Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (9)

8
Сирените от Бевърли Хилс

С Хекс караме на север и после на запад според компаса, който той носи в джоба си. Единствената причина да изберем тази посока е, че пътят не е толкова разбит и успяваме да преминем бавно през развалините и водата.

Вкусът на лотос е в устатата ми и езикът ми потръпва в копнеж за още. Толкова съм жадна. В колата има вода (за щастие никой не я е разбил и не я е откраднал по време на лотосовото ми пиршество), но Хекс не носи бутилка от еликсира със себе си.

— Така ще съм принуден да изтрезнея — казва той. Не ми е ясно защо би искал такова нещо, но се въздържам от коментар.

— Гигантът няма да стигне далеч — продължава почти развеселено той, докато шофира. — Или ще изгори в пожара, или ще пие вино и ще се отреже за няколко дни.

След като ги изяде, си казвам мислено. Онези, които не са изгорели в пожара. Независимо, че са от огнения клан.

Хекс поглежда настрани към мен. Седнала съм с подвити крака на пътническото място и навивам на ръката си дебелото въже, което беше сред запасите в колата. Все още не съм измила кръвта на гиганта.

— Той преследва тебе, нали така? Спомена нещо за брат си.

Вдигам рамене и се свивам на още по-малка топка. Дрогата в мен започва бързо да се изпарява.

— Така си и мислех. Ти си ослепила гиганта на Кронен, момиче? Това е впечатляващо.

— Не знам — промърморвам аз.

— Циклопът! — Хекс бърка в раницата, изважда книгата и сочи с пръст, докато цитира:

„И като хвана двамина от тях, ги удари в земята,

паленца сякаш. Опръска потеклият мозък земята.“

Потръпвам и се мъча да изхвърля образа от съзнанието си.

— Защо, по дяволите, има гиганти?

— Кронен е клонирал същества от манипулирани стволови клетки, по някакъв начин подсилени, така че костите им да не се чупят под натиска на размерите им? — питаше се на глас Хекс. — Може би това е било финансирано от някаква тайна организация с цел се сдобие с власт? А може би гигантите са се оказали последната сламка, предизвикала земетресението и края на света? Нямам представа.

— Къде отиваме? — попитах аз, като се надявам, че ще даде на този въпрос по-ясен отговор, отколкото на предишния.

Той вдига рамене. Спираме само когато се налага. Пред нас се простира огромна площ блатна вода. И пукаме пеене.

— Не е обикновено пеене — високо, пронизително, призрачно, но прекрасно пеене. Думите са безсмислени, но аз се мъча да ги доловя и да ги преобразувам в нещо разбираемо за моя ум. Хей, хо, беглец в чудния весел въздух! Изстреляна захар в гънките и пролуките. Виж шик лукс сила на духа просветва в разбитите ти очни ябълки срещу морската буря в сърцето ми. В сълзи! О, ти ще се задушиш от фльонги и дрънкулки и ще потънеш в забравата на ботулизма, момиче, празнуващо рожден ден! Хекс спира колата, излиза навън и тича към блатото. Аз тръгвам след него. По някаква причина нося въженото кълбо. Спътникът ми се покланя и протяга ръка към водата.

Въздухът излъчва сяра и дразни ноздрите ми.

Показва се една глава, после втора. Момичета. Косите им са дълги и сплъстени, смесени с кал, носовете им са малки за лицата им. Те стават и виждаме голите им гърди и измършавелите им тела. Носят бижута, най-различни огърлици и гривни, покрити с кал и оплетени с водорасли. Около тях във водата плават обувки, още бижута и кукли манекени, облечени с неща, които някога са били скъпи дрехи.

— Ела при нас — пеят момичетата. — Той не може да те помирише тук в калта. Гигантите могат добре да те подушат, спомняш ли си? Тра-ла-ла-ла.

Тази част на града ми е позната, но е толкова променена. Палмовите дървета са паднали като птици с прерязани гърла. Сградите са се срутили и са се превърнали в купчина натрошени стъкла и отломки. Това е мястото, където едно време богатите се разхождаха в техните лъскави автомобили. Един чудовищно голям ролс-ройс лежи разбит с корема нагоре край блатото. Никъде не се вижда нито една пеперуда. Започвам да възприемам пеперудите като водачи и мисля, че те не искат да съм на това място.

— Хайде — казва ми Хекс, но аз го дърпам назад.

— Трябва да тръгваме.

— Те са толкова красиви. — Той отново прилича на друсан и се взира в покритите с кал красавици, а на мен стомахът ми се свива на фльонга.

