Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (16)

15
Оазисът на Тара

Около нас се простира още пустиня, сурова и празна, като се изключат скалите. Дори дърветата на Джошуа са изчезнали до едно, сякаш някой яростно ги е изкоренил, изтръгнал ги е от земята с гигантските си, груби ръце. Индианците от племето кахуила ядели белите цветове и семената на бледозелените плодове на това дърво. Започвам да слюноотделям, като си спомня. Всяка година със семейството ми ходехме на къмпинг в Националния парк „Джошуа Трий“, но никога не съм мислила, че ще падна на колене и ще плача за тези дървета, а и въпреки предупрежденията никога не съм предполагала, че ще изчезнат.

Никой не казва нито дума. На задната седалка Ез е сложил глава на рамото на Аш. Хекс дори не тананика някоя от песните от Преди, както обикновено прави. През седмицата той най-вероятно е изпял половината хип-хоп и емо/алтернативни хитове от последните пет години.

Карахме два дни, докато стигнем дотук, пробивайки си път през боклука и дупките по шосето, през което време изразходвахме почти цялото гориво на Мърк и част от гранясалото растително масло от заведението за бързо хранене. Но продължавахме да караме, като се редувахме зад волана. Макар че пейзажът беше доста безпощаден, по някакъв начин беше по-лесен за възприемане от разрушения град, който отвсякъде ни напомняше за предишното си величие. И най-важно, бяхме на път към Лас Вегас, а Аш мисли, че скоро ще намерим вода. Само че аз вече започвам да се съмнявам дали сме взели правилното решение.

Гриза ноктите си и върховете на пръстите ми са възпалени. Мисля си, че сигурно не трябваше да тръгваме в тази посока. Ами ако Мърк и картата му са глупости? Може би сме тръгнали на самоубийствена мисия и сме прекалено страхливи да си го признаем? Това ми се струва най-логично.

Но когато слънцето се издига в небето и лъчите му ни огряват безпощадно, защото вече го няма защитният слой пепел, който покрива града, Хекс посочва през прозореца някакви форми в далечината. Слънцето ме заслепява и всичко побелява.

— Това е мираж — каза Ез. — Не може да е друго. Светлината наистина потрепва като мираж, но когато наближаваме, всички виждаме групи високи ветрилни палми, а аз мога да се закълна, че ми мирише на вода. Искам да изтичам до величествените дървета с люспести стъбла, натежали от клони и зелена светлина, и да ги обвия с ръце, но Хекс казва „не“ и слага сабята си на кръста.

— Първо трябва да проучим мястото.

Паркираме вана и излизаме навън, после минаваме през един портал. Вътре има плувен басейн, празен, като се изключи малко количество кална утайка. Прозорците на сградата до басейна са счупени. Движим се бавно. Хекс върви пред нас с извадена сабя, а не на кръста, където обикновено я носи, и разузнаваме.

— Има ли някой тук? — крещи Хекс.

Вътре има празни кабини и неприветлив бар, покрит с натрошено стъкло. Сладникава миризма на гнило прониква през миризмата на разлян алкохол и тъй като не искаме да знаем от какво е, бързо излизаме навън през вратата и тръгваме към палмовите дървета.

Те растат нагъсто и се оглеждат в езерото от тъмнозелена вода, която мирише на минерали, мирише на живот, не на смърт. Изпитвам желание да прегръщам дърветата, докато накрая самата се превърна и дърво, като нимфата в онзи мит. Има и други растения. Сребриста върба, канадска топола, плухея, храсти с лавандулови цветове. Чувам, или си представям, че чувам — звук, който идва от… птици? Възможно ли е? Малка червена плаваща къща се поклаща в средата на езерото.

