Борис Старлинг
Месията (38)

38

— Какво ти става, Ред?

Светофарите смениха светлините си от зелено през кехлибарено до червено, докато Сюзан натискаше газта. Мина пресечката и с лекота взе острия завой, като въртеше сръчно волана. Сюзан беше ядосана. Тя караше бързо само когато беше ядосана.

— Попитах какво ти става?

Протяжните новозеландски гласни, още един признак, изострен от гнева й. Нямаше никакъв шанс за разумен разговор. Тя беше бясна, той — пиян. Накрая и двамата щяха да си крещят. Ред не искаше. Опита се да замаже положението.

— Просто тежка седмица, това е.

— Ти си имал тежка седмица, така ли? — Чист сарказъм в гласа й. — И това ти дава право да се появяваш на вечеря полуотрязан и да влизаш в спор с човек, когото никога не си виждал?

Сюзан в най-лошия си вариант. Много по-загрижена за абсолютно непознати хора, отколкото за неизбежния разпад на собствения й мъж. Бурята вече тътнеше. Ред за последен път се опита да я предотврати:

— Сюзан, съжалявам. Тотално съм затънал в този случай.

Тя му хвърли бърз поглед с гневно присвити очи.

— Личи си. Прибираш се след полунощ, изчезваш преди закуска, не обелваш нито дума за работата, никакви предупреждения по телефона, че ще се прибереш късно, никакво усилие да отделиш поне една вечер само за мен (Ред забеляза употребата на „мен“ вместо „нас“), не си правиш труда да помислиш за някого друг освен за себе си. Господи, Ред, предполага се, че сме женени.

— Съжалявам, Сюзан.

— И да си случайно вкъщи, пак си на мили разстояние. Поне няма мистериозни телефонни обаждания. Иначе щях да си помисля, че си завъртял любовница.

Сега вече му кипна:

— Всемогъщи боже, Сюзан! Искаш ли да знаеш какво точно правя? Искаш ли да разбереш какво прави Сребърния език с жертвите си? Искаш ли да дойдеш в Скотланд Ярд и да видиш снимки на труповете? Искаш ли? Това е най-гадният случай в целия ми живот, а ти само хленчиш, че съм обидил някакъв си нещастен женчо счетоводител. Ако беше гледала, ако беше слушала, можеше наистина да се досетиш какво ми е на главата.

Той крещеше и тя не остана по-назад, гласовете им кънтяха в колата и се завихряха край главите им.

— Значи сега пък вината е моя, така ли? Ами ти не казваш нищо за този случай. Въобще не говориш за него. И имаш наглостта да ме обвиняваш, че не те слушам. Ако благоволиш да ми кажеш нещо, ще те изслушам. Не съм те питала, защото предположих, че не искаш да ми кажеш.

Ред потисна собствения си гняв и опита с добро:

— Сюзан, не искам да ми ставаш съветник. Това, за което те моля, е да ме понасяш, докато свърши.

— Докато свърши? И кога?

— Нямам представа.

— Седмици? Месеци? Години?

— Казах ти, че не знам.

— Значи ще продължаваш да блъскаш всеки божи ден и час, докато не го хванеш? Искаш да кажеш, че в цялата лондонска полиция няма никой, който да поработва от време на време, за да можеш ти да си поемеш малко дъх? Или че нашият убиец ще вилнее на воля, докато тук присъстващият суперкопой не го ковне.

— Сюзан, недей. Не си прави шегички. Не се подигравай с това, което правя.

— Ред, ние сме семейство.

— Знам.

— Е, дано поне тоя откаченяк ти е благодарен, че мислиш за него сто пъти повече, отколкото за собствената си жена.

Провокираше лоялността му — точно както беше направил Ерик.

— Не е вярно.

— Вярно е. Просто не трябва да ме приемаш за даденост.

Не можа да каже нищо, защото я беше приел за даденост и го съзнаваше. Но тази вечер нямаше как да я накара да погледне нещата откъм неговата страна, не и тази вечер.

Ред млъкна и се загледа в уличните светлини, прелитащи край стъклото.

На Шепърдс Буш Сюзан се вля в горната магистрала А40, като замиташе със свистене завоите по пътя, прорязващ гола пустош в градската падина. Високоетажни сиви блокове със светещи прозорци като резени лимон разкриваха съществуването на хиляди лайняни животи. Хора, натъпкани един връз друг в буре барут, а въздухът, който дишат, е наелектризиран до краен предел.

Ред беше пиян и водеше въображаем разговор със Сребърния език.

И ти ли живееш такъв шибан живот, приятелче? Може би сега си застанал до прозореца си и наблюдаваш тътнещия трафик? Може би без да знаем, в този момент двамата сме устремили погледи един към друг в нощта.

Сюзан пресече платното и зави в отбивката за Падингтън.

Знаеш ли кой съм въобще? Защото аз с абсолютно шибана сигурност не те знам кой си.

Влязоха в къщата мълчаливо. Ред провери телефонния секретар и пусна телевизора. Докато установи, че няма нищо интересно, Сюзан вече беше легнала и загасила лампата.

Ред заспа, щом помириса възглавницата, и се събуди много преди съмване. Алкохолът и напрежението го бяха дръпнали пак към живот и махмурлукът започна да се обажда. Погледна към гърба на Сюзан и усети, че пропастта между тях май никога не е била толкова голяма.