Борис Старлинг
Месията (37)

37

Петък, 7 август 1998

Кейт пъргаво си проправи път през неколцината с костюми на бара, разположи се на стола срещу Ред и сложи напитките на масата. Халба бира за него и водка с тоник за нея. Сервитьорката взе пепелника от масата им и го изпразни в близкото пластмасово кошче.

Тъй като повечето посетители бяха седнали отвън, Ред и Кейт бяха почти сами в заведението. Седяха в един от ъглите и наблюдаваха влизащите в заведението. Подът беше застлан с лекьосан тъмночервен килим, ниско над масите се стелеше гъст цигарен дим.

Ред разтърка очи.

— Знам какво ти е — каза Кейт.

— Доста шибана седмица, а?

— Адски шибана.

Той отпи голяма глътка от халбата, трета за тази вечер, и усети как алкохолът парализира уморените му мускули. Най му се искаше да се напие до забрава. Четири-пет бири, преди да мине на малки дози твърд алкохол, та докато затворят мозъкът му вече да се рее в черепа и устата му да пресъхва по-бързо от пустинята. Беше готов да пие с Кейт, ако тя се съгласи, а дори и сам, щом трябва — седнал на бара, вперил някъде невиждащ поглед, докато етанолът убива болката от провала.

Майната му на утрешния махмурлук. Трябва да се напие.

Вече над три месеца заровени в убийствата, още и на косъм не бяха се приближили до разкриването на Сребърния език. Ред работеше по шестнайсет часа на ден от осем сутринта до след полунощ шест-седем дни в седмицата с надеждата, че като се претрупва с работа, просветлението, което жадуваше, ще го озари. Признаваше си, че това, което прави е изумително тъпо и дълбоко затлачващо. Знаеше, че ще се чувства много по-добре, ако прави точно обратното. Трябваше да отиде на някое диво и отдалечено място, западния бряг на Шотландия например, и там да дочака отговора да дойде със свежия въздух.

Но съвсем не е достатъчно да работиш много. Трябва да те виждат колко много работиш. Едно прескачане до Шотландия може да намирише на преждевременно зарязани задължения. Така че Ред оставаше в мръсотията и смога на града и всеки ден се подлагаше на все същия унищожителен цикъл от адреналин и умора. Сутрините избутваше с помощта на кофеина. Понякога в късните следобеди, когато буквално не можеше да погълне повече кафе, без да се изповръща, намираше някой празен кабинет и лягаше на пода за половин час в полубудно-полузаспало състояние, в което тънка матова мъгла го делеше от реалността. А вечерите, когато целият град се прибира от работа и после излиза пак да се забавлява, Ред продължаваше да се труди.

И докъде го беше довело това? Доникъде. До абсолютно никъде. Торбичките под очите му бяха заприличали на торбите на кенгуру и кожата на лицето му сякаш се свличаше от умора.

— Изглеждаш страшно скапан — каза Кейт.

— Така се и чувствам.

— Съвсем сериозно, Ред, трябва да си вземеш малка отпуска. Погледни се на какво дередже си. Виждала съм трупове в по-добро състояние от теб.

Той изплези език:

— Поне си е още на мястото.

— Не си прави шеги с това, Ред.

— Извинявай. Права си, че съм страшно скапан. Благодаря ти за загрижеността.

— И въпреки това няма да направиш нищо за себе си, защото си инатливо копеле.

Ред изпуфтя:

— Нека изясним нещата. Няма да направя нищо, защото най-много на света искам да хвана тоя шибаняк. А той може точно сега да е съвсем под носа ми, но аз даже и не подозирам.

Поду се от бирата. Трябваше да хапне нещо, преди да излезе, но пък щеше да ходи на вечеря със Сюзан. Ако ще се появява пиян, благоприличието изискваше поне да демонстрира добър апетит. Усещаше бирения си дъх, докато говореше.

