Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (6)

5
Циклопът

Повечето пътища са разрушени, но аз карам където мога, избягвайки дупките и падналите, разлагащи се палми, фикуси и смокинови дървета, като се преструвам, че знам какво правя, и съм благодарна, че ванът не е с ръчни скорости. Всъщност е без значение, че кривя и излизам от пътя; няма движение. Може би карам в кръг; не знам. Въздухът извън колата е черен от саждите и пушека на пръснатите пожари, а изпод изгасналия огън се носи отвратителна гнила миризма. Никъде не се виждат хора. Поне не живи хора. Избягвам гледката на мъртвите, точно както избягвах лошите новини по телевизията. Едно време четях Енциклопедия Британика или книги за изкуството, романи и поезия, но сега, когато истински ми трябват, нямам никакви книги.

Знам единствено следното: изпратена съм на път. Преди твърде много се страхувах. Твърде много се страхувах в продължение на повече от два месеца и не се осмелявах да изляза навън сред развалините, дори и ако това означаваше, че има шанс да намеря семейството си. Но сега съм на път. Мърк каза, че познава родителите ми и че може би ще успея да ги намеря.

Претърсих вана за някаква карта, но не намерих нищо. Може би Мърк е луд, но аз кой знае защо му вярвам, или поне искам да му вярвам. Все пак човекът ми даде колата, нали? Ами ако семейството ми наистина се намира някъде там? Позволявам си да си ги представя за миг. Позволявам си да видя лицата им, да падна в прегръдките им, да се почувствам защитена в нашата къща, която създаваме с прегърнатите ти тела. Ще бъдем заедно. Ще лагеруваме, ще живеем около вана, ще търсим храна. Но нямам представа колко се е променил светът, не само от Земетръса, но и от последвалите го седмици, нямам представа как ще успея да бъда толкова смела, за да намирам храна и вода, а какво остава да се справям с незнайно какви опасности.

* * *

Често пазарувахме в този магазин. Венис много обичаше да ходи там и да си купува картички с баскетболисти, видеоигри и пластмасови фигурки на екшън герои, когато беше по-малък. Винаги му се ядосвах, че си харчи парите за тези неща с надути цени, които скоро щяха да му омръзнат, но той не ме слушаше. То и аз пилеех моите месечни пари за бельо, чорапи, камизоли, слипове и горнища на пижами, които носех с джинсите през деня. Майка ми купуваше ролки тоалетна хартия и препарати за чистене, пакетчета слаб чай и коледните лампички, който слагахме през цялата година. Странно колко екзотично и приказно ми изглежда всичко това сега — да отида до магазина за тоалетна хартия с моето тогава досадно, а сега ужасно скъпоценно семейство.

* * *

Голяма рекламна табела с червена мишена се издига над сградата. Едно от малкото неща, които все още не са паднали. Има огромни дупки в асфалта на паркинга. Паркирам вана и излизам.

Порив на студен сив вятър щипе врата, гърдите и корема ми, сякаш е диво животно, което знае къде съм най-уязвима. Капки влага се лепят по кожата ми. Краката ми треперят от шофирането и от студа.

Въпреки че ванът е добре зареден, аз все пак трябва да намеря още растително масло и още храна и вода, както и лични запаси. Тръгвам към стъклената врата, където един десетметров стъклопластов човек със сомбреро пази вратата. Прилича на фигурата пред павилиона за бурито на Тихоокеанската магистрала. Но как се е преместил до тук?

Нещо е натрупано пред магазина и в началото мисля, че е боклук. Но после виждам, че това са кости — цял куп кости. Вече няма как да ги избегна; твърде близо съм, без заслона на вана. Получавам онзи световъртеж и усещане, че напускам тялото си, както когато бях десетгодишна и видяхме едно куче, ударено от кола. Сякаш не е истинско. Въпреки че дишаше, от него течеше черна кръв и баща ми излезе от колата, уви го в одеяло и го занесе при ветеринаря, където то умря. Държах очите си затворени през целия път. Тогава беше само едно куче. А тук сигурно има стотици кости. Човешки кости. Изглозгани. На главите беше останала само косата.

През счупените стъклени врати виждам рафтовете, пълни със стоки. Само стоки. Но сега стоките са важни. Те са всичко, което ме интересува. Те ще ми помогнат да оцелея, да карам колата, да стигна до вещо, до каквото и да е. Да избягам от този ужас. Затая държа очите си отворени и все още си въобразявам, че костите не са истински, минавам покрай тях и влизам вътре.

Пътеките са изпръскани с кал, по пода са се стекли тъмни ивици, които изглеждат почти неприлично. Особено в съчетание със зловонната миризма на разлагаща се плът във въздуха. Но стоките по рафтовете изглеждат непокътнати. Който е влязъл тук, не е стигнал далеч. Стъпките ми отекват по линолеума, където някога, преди един милион години, майка ми буташе пазарната количка, а вътре седеше бебето Венис и сочеше пластмасовите играчки.

