Борис Старлинг
Месията (1)

1

Петък, 1 май 1998

Ред видя краката на трупа още от прага на входната врата. Две боси стъпала и два голи прасеца, увиснали неподвижно. Площадката на първия етаж му пречеше да види повече.

Мина през коридора, за малко не настъпи дебела пазарска торба с надпис БАКАЛИЯ ХАРТС. Различи очертанията на пакет кроасани и бутилка портокалов сок.

Мокетът беше тъмнозелен, по-тъмен и по-зелен там, където локва кръв се беше събрала под краката на трупа. Ред изкачи стълбите с поглед право напред. Зърна краката, когато главата му се изравни с четвъртото стъпало. Още пет стъпала, после малка площадка вляво и пак стъпала. Няма да гледа към тялото, докато не може да го види цялото.

Говореше си наум. Трябва да си сигурен, че е на нивото на очите ти, когато го погледнеш за пръв път. Пет стъпала нагоре, бързо затваряш очите, вляво, завой, отваряш очите.

Ред си представяше тялото още преди да го види. Повечето обесвания изглеждат еднакво — очите на трупа изцъклени, ченето увиснало, набъбнал език.

Отвори очи, погледна към тялото и веднага усети, че нещо не е така.

С готовата представа му беше нужна половин секунда, за да разбере какво точно не е така. Светкавично провери наум.

Изцъклени очи. Да.

Увиснала уста. Да.

Набъбнал език.

Няма език.

Няма език.

Ред се приближи. Това, което някога е било уста, сега беше кървава каша. Гъста червенина течеше от пихтията под носа на трупа по брадичката и гърдите, точеше се надолу към торса и се разпръскваше по ребрата.

Толкова много кръв. Сякаш се лееше с литри.

Езикът на мъжа беше отрязан.

Ред прокара ръка през лицето си и затвори очи. Обезезиченият образ се беше запечатал под клепачите му, така че го виждаше и когато не гледаше.

Направи стъпка встрани и отново отвори очи, за да не пропусне нищо. Малка светлинка проблесна някъде в това, което беше останало от устата.

Ред се взря по-отблизо и видя какво е. Парче метал, заклещено между долните зъби и лявата буза. Блестящ метал със закръглен край. Нещо малко.

Лъжица. Лъжичка. Странно.

Вече беше имал случаи, в които убийците бяха пъхали чужди тела в жертвите си, като кухненски прибори например, но почти винаги в други отвори — не и в устата. Присъствието на чужди тела обикновено се свързваше със сексуално насилие. Това тук не приличаше на нападение с такава подбуда. Приличаше на…

Е, Ред не знаеше на какво точно прилича. Там беше проблемът.

Облегна се на стената и отново погледна към тялото. Този път започна от стъпалата нагоре.

Космите на краката, сплъстени от процеждащата се кръв, бяха полепнали за кожата.

Мъжът беше само по долни гащи — сиви боксерки на тъмнокафяви петна — и ръцете му бяха вързани зад гърба. Въжето се беше опнало от врата на трупа към парапета над него.

Ред погледна лицето на мъжа — нямаше начин дори да си представи как е изглеждал като жив.

В стаята отгоре се чу шум. Униформен полицай излезе на площадката.

— Не е особено красива гледка, а? — Слезе по стълбите и подаде ръка. — Полицай Андрюс.

Ред не си направи труда да се представи.

— Какво имате?

— В момента взимаме отпечатъци. Линейката трябва да пристигне след няколко минути да прибере тялото и да го закара за аутопсия. Искахме първо вие да го видите.

— Някаква следа от езика?

Андрюс поклати глава:

— Ъ-ъ. Нашият човек си го е взел.

— Много лошо — Ред кимна към трупа: — Кой е той?

— Филип Родс. Трийсет и две годишен. Имал е фирма за доставки. Офисът му е бил в сградата на стара пожарна в Гринич. Обслужвал е главно големи служебни банкети. Петима-шестима щатни служители, останалите наемани чрез агенции за почасова работа.

— Кой е намерил тялото?

— Годеницата му — Алисън Бърд. Малко след седем часа сутринта. Закарахме я в Хекфийлд Плейс.

— Как е тя?

— Беше в абсолютна истерия, когато пристигнахме. Полицай Лиза Шоу прави всичко възможно да я успокои.

— Какво? Слага й валиум в чая?

Андрюс се изсмя.

— Нещо подобно. И без това няма как да го вгорчи повече.

Ред се отлепи от стената.

— Бих искал да говоря с Алисън.

— Трябва да сте голям късметлия, ако успеете да измъкнете разумна приказка от нея в момента.

— Тогава ще почакам, докато ми дойде времето.

— Искате ли да огледате още нещо тук?

— Засега не. Но ще се върна по-късно, когато е по-спокойно, и ще разгледам по-внимателно. Нали ще се погрижите жълтите ленти да останат? И сложете полицай на входа поне за двайсет и четири часа.

Андрюс кимна:

— Разбира се.

Ред се спусна по стълбите, излезе и мина през полицейската охрана. Десетина съседи все още се навъртаха наоколо. Живот и смърт в големия град. Малко клюки през следващите няколко дни и после всичко бързо ще се забрави. Ред погледна към зяпачите — кой знае дали някой от тях въобще беше виждал Филип Родс приживе.

Огледа се и забеляза, че улицата е почти огледално симетрична. Буквално всички къщи бяха боядисани в бяло или кремаво и всички гордо бяха изпъчили еркерни приземия. Само някоя и друга табела на агенция за недвижими имоти нарушаваше еднообразието на цвят и материя, като съобщаваше с червено върху черно или зелено върху бяло, че тази или онази собственост е за продан.

Алармата на някаква кола надуваше двутонния си саундтрак и огромен камион-паяк беше блокирал северната посока. Никой не обръщаше и нула внимание нито на едното, нито на другото.

Ред погледна към младия полицай на вратата:

— Пресата появи ли се вече?

— Не, сър.

— Ако се появят, погрижете се да не се доберат до нищо. Нищо. Нека си говорят със съседите за каквото си поискат, но за останалото да се обръщат към Скотланд Ярд.

— Да, сър.

Ред се качи на воксхола и на завоя към Фулам Роуд махна благодарствено на таксиметровия шофьор, който му даде път. Готин таксиджия. Невероятно чудо! Може би днешният ден все пак нямаше да е чак толкова лош.