Момичето — трябва да е около шестнайсет — е седнало по турски на брега под един бодлив храст с корона от червени цветове. Косата й е вързана небрежно на главата, а няколко кичура падат по раменете й. Тя е увита с тънка рубинено червена материя, под която прозират гърдите й. Единственото още по-поразително нещо в нея е лицето, което е кръгло, с нежни устни и високи скули. Кожата й, осветена от слънцето, е атлазена. Бих казала, че е тийнейджърка, но като приближавам, виждам, че тъмните й азиатски очи са стари и мъдри. В едната си ръка държи стъклено шишенце, от което излива капки от някаква течност по земята, а когато лъчите на залязващото слънце достигат стъклото, в очите ми избухват червени искри. Около нея кръжи ято оранжеви пеперуди — никога не съм виждала толкова много на едно място, като се изключи онзи път, когато родителите ми ни заведоха с Венис в тентата на пеперудите в Музея по естествена история.

Момичето ми изглежда познато, но не мога да се сетя откъде, докато Хекс прошепва в ухото ми:

— Стенописът в хотел „Лотос“.

Да, това е тя, момичето от стената. Всичко е същото, дори и листенцата, кръжащи около нея като насекоми, дори и огърлиците на врата й като кристални кости, дори и гривните на китките й като метални змии. Някой я е видял и я е нарисувал на стената, защото не може да се примири с мисълта, че нея я „няма“. Нали за това е изкуството, в крайна сметка? Отчаяни творци разказват истории, рисуват картини, за да задържат част от богинята жива и близо до себе си.

Когато ни казва името си, всичко става още по-ясно. Тара.

Тара? Може би тя наистина е тибетската богиня. Чакай. Какво говоря аз?

Хекс сваля сабята си и навежда глава. Аз падам на колене пред нея и заравям лицето си в ръце, за да скрия сълзите. В момента не знам за какво точно плача. Но не мога да се спра. Хекс слага ръка на гърба ми и под натиска на пръстите му от очите ми бликат още сълзи.

Липсваше ми, Тара, мисля си аз, което е нелогично. Копнеех за теб. Изглежда сякаш говоря на някаква част от себе си, която е била откъсната от мен.

— Защо сте дошли? — пита тя. Устните й се извиват, сякаш се усмихват, но не съвсем, а гласът й звънти като вятърни камбанки. — Как стигнахте дотук?

Отговаря й Хекс:

— Имаме ван.

Тя затваря очи. Клепачите й потреперват и отразяват откосите от слънчева светлина под сянката на палмовите дървета.

— Търсите ли някого? — И тогава разбирам, че е трябвало да дойдем тук.

— Моето семейство — прошепвам аз и думите стържат по гърлото ми като пясък.

Тара отваря очи и се оглежда наоколо, отвъд зеления анклав на оазиса към празното бяло небе. Усещам раздвижване в палмите и това ме притеснява.

Тя стои безмълвно, с пръсти на устните си и ни дава знак да я последваме; движи се с лека, танцувална стъпка, като поклаща ханшове. Не се тревожа, че Хекс ще се влюби, защото самата аз вече съм влюбена и нея. Но не така, както обичам Хекс. Него искам да целувам през цялото време, така, както се целувахме във вана снощи; по някаква причина, която не разбирам, искам да се моля в краката на младата жена с деликатните метатарзални кости и малките сребърни халки на пръстите на краката. Пеперудите все още кръжат около нея и образуват жива мантия.

Вървим по скърцащото дървено мостче към плаващата къща. Вътре е тъмно, покривът е нисък и мирише на сушени треви и цветя. Стъкленици с подправки и туршии са подредени на дървени рафтове, както и малки шишенца с цветни тинктури, които според домакинята ни имат свойството да пречистват съмнителна вода или да прибавят хранителни съставки към почвата и консервираната храна. Има още малка дървена И-образна арфа, легло, покрито с прозрачна материя и възглавници на пода. Повечето пеперуди са останали навън, само няколко по-смели от тях красят косата и ключиците й.