— Винаги когато съм разследвал, Кейт, във всички случаи, по които съм работил, съм имал някакъв вид… да го наречем контрол. Във всеки един от случаите, само не и в този. Колкото и ужасяващи да са били убийствата, винаги съм знаел, че най-накрая ще хвана извършителя. Като на криеница, само че ние можем да търсим по-дълго отколкото той може да се крие. Няма безкраен брой места, на които може да се скрие. Колкото и анонимен или невидим да си мисли, че е, все пак трябва да диша, да яде и пие, да спи. Все пак трябва да съществува. И през цялото време прави неща, които увеличават шанса да бъде хванат. Така че ние, полицията, знаем, че ще го хванем, и следователно ние имаме инициативата в наши ръце. Ние ще победим. Въпросът е само къде и кога ще победим.

— И колко души ще бъдат убити междувременно, преди да победим.

— Да, има нещо такова. Трябва да го приемем като неизбежно, не можем да хванем когото и да било още с появяването. Тук има две неща. Първо, колкото повече убива, толкова по-вероятно е да се издаде, да остави някаква улика, следа, каквато и да било. И ще се издаде. Ето Колин Айрланд. Уби петима души и направи само една грешка. Знаеш ли каква беше тя?

— Разбира се. И аз съм чела докладите по случая. Отпечатък от палеца на решетката на прозореца в Далстън. Отишъл да провери някакъв шум на улицата и си опрял палеца.

— Точно така. Дори не цял отпечатък, само частичен. Съвсем дребна грешчица, но беше достатъчна.

— И второ?

— Че колкото и души да убие, винаги ще убие още, ако не го заловим. Убийците не спират доброволно.

— Добре. Дотук всичко ми е ясно.

— Но този, Сребърния език… нямам ни най-малка шибана представа каква ще е следващата му стъпка. Не знам нищо за него. Не оставя никакви улики. Нито една. Убива два пъти в един ден, после потъва в земята почти за цели три месеца. Знаем, че е доста силен, щом е успял така да размаже Джеймс Кънингам. Но не знаем дали това е силата на голям дебел мъжага или на малък, но жилав. Нямаме никаква представа как изглежда физически. Единствените хора, които са го виждали или дори са говорили с него, са мъртви. А какво мисли… Кейт, та това е областта, в която се предполага, че съм най-добър. Да влизам в главите им. Да чувствам, което те чувстват. Дори и най-големите извратеняци. Разговарял съм със Сътклиф, разговарял съм с Нилсън, разговарял съм Роуз Уест, знам за какво мислят те — или поне доколкото самите те знаят. Знам какво ги движи. Имам брат, който излежава доживотна заради едното чукане. Няма нищо, което да ме накара да си кажа: „Леле, това е адски шибано и не мога да го разбера“. Колкото и изродено или извратено да е нещо, все пак е разбираемо. Но щом стигна до Сребърния език… Все още не знам и едно нещо, за което да мисли. Каквато и идея да родим за това, което прави, има сто и една причини тя да е пълна глупост. Никога досега не ми се е случвало такова нещо. Никога.

— Ред, имаш нужда от…

— Не, слушай ме, Кейт, — леко завалено „с“, — шлушай.

— Добре. Слушам те.

— Знаеш ли как се чувства човек в такова положение? Добър си в нещо, ставаш известен с това, което правиш, нали така? Добре, моето нещо е да откривам убийци. С това съм познат на хората. С това съм известен, за това се пишат статии за мен и за това днес хората от телевизията искаха да правят репортаж за мен. „Това е Ред Меткалф. Той влиза в главите на хората и разнищва мислите им.“ Това е моето нещо. Следиш ли мисълта ми?

— Мда. Засега.

— Тогава представи си, че един ден идва някой и ти отнема това нещо. Идва при теб и ти го измъква просто така. Ти даже не можеш да осъзнаеш, че вече го няма. Единственото, в което си бил добър, този някой ти го отнема за част от секундата. Независимо колко си добър, си бил, той е по-добър. Той владее положението. Аз поглеждам наляво, той тръгва надясно. Аз поглеждам надясно, той отива в ляво. Веднъж някой ми каза, че Джордж Бест бил толкова хитър, че подхвърлял на противниците си следи с размесени кръвни групи. Точно така се чувствам сега. Размесена кръв от преследване на призраци. И знаеш ли как боли?

— Ред, ще го намерим. Кълна ти се.

