Борис Старлинг
Месията (100)

100

— Вуйчо Томас?

Малко гласче пред вратата на стаята на Томас. Детско гласче.

Сребърния език се обърна. Бледожълта светлина се процеждаше през пролуката на леко открехнатата врата.

Той закрепи копието в тялото на Томас и стана от леглото. Раната му още кървеше, затова си сложи горнището. Усети как топлата кръв го залепва за кожата.

Тук нямаше да остане и капчица от неговата кръв. Това беше сигурно.

Някаква сянка се вряза в лъча светлина. Той прекоси стаята с три бързи крачки.

Детето отваряше вратата.

— Вуйчо Томас?

Сребърния език застана на прага. Детето вдигна поглед към него.

Беше момче. Шест-седемгодишно. Облечено в кафява пижамка на локомотивчета. Очите му бяха подпухнали и прихлупени в полусън, а косата му стърчеше нагоре на гъсти руси кичури.

Страдайте, деца, и забранете им да идват при мен: защото такова е царството небесно.

Сребърния език приклекна, така че лицето му да е на нивото на детето.

— Вуйчо ти е болен. Дадох му едно лекарство и ще се оправи.

Детето го погледна по-скоро с любопитство, отколкото с подозрение. Някакво видение в черно с жълти гумени ръкавици на ръцете като гигантска земна пчела.

Сребърния език се изправи и понечи да хване момчето за ръката.

— Хайде. Ще те сложа да си легнеш.

Детето се дръпна внезапно и Сребърния език разбра причината. Кръвта на Томас на жълтите ръкавици.

— Това е кръвта на вуйчо ти. Беше ранен, но аз му помогнах. Ще се оправи. Трябва да си легнеш в креватчето. Хайде, аз ще те завия.

Сребърния език остави детето да върви една крачка пред него, за да не го кара да хваща за ръка кръвта на вуйчо си. Детето правеше по две-три крачки на една негова.

Влязоха в последната стая вдясно. Малка стаичка, почти без обзавеждане и необитаема. Празна стая. Детето се покатери на леглото и се зави до брадичката.

— Не се тревожи за вуйчо Томас — каза Сребърния език. — Той ще се оправи.

Детето кимна и се обърна на другата страна да спи. Сребърния език загаси нощната лампичка, затвори вратата и се върна.

Томас беше безжизнен парцал сега, проснат на леглото с копието, щръкнало право нагоре като радиоантена. Той го измъкна и го прибра в черния сак.

Оттам извади сребърна лъжичка. Номер десет. Втъкна му я в устата.

Полицейската униформа го чакаше, прилежно сгъната върху стола в ъгъла на стаята. Щеше да я сложи, когато свърши с всичко. Още не. Оставаше нещо.

Единственото отклонение, което си беше позволил. Единственият дефект в неговия шедьовър.

Дясната ръка на Томас лежеше отпусната върху найлоновото парче.

Кръвта му, кръвта на Исус, беше по него и по пръстите на Томас. Никъде другаде.

Всички улики трябваше да си отидат с него.

Сребърния език извади ножа си от торбата и отсече дясната китка.