Помещението е претъпкано с всички нас вътре. Аш е принуден да стои с наведена глава, макар че ние, останалите, не сме толкова високи. Сядаме смутено на пода и Тара ни прави чай на малко котлонче. Чаят има силна лечебна миризма, а когато го опитвам, има вкус на клонки. В устата ми се образува коричка, сякаш съм смукала някакво растение с мъхести листа.

Аш пита дали може да разгледа арфата, която нарича лира. Учудвам се, че знае истинското й име. Държи я в скута си като бебе, но не свири.

Тара е седнала по турски на пода и ни разказва, че родителите й са били собственици на заведението, но сега е останала само тя. Била е в планината да бере билки, когато настъпил Земетръсът и по някакъв на чин тя и оазисът й били пощадени. Като нас. След като това се случило, започнала да има видения.

— Всички ми бяха отнети, но в замяна получих тази способност.

Говори като сомнамбул и се питам дали е съвсем с ума си, но, от друга страна, какво право имам аз да задавам този въпрос.

— Виждам, че хората, които си загубила, са живи — казва тя. — Видях ви вас тримата преди да дойдете. Виждам една жена. Но тя почти изчезва. Мисля, че има и едно момче.

Грабвам ръката на Хекс, без да съзнавам, че го правя.

— Къде? — питам аз, но устата ми е толкова пресъхнала, че думите излизат като слама.

Затова Хекс пита високо вместо мен:

— Къде?

— Трябва да започнете в Отвъдния свят — казва тя.

— Съжалявам.

Отвъден свят? Това никак не ми харесва.

— И двамата ли са там? — пита Хекс.

Тя поклаща глава.

— Само майката. И тя е затворник на най-големия ти враг. Той е открил, че ти е майка. Ще трябва да направиш големи жертви, но това е единственият ти шанс.

— Как да стигнем дотам? — питам аз, като се мъча да не повишавам глас и да не показвам пълното отчаяние, което изпитвам. — Къде е Венис? Брат ми?

— Трябва да отидеш до мястото, наречено Град на греха — казва тя и отпива глътка чай. — Мястото, където се събират всички светлини. Майката е там.

Значи всичко не е толкова лошо, колкото си мисъл. Това е място, където могат да отидат живите.

— Лас Вегас? — пита Хекс.

Ез прави гримаса и се навежда към него.

— Откъде знае? — Поглежда към Тара. — Не искам да показвам неуважение, но защо да ти вярваме?

— Той е на картата — казвам аз, като си представям жълтите линии, блестящия неон. Като че ли това пояснява нейното ясновидство. А може би просто е истината.

Хекс кима и слага ръката си върху моята, също както в играта „Камък, ножица, хартия“, която играехме с Венис.

— А брат ми? — питам аз. Още веднъж. — Знаеш ли къде можем да го намерим?

Тя поклаща глава, не, не знае, и върти около пръстите си една копринена къдрица.

— Съжалявам, не виждам това, но виждам лицето му. Светли очи? Обаче не сини или зелени. Почти… като най-светлия камък? Може би се е скрил, скрил е душата си, за да се защити от други ясновидци?

Откога може Венис да „се крие“ от ясновидците?

(Спомням си: криеше се от чудовищата в сънищата си.) Откога ясновидството е станало нещо обикновено? Откога светът е населен с гиганти и магически момичета? От Земетръса.

Но когато предположи, че Венис се крие от нейното съзнание, в думите й се съдържаше въпрос. Може би ми „вижда“ къде е той по по-лоша причина. Може би защото е мъртъв. Тара каза, че може да вижда живи хора, но не спомена мъртвите. Не, той не може да е…

Закривам очите си с ръце и се мъча да дишам, но не мога, сякаш в гърлото ми е заседнала кост. Хекс ми подава чашата и ми казва да пия още чай.

— Не мисля, че е умрял — казва Тара, сякаш в отговор на безмълвната ми молитва. — Виждам само очи те му, но не виждам къде е. Майката може би знае… Или… мъжът.

