друг — или нещо друго. Беше дете, бебе, и в нея беше вплетен Друг, близнак: двамата съществуваха на място, което нямаше физическа същност. Еволюираха заедно, мутираха и се променяха, редовете код се сливаха с генетичния материал и образуваха нещо — някой — нов.

 

 

Когато всичко свърши и протестиращите си тръгнаха или бяха арестувани от полицията, и след като беше приключил с отговарянето на въпроси, Мат излезе зашеметен навън, под светлините на медиите, отказа да отговаря на повече въпроси, отиде в един бар, седна и се отдаде на гледане на телевизия и пиене. Беше просто човек, който се е опитал да създаде нещо ново никога не бе възнамерявал да променя света. Пиеше си бирата и след малко усети как умората се свлича от него, изпита чувство на освобождение, на разпръсващо се бъдеще. Беше просто човек, който пиеше бира в бар, и както си седеше, видя на друга маса едно момиче и очите им се срещнаха.

Тогава той не беше св. Коен на Другите. Не беше още мит, още не го бяха изобразили във филми и романи, още не беше символ на нова вяра. Другите бяха навън, по света… някъде. Какво щяха да направят, или как, той не знаеше.

Погледна пак момичето и то му се усмихна, и понякога това е всичко и трябва да е достатъчно. Той стана, отиде при нея и попита дали може да седне. Тя каза да.

Той седна и се заприказваха.

 

 

Тя излезе от виртуалността години или десетилетия по-късно; или може би беше продължило само миг. Когато тя/те погледна/погледнаха надолу към ръката си, видя/видяха златния палец и разбра/разбраха, че това е то/те.

До нея Раковината стоеше неподвижно и тя разбра, че жената вътре е мъртва.

През възела си можеше да чуе Разговора, но наложен върху него чуваше и токток блонг нараван, все още не много ясно, и знаеше, че никога няма да бъде, не и съвсем, но сега поне го чуваше и можеше да го говори, със запъване. Усещаше Другите, плуващи във виртуалността, в дигиталния свят. Някои кръжаха любопитно около нея. Много други, далеч в мрежата, не бяха заинтересовани. Тя нададе зов в празнотата и един глас й отговори, а после още един и още един.

Тя/те се изправиха.

— Оракуле — каза Ибрахим.

Бележки

[1] Еврейско религиозно училище — Б.пр.

[2] Тайландска парична единица — Б.пр.

[3] Народност от Борнео — Б.пр.