Едно от момичетата се обръща, усмихва ми се със сърцевидни устни и показва големи зъби. Косата й е сплетена с черно масло, а скулите й са толкова остри, че могат да убодат някого.

— Навремето обичах красивите неща — прошепва или по-скоро изсъсква тя и се гърчи към нас, а кльощавият й гръбнак се подава над калта. — Гадни бижута и обувки. Непрекъснато пазарувах. Бях на ревютата на най-безумните модни колекции. Наемах най-добрите пластични хирурзи да преизградят лицето и тялото ми от нула. Но никога не ми беше достатъчни. — Тя размахва ръце, кичури от косата й хвърчат и настрани и пръскат кал. — Сега мога да имам всичко, което си поискам. Елате в блатата на Бевърли Хилс, където всички бижута са безплатни и не се тревожим, че трябва да се харесаме на някакви мъже. — Тя се захилва на Хекс. — Освен на теб! Красавецо!

Стискам ръката му по-здраво.

— Не е ли върховно? — Блатното същество изважда нещо от тъмната тиня. То не е хипарска рокля от индийски памук или лавандулово черен туид, съчетан с ланци или прозрачна блуза от черна дантела, всичко от което бих разпознала като „върховно“ от старите списания на Мойра.

То е човешки череп.

Хекс се навежда, за да го разгледа отблизо. Момичето протяга ръка, хваща се за пуловера му и излиза от водата.

— А ти си мъж, който си струва да задържа. — Гърди е й изглеждат фалшиви, а талията й е непропорционално тънка.

— Хекс! — изкрещявам аз. — Не!

Дърпам го и падам назад в калта. Той спира и ме поглежда.

— Пен?

— Трябва да тръгваме — казвам аз, като се мъча да се изправя, но се подхлъзвам. — Моля те. Там ще умреш. Помниш ли за сирените, които примамват мъките към смъртта им?

— Да. От книгата.

— Приказки — казвам аз. — Ще ти разкажа една приказка. Хайде.

Той ме гледа, после премества очи към момичето с черепа. Нещо мрачно блести в очните му кухини. Нещо, което принцесите и филмовите звезди са носели на пръстите си.

— Сирените — казва Хекс. Сяда в калта до мен и още гледа момичето. — Винаги съм бил глупак, когато става дума за хубави момичета. Особено ако могат да пеят.

Взимам въжето, което все още нося, увивам го около китките му и го връзвам на онзи възел, който Венис беше научил от скаутите. Хекс ме оставя да го направя без да мигне, сякаш не съзнава, че съм там.

— Хайде — казвам му, като се изправям и го дърпам. Той не тежи много повече от мен, затова успявам да го вдигна на крака. — Ще ти разкажа една приказка.

* * *

Отдалечавам се колкото мога повече от блатото. Аз карам, Хекс седи на пътническото място, а въжето все още е около китките му. Гледа през прозореца навън и тихичко стене. Започвам да говоря и му разказвам първото нещо, което ми идва наум, спомен от преди Земетръса.

* * *

Мойра и Ноуи в басейна…? Тогава за последен път ги видях и то само на екрана на компютъра си.

— Гавин ще прави коледно парти — казва Мойра, докато реше косата си. Настояваше да я наричаме Джинджър и това беше точно; косата й беше по-скоро червеникавокафява, отколкото яркочервена.

Усетих как челюстта ми се схваща. Не исках да ходя.

— Хайде, Пенелопи. — Ноуи беше забелязала реакцията ми. — Трябва да те извадим оттук.

Според тях нежеланието ми да излизам от къщи, освен в краен случай, беше нездравословно, но какъв беше смисълът да ходя където и да е, особено когато те са с мен.

— Вие, хора, отидете. Аз имам да наваксвам с четенето.

Това не беше само извинение. Имах среща с Овидий.

— О, гадост, Пенелопи. — Мойра дойде и седна до мен на леглото. Тя се беше опитала, наполовина успешно, да покрие луничките си с грим, но на мен ми харесваше как проблясват по лицето й. — Трябва и малко да живееш.