Изведнъж усещам силна умора и световъртеж, успокоявам се и се облягам на Хекс. Той ме прегръща и имам чувството, че гръдният ми кош ще се откъсне от тялото ми.

— Не разбирам — казвам аз.

Чувам гласа на Хекс сякаш от много далеч, защото вече ме обхваща наркотичен сън.

— Кажи ни повече. Обясни ни.

— Сега спи — казва тя. — Сънувай. Ще ти кажа, когато се събудиш.

* * *

Спя толкова дълго и дълбоко, че когато се събуждам, обляна в пот, със сребристи отблясъци по лицето, не мога да си спомня къде съм и за момент дори коя съм.

После Хекс извиква името ми, а аз разпознавам лицето му. Съществувам в очите му, следователно съществувам, и дори болката в тялото ми намалява. Водата отвън поклаща лодката с бавна настойчивост. Сещам се за Аргос, който ме събуждаше с кучешките си целувки толкова отдавна, че сега споменът е по-мимолетен от сън.

Ез и Аш седят на ниска дървена масичка и ядат от купички нещо, което мирише топло и сладко. Момичето го няма.

— Какво стана? — питам аз.

— Тара излезе да търси храна и билки — ми казва Хекс. — Тя мисли, че по хълмовете все още има живи растения. — Усещам, че изреждам на ум имената, които знам._ Пустинна лилия и юка. Иглика, и зърнастец, и креозот, и салвия. Слънчоглед и глухарчета за ядене. Апоцинум за отрова… _По гърба ми преминава лека тръпка, като се сещам за вероятната нужда от отровни вещества. — Тя казва, че по-късно ще говорим още. Казва, че трябва да сме готови да се бием.

Закривам очи и пак се отпускам на тясното легло, където са ме сложили. Момичето е лудо, не виждат ли кова? Защо да се бия? Аз искам да бягам, да бягам и да избягам. Може би отвъд всичко това все пак съществува някакъв друг живот.

Но ако майка ми е там, където Тара твърди, че е? И картата ни казваше да отидем там. Но къде е брат ми? Имах да питам още неща. Как съм допуснала да заспя?

Сега съм ядосана — на себе си, на Хекс, на лудата Тара с нейните видения и живи дървета. Ставам и гледам ветрилните палми и тъмната вода. Вече не пеят птички, но в главата ми има едно бръмчене, което прилича на комари, а може би сред оцелелите видове има комари. Какви болести биха могли да носят пост земетръсните насекоми?

— Тя каза ли ви нещо друго?

Не, отговаря Хекс. Ез и Аш също спели, когато излязла. Те ми предлагат от овесената каша, която им е направила, но аз съм много разстроена и не мога да ям.

— Трябва да си починеш — казва Хекс. — Мисля, че тя ни даде чая, за да ни възстанови. Аз й вярвам. Ти си тази, която вярва на оранжевите пеперуди…

— Тогава къде е тя? — Отново усещам, че не мога да дишам в малката плаваща къщичка. Сега тук няма пеперуди. — Тя защо излезе?

— Ще се върне — казва Хекс. Но не изглежда много сигурен.

* * *

Когато става тъмно и Тара не се връща, безпокойство обзема мен, обзема Хекс, Ез и Аш и ни превръща в танцуващи марионетки. Разделяме се на двойки, обхождаме оазиса и викаме Тара, сякаш тя се е унесла и търсенето на билки и е забравила за нас. Но вътрешно знам, че това не е така. Повдига ми се, слепоочията ми пулсират и имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Става все по-тъмно.

След време се връщаме на плаващата къща и Ез приготвя останалите овесени ядки. Ям ги, подсладени с мед от бурканчетата на Тара, което премахва болката в стомаха ми. Аш взима лирата, прокарва пръсти по струните й и започва да свири така уверено, сякаш цял живот това е правил. Затварям очи, музиката за момент ме успокоява. Тя изглежда променя йоните във въздуха и улеснява дишането.

