Борис Старлинг
Месията (50)

50

Сряда, 14 юли 1982

Ерик беше издържал седмица, без да си признае. Ред издържа три месеца и не можеше повече.

Не минаваше ден, без да се сети за момчето, без да си помисли какво ли се е случило с него. Дали е мъртво или живо, дали всичко му е наред или е завинаги осакатено. Как ли му е името. Нито ден, без да изживее отново тези няколко секунди хлъзгав ужас. Съвестта не спираше да го гризе нито за миг.

Отвръща поглед от местните вестници около две седмици след инцидента от страх да не разбере, че — също като брат си — е стъпил на линията УБИЕЦ. Но всеки ден минаваше покрай мястото, където беше бутнал момчето. Полицията беше махнала вече жълтата табелка ЗЛОПОЛУКА: МОЛИМ ЗА СЪДЕЙСТВИЕ, но не бяха успели да отнесат с нея и чувството му за вина. Ред вече знаеше през какво беше минал Ерик. Вече знаеше какво значи да се задушаваш от това огромно нещо вътре в теб. Тайна така огромна, та започваш да се страхуваш, че тялото ти физически няма да може да се справи с нея. През повечето време чудовището само му притискаше стомаха, но понякога се надигаше в гърлото, сякаш да хвърли едно око на външния свят, сякаш да го накара да изплюе камъчето.

Не си спомняше вече колко пъти беше посягал към телефона, за да се обади в полицията и да поеме отговорността. Даже няколко пъти вдигна слушалката и набра номера. Но нито веднъж не беше изчакал достатъчно дълго, та да чуе гласа отсреща, защото, ако му отговореха, вероятно щеше да си каже всичко. Всеки път затваряше още преди да се свърже. Нито веднъж не изчака да чуе сигнала на телефона в полицията.

Защото какво можеше да направи сега? Нямаше как да помогне на момчето. Нямаше как да допринесе за нещо, защото не беше нищо повече от инцидент, нещастен случай — много по-голяма случайност от това, което беше станало с Ерик и Шарлот Логан. Ерик е искал да я нарани, ако не и да я убие. Ред не беше бутнал момчето нарочно. Не искаше да влезе в затвора заради един инцидент.

Това си казваше. Това си казваше вече три месеца. Но сега не беше толкова сигурен дали да влезе в затвора няма да е по-добрият вариант. Не можеше да издържа повече това бреме. Не можеше да живее с гузната си съвест.

Беше взел последните си изпити, дипломира се и си търсеше работа. Животът му беше в задънена улица.

Точно следобед, когато слънцето се появи зад облаците за пръв път този ден, Ред тръгна на дълъг път към полицейското управление. Вече го беше изминавал, разбира се, когато издаде Ерик. Сега щеше да предаде себе си.