Борис Старлинг
Месията (65)

65

На живо Роджър Паркин беше по-плешив и по-пълничък, отколкото на снимката. Ред, с оранжева картонена папка в ръка, го взе от пропуски и го заведе в една стая за разпит на втория етаж. Неутрално и неангажиращо място. Размениха две-три думи в асансьора.

— Не си приличате много със снимката във вестника — каза Ред.

— Не — разсмя се Паркин. — Правена е преди няколко години, когато още бях с коса. Журналистическа суета. Само да видите някой от останалите. Как Квазимодо става Робърт Редфорд.

Ред го въведе в стаята за разпити. Седнаха от двете страни на масата, Паркин откъм вратата. Ред сложи папката на масата. Паркин кимна към нея.

— Това ли са документите?

— Да, ще ги разгледаме след секунда. Но първо имам няколко въпроса към вас.

Паркин присви очи.

— Давайте.

— Как се сдобихте с историята?

— Хайде, инспекторе. Знаете, че не мога да ви кажа.

— Пазите източника си, така ли?

— Разбира се.

— Господин Паркин, това, което направи вашият вестник, е абсолютно безотговорно. Под всякаква критика. Това разследване е невероятно сложно и изисква много време, а вашият материал го изложи на сериозен и вероятно непредотвратим риск. Мой дълг е да сведа до минимум пораженията. Това до голяма степен включва разкриване на източника ви и мотивацията му. Също така каквото още ви е казано освен публикуваното във вестника. Броят на евентуалните виновници е много малък.

— Инспекторе, знаете, че не мога да ви сътруднича.

— Защо? Надявате се, че ще получавате още информация от същия източник?

Паркин сви рамене.

Ред продължи.

— Ако е нужно, бих могъл да пратя веднага трийсетина полицаи до Уопинг, за да конфискуват папките и записките ви. Мога да ви подведа под отговорност за затрудняване на правосъдието и да ви тикна зад решетките по-бързо, отколкото ще успеете да кажете „свобода на словото“.

— Добре, съгласен съм.

— Да отидете в затвора?

— Ако трябва.

— Господин Паркин, ако искате да бъдете мъченик в името на професията си, ваша работа. Но не съм прекарал шест месеца да се връзвам на фльонга по тоя случай, за да бъде оплескан от вашия вестник.

— Господин старши инспектор, ако имате някакъв проблем с публикацията, най-добре да го обсъдите с главния редактор и да спрете да ме изнудвате.

— Чай?

Моментална смяна на тона и развоя на атаката. Тъкмо Паркин очакваше спорът да се разгорещи, и му се сервира най-любезно гостоприемство. Внезапната смяна на тактиката го завари неподготвен.

— Какво?

— Чай. Какво ще кажете за чаша чай? Или кафе?

— Чай, ако обичате. С мляко и една лъжичка захар.

— Връщам се веднага.

Ред стана и мина зад Паркин на път към вратата. Журналистът не го и погледна, забързан да си запише нещо в папката.

Ред бързо извади белезници от джоба си, хвана му лявата ръка, издърпа я зад облегалката на стола и посегна за другата.

Много бавен беше Паркин. Черта мастило проблесна на листа, когато ръката му се дръпна, а писалката се търкулна по линолеума.

Ред му изви ръката и щракна белезниците отзад. Закова го здраво за стола.

— Какво, по дяволите?…

Ред се наведе над лявото му рамо и бръкна под репортерското му яке. Посегна направо към левия вътрешен джоб. Повечето мъже си държат портфейла в десния вътрешен джоб, но Ред търсеше друго.

Намери го веднага. Тесен бележник с червено гръбче и черни корици, листата срязани по азбучен ред. Телефонното му тефтерче.

— Как си позволявате! — възмути се Паркин.

— Спестете си го, господин Паркин. Позволявам си го. И не си мислете да крещите и викате. За тук е съвсем нормално. Полицаите не обръщат внимание на крясъците от стаите за разпит, така както хората не обръщат внимание на автомобилните аларми.

Прелисти тефтерчето. Имаше стотици имена, изписани със спретнат почерк. Повечето бяха с черна химикалка, но имаше някои зелени, червени и сини, според каквато е имало. След някои от имената в скоби пишеше наименованието на случая, за който са съдействали. Други бяха толкова известни, че нямаха нужда от пояснения. Неофициални телефони и номерата на мобифоните на богати и прочути. Доста впечатляващ списък.

Ред търсеше своя агент.

На „Б“ нямаше.

На „К“ нямаше.

Продължи с пръст по буквите до „У“ и отгърна.

Колко лесно.

Последното — тоест най-скорошно — име на буквата „У“.

Дънкан Уорън. Само домашен телефон и мобифон. Явно Дънкан му е казал да не го търси в Скотланд Ярд.

Дънкан. Но защо?

Сега вече знаеш кой е, Ред. По-добре ли ти е, че можеш да изключиш от подозренията двама души, които не са направили нищо лошо, или по-зле, защото отпадна и последната надежда, че не е бил някой от екипа ти? Човек, на когото си вярвал, те е предал.

Ерик. Сигурно Ерик се чувства така.

Ред мина пред стола и седна на ръба на масата с лице към Паркин.

— Дънкан Уорън е източникът ви, нали?

— Не мога да ви кажа.

— Господин Паркин, името му е в тефтерчето ви. И то отскоро вписано. Само още двама души знаят за апостолските убийства и техните имена ги няма тук. Така че Дънкан Уорън е вашият източник. Да или не?

— Не мога да разкрия източника си.

Ред опря крак в гърдите на Паркин.

— Ако сега ви ритна, столът ще падне назад и ще си заклещите ръцете. Има голяма опасност да счупите поне едната ръка, а може и двете. Може би и няколко пръста. Не ви карам да разкриете източника си, господин Паркин, а да го потвърдите. Това — размаха тефтерчето — вече ми каза каквото ме интересуваше. Единственото, което искам от вас, е да елиминираме всякакво съмнение.

— Ако ме нараните по някакъв начин, ще ви съдя.

— А дали ще можете да пишете със счупена ръка?

— Бог ми е свидетел, ще ви съдя.

Паркин се надигна от седалката в опит да си освободи ръцете. Страхът му, маскиран със заплахи, така наслади Ред, че усети трепкане в перинеума. Беше като котак, който си играе с кълбо вълна.

— Знаете ли, господин Паркин, подлагате се на големи неприятности за нещо толкова малко.

Ред взе да побутва с крак. Столът се вдигна на задните си крака в несигурно равновесие. Тук той е възмездието. Той е силата.

Паркин се пречупи.

— Добре де. Наистина е Дънкан Уорън. Той е източникът. Доволен ли сте?

И наведе глава, засрамен от страха си. Ред махна крак и остави стола да се приземи успешно.

— Благодаря. И сега да не вземеш да опищяваш орталъка за този малък разговор, нали? Защото край на горещите клюки, ако те разберат колко бързичко издаваш съдържанието на тефтерчето си. Така че и двамата имаме интерес да си траем.

Отключи му белезниците. Паркин си прибра ръцете и разтърка следите по китките си.

Ред му даде тефтерчето, Паркин си го тикна в джоба.

Слязоха с асансьора в пълно мълчание и не се ръкуваха за довиждане.