— Как си се научил да свириш на това нещо? — питам аз.

Той свива рамене.

— Обичам музикалните инструменти. Свирех на пиано, когато бях малък. Това не е ли съвсем естествено?

— Колко малък? — пита Ез и вдига вежди.

— Може би на три? Не знам.

— Дете чудо — казва Ез.

— Не, само изперкал хорист — отговаря Аш.

Хекс идва и ляга до мен на леглото. Аш продължава тихо да свири, а Хекс ни чете глава от Одисеята. Това е онази част, в която Одисей слиза в Подземния свят и се съветва със слепия пророк Тирезий, който в продължение на седем години живял като жена.

Сладко завръщане в къщи жадуваш, прочут Одисее,

по божество ще ти пътя безкрай утежнява и няма

от земетръсния бог да убегнеш. Сподавя той злоба

гневен, че ти на сина му обичен отне светлината.

Но и така, претърпели беди, ще се върнете в къщи,

ако и себе си ти въздържиш, и другарите свои…

Цитатът едновременно ме плаши и окуражава. Ако наистина сме тръгнали на една съвременна одисея, както се потвърждава от паралелите с книгата, може би има надежда да се завърнем „в къщи“ като Одисей. Но какво е вкъщи сега и какво ще стане, ако не успеем да се „въздържим“? Какво още ще трябва да изтърпим? Какво ще трябва да докажем? И на кого?

— Олеле — казва Ез. — Нещата не изглеждат много добре.

— Може би този Тирезий е бил дрогиран? — подхвърля Хекс.

— Не, бил е мъдър — казвам аз. — Защото е разбирал и двата пола. — Стискам ръката на Хекс под одеялото, а той ме целува по челото.

— Може би и защото е бил сляп. Това му е дало по вече виждане. Слабостите ни са нашата сила. Недостатъците ни са дар.

Аш казва всичко това — неочаквано за нашето обикновено не толкова философски настроено красиво момче — като навежда глава към струните на инструмента, сякаш те току-що са му нашепнали тези неща.

После двамата с Хекс заспиваме под звуците на орфеевата лира и се подготвяме за собственото си пътуване в Подземния свят.

* * *

На сутринта Тара още я няма. Разяжда ме тревога, а тя е също толкова лош съветник, колкото и гладът. Тревога за нас, за нея. Липсваш ми. Копнеех за теб. Всеки, който живее на това омагьосано място (а до каква степен е омагьосано, осъзнах напълно чак сега, след като съм отпочинала и нахранена), не би могъл да бъде злонамерен. Тя се опитваше да ни помогне, сигурна съм. Какво се е случило?

— Предлагам да си тръгнем — казва Хекс.

Ез и Аш го поглеждат — две бебета близнаци с големи, доверчиви очи.

— Не мислиш ли, че би трябвало да останем тук още малко време? — пита Ез. Виждам, че не му се иска да изостави удобствата на мястото. На всички нас не ни се иска, но аз мисля за нещо по-важно от удобството.

— Не — отговаря Хекс с вдигната брадичка.

— Харесва ми тук — подкрепя го Аш. — На всички ни харесва, нали?

Хекс не му обръща внимание; знам, че според него Аш, за разлика от Ез, още не е извоювал правото си на глас.

— Пен?

— Трябва да разбера дали беше права за майка ми. Мислиш ли, че със сигурност ставаше дума за Лас Вегас?

Хекс кима.

— Два източника ни казаха това. Но вие двамата сигурно ще се зарадвате, като ви кажа, че не можем да тръгнем още няколко дни. Имаме да свършим една работа, иначе в Града на греха ни чака пълен провал.

— Каква работа? — пита Ез и жадно обира последните овесени ядки от купичката, както прави винаги, когато е притеснен или изплашен.

— Трябва да ви науча да се биете — казва Хекс. Може би дотогава Тара ще се е върнала.