— Само ако ни позволи. Той не е като другите, Сребърния език. Той е по-добър от нас. Не разбираш ли? Нямаме никакъв избор. Ако поиска да узнаем кой е или къде е, ако иска да спре, само тогава ще се появи. Но няма. Той няма да спре.

— О, стига, Ред. Минали са само три месеца. Знаеш, че много разследвания на серийни убийци продължават доста по-дълго, преди да доведат до някакъв резултат.

— Да, но за тези три месеца не сме открили нищо. След три месеца човек трябва да е наясно поне за какво става дума. А ние не сме. Нямаме никаква шибана представа.

— Ред, не се оставяй това да те съсипва.

— Не, оставям се. И там е работата. Не мога просто да си отида вкъщи и да забравя всичко. То е в мен през цялото време. Когато си лягам вечер, е в мен. Когато се събуждам сутринта, пак е в мен. И през целия ден естествено. Така че моят провал…

— Не си се провалил.

— … моят провал не е свързан само с мен като детектив. Това е провалът на Редфърн Меткалф като човешко същество.

— Говориш глупости.

— Нищо подобно. Нека ти разкажа нещо. Моят най-добър приятел в университета едвам избута държавните изпити. Той наистина учеше много, беше умно момче. Трябваше да е отличник, а завърши с тройка. Остана предпоследен по оценка във випуска. Сега, за мен той продължаваше да е все същият като преди. Прецакал се на изпитите — и какво? Това не го правеше по-кофти. Отидохме в един бар и аз се опитах да го утеша, а той ме погледна и каза: „Ти не разбираш“. „Какво да разбирам?“ — попитах аз. „Не разбираш, че става дума за мен като личност — каза ми той. — Не става дума за мен само като мозък, за славата ми на интелигентно копеле. Не е и за някакви си скапани изпити. Не, боли ме сърцето. Започнах да се съмнявам в стойността си като личност. Защото дадох всичко от себе си и се оказах недостатъчно подготвен. Това е основен дефект в същността ми.“ Ето точно така се чувствам и аз сега, Кейт.

Тя не отлепяше поглед от водката и тоника си. Нямаше какво да каже.

— Моят приятел даде всичко от себе си, Кейт, а то се оказа недостатъчно. Лесно е да се провалиш и да знаеш, че няма значение, защото не си си дал много зор. Много по-тежко е да се провалиш и да трябва да си признаеш, че това ти е било таванът. В този момент аз правя всичко, на което съм способен, и пропадам жестоко. — Погледна си часовника. — По дяволите. Закъснявам. — Пресуши на една глътка останалата бира и стана. — Кейт, трябва да тръгвам. Благодаря за бирата. Благодаря ти също, че изслуша всичко, което избълвах. Ще правите ли нещо интересно с Дейвид този уикенд?

— Дейвид ще играе крикет и двата дни. Аз отивам на гости при една приятелка в Уиндзор.

— Ще гледаш ли Джез в неделя?

— Какво да му гледам? — Каза го небрежно, сякаш не знаеше. Сякаш.

— Триатлонът му е тогава. В Уиндзор.

— А! Това ли? Ще ми е малко трудно като ранно ставане. Мисля, че сигурно ще последвам твоя пример и ще се напия яко.

— Добро решение. — Ред си взе куфарчето. — Между другото, има ли нещо при вас двамата с Джез?

Тя се напъна да си придаде колкото се може по-учуден вид.

— Какво, за бога те кара да го мислиш?

— Ами нали знаеш. Слухове, клюки и прочее. Но и без това личи, че се харесвате.

— Аз го харесвам. Той си е готин тип.

— Не говоря за такъв род харесване.

Тя се разсмя:

— Аз съм обвързана жена, Ред.

— Разправяй ги тия на старата ми шапка. Единственото нещо, което може да те обвърже, е верига с гюле, скъпа моя.

Кейт си допи питието и преметна чантата на рамо:

— Хайде, Ред, ще закъснееш. Накъде си?

— Фулам. А ти?

— В обратната посока, жалко. Към Докландс.

Чак по-късно, когато таксито му вече излизаше от Кингс Роуд, си даде сметка, че Кейт така и не му отговори за Джез.