За мен да живея означаваше тъкмо това, да бъда с тях, но те не го разбираха. Казваха ми, че не съм достатъчно активна. Не че те бяха кой знае какви героини на действието, но все пак понякога ходеха на политически протести; аз не обичах тълпите. Ноуи взимаше уроци по таекуон-до, а Мойра яздеше и караше сърф. Аз бях слаба и непохватна, трудно минавах по физическо всяка година. Ноуи правеше снимки на Мойра, които наричаше „гърлистки“ — части от тялото, дълги крака със скъсани чорапи и убийствено високи, чупещи пръстите обувки, торсове във вани с розови листенца, които изглеждаха като кръв, ръце, стискащи малки кръгчета коремна тлъстина, очи с размазана маскара. Снимките изразяваха позицията ни на феминистко недоволство. А от моето четене, учене и разказване на стари истории нямаше друга полза, освен че ми помагаше да мисля по-добре. Поне бях мислеща. Прекалено мислеща, казваха приятелките ми. А си мислех единствено за митове и стара живопис, които ме опияняваха като вино или се чувствах като ударена от гръм, но за повечето хора те нямаха значение.

Да направим няколко снимки на плажа. Има купон на кея. Има протест срещу скъпите жилища в центъра. Затвори книгите. Ела да танцуваме. Ела да плуваме.

Аз нямах отдушник, казваха приятелките ми, нямах място, където да излея безсилието и гнева си от света, освен в скандалите с майка ми от време на време. Но Ноуи казваше, че виковете не са действия; те са признак на отчаяние и не променят нищо.

— От тях само прегракваш и ти се вдига кръвното. За майка ми това е единственият начин да почувства, че има контрол над живота си, което е гадно — казваше тя.

Ноуи и Мойра не бяха близки с родителите си, както бях аз. Ноуи ходеше на сбирките на „Анонимните алкохолици“, за да се бори с алкохолизма на майка си, а психотерапевтът на Мойра твърдеше, че нейната майка е нарцисист. Те общо взето избягваха семействата си и намираха убежище в нашата къща, когато имаха нужда от родителска ласка и добра домашна храна. Но след вечерята у нас онази вечер Мойра и Ноуи отидоха на партито в Гавин. Гледах ги от прозореца, докато притичваха по ливадата. Мойра с избеляла розова дънкова минипола и бледозелена дантелена тениска, а Ноуи с пурпурни тесни джинси и черен суичър със сребърни звездички на гърба. Гледах стройните им фигури, гледах как се смеят, а косите им блестят на лунната светлина. Мислех си, момичетата са магически в тази фаза, момичетата са непобедими, нищо не може да ги засегне. Не мислех „ние“, защото не се чувствах така; чувствах се различна, аутсайдер, докато ги наблюдавах. Останах си вкъщи с „Метаморфозите“ на Овидий. Поне бях умна. Четях енциклопедията за удоволствие. Не всеки можеше да се похвали с това. Не всеки би искал да се похвали с това, щяха да отговорят приятелките ми.

Ноуи ми изпрати есемес със снимки в стил „Сали Ман“ на краката на танцуващата Мойра, обути с чорапи тай-дай, Мойра с разпиляна по лицето коса под светлината на червени и зелени коледни лампички от тежко стъкло; голият корем на Мойра с ръка на момче, която я дърпа за колана. Последната беше с краката на Ноуи, които се поклащат във водата, докато Мойра целува някакво момче и главите на двамата се издигат в мъгливия басейн, а косата й плува около тях. Тя приличаше на сирена, която би могла да го примами и да го погуби, ако пожелае.

Като заспивах, се взирах в снимката и се питах не какъв е вкусът на неговата уста, а на нейната.

* * *

Това последното не го разказвам на Хекс, макар да му вярвам и мога да споделя с него всичко — нали така? — затова не съм сигурна защо не го правя. Защо то не искам да знае, че съм била влюбена в момиче, или защото съм влюбена в него? Той и без това спи, а на мен очите ми се затварят, сякаш клепачите ми си изковани от сребро, затова спирам колата и развързвам китките му. Може би не е най-добрата идея два мата да спим по едно и също време, но все пак е по-хубаво, отколкото да катастрофираме. Разсъмва се и въздухът е тинесто сив. Надявам се, че облакът ще ни покрие и предпази от опасност. Ако се напрегна, ще чуя далечната песен на момичетата, които ни зоват да се върнем, също като сирените в онази странно пророческа книга на седалката между мен и Хекс. Книгата малко ме плаши сега, но аз все пак я разтварям.

„Ти край сирените първо ще минеш. С пленителна песен

те омагьосват плувците, които към тях се насочват.

Който до тях доближи, без да знае, и чуе гласа им,

никога той се не връща и нито децата невръстни,

и то съпругата нявга дома ще го срещнат щастливи,

него веднага омайват сирените с глас сладкозвучен…“