Грабвам една количка, започвам да тичам и да я пълня с неща от рафтовете колкото мога по-бързо — алкохол, бинтове, тампони, тоалетна хартия, кремове против слънце, консерви с храни, бутилки с вода, растително масло… Защо магазинът още не е ограбен? Това има ли нещо общо с купчината кости пред него? Някой дебне ли тук? Охранява ли стоката? Готов да ме убие? Трябва да действам бързо и да не мисля за опасностите.

Познавам магазина добре; знам къде е всичко и сякаш съм се упражнявала за този момент с години, сякаш по някакъв начин, всеки път, когато сме пазарували, съм знаела, че ще имам един последен шанс да грабна последните остатъци от цивилизация на рафтовете. Кой ще произвежда бинтове и тоалетна хартия сега? А да не говорим за електроника? Има ли някой там? Нямаше ли тогава и някой друг, освен Мърк, да дойде да ме потърси? Дали всички други в целия свят, освен мен, Мърк и мъжете, които бяха с него, са изчезнали? Ако някога съм мислела, че знам какво е сърдечна болка (човекът, когото обичах, ме разглеждаше само като приятел, баща ми си изгуби работата и предполагахме, че ще изгубим и къщата си), сега разбирам, че знам. Сега разбирам откъде идва изразът. От това място в гърдите ми, което се пропуква и избухва като земетресение.

Спомням си от новините съобщенията за ужасните условия в китайските фабрики. И всичко това заради нашите играчки. Но може би в Китай всичко е наред; може би хората в Китай все още са живи, ходят на работа във фабриките и произвеждат малки лъскави кутийки, пълни със светлина. Може би има свят извън Лос Анджелис, или поне в Америка, където всичко си върви нормално. Но тогава защо никой не дойде да ми помогне? И защо въздухът е толкова черен и неподвижен?

И после той не е. Неподвижен.

Гигантът от сънищата ми е тук, застанал е над мен.

От морето ли е излязъл? Или е изскочил от земята, когато се разтърси? Или е разцепил земята със стъпките си? Или само халюцинирам?

Той ходи приведен, за да не се удари в тавана. Кожата му е дебела, покрита с брадавици, бледа. Челото му е високо и набръчкано. Едната му очна кухина е набраздена дупка, затворила се е като беззъба уста. Другото му око се върти, черно, слузесто и гладно.

Този гигант посяга и ме грабва в ръката си, точно както фигурата в картината на Гоя „Сатурн изяжда един от синовете си“ краката ми висят надолу, джинсите ми са се вдигнали и се врязват в мен, гръдният ми кош скърца в пръстите му, сякаш е малка сламена кошничка. Лепкава плът навсякъде около мен. Магазинът под мен гадно се люлее, малката ми пазарна количка е пълна с жалки запаси. Пак се сещам за костите пред вратата. Ще стана част от тази купчина, с откъсната от врата глава, кръвта ми източена като вино, плътта ми изядена. Ще стана кости на края на земята, на края на света.

Само че аз нося нещо в джоба си, нося моята ножица в пластмасов калъф, изваждам я и я вдигам нагоре.

— Как се казваш? — Гласът му е гъгнив, а киселата миризма, излизаща от устата му, ме задавя.

— Никой — казвам аз. Опитвам се да говоря спокойно, ясно и силно, но гласът ми звучи толкова смазано, колкото и гръдният ми кош. — Виждаш ли Никой?

— Виждам Никой — отговаря той.

Помещението отдолу се клати, а пред очите ми изплуват черни точки, които ме заслепяват.

— Ще нараниш ли Никой? — питам аз.

— Ще нараня Никой.

Подът е много далеч. Дали ще си счупя всички кости, ако ме изпусне? Как ли ще се чувствам тогава? Веднъж Венис си счупи ключицата, само от едно падане на детската площадка. Плаках. Плаках повече от него. От Венис.

* * *

Животът ми не се изнизва пред очите ми като на филмова лента. Пред очите ми е семейството ми, което се мъчи, брат ми в гипс, майка ми, която готви все повече и повече ядене в желанието си да покаже, че всичко е наред, баща ми в разговор по телефона с банката, след като загуби работата си в лабораторията. Ние така и не разбрахме какво точно се е случило, знаехме само, че е било внезапно и че преди това той стана много неспокоен и работеше до късно всяка вечер. След уволнението се промени. Присвиваше очи и подскачаше при всеки по-силен шум. Мина една година в борба с банката. „Аз просто не мога да плащам такива лихви за един обезценен имот… Пак ли сте изгубили документите? Изпратих ги три пъти. Абсурдно е. Може ли да говоря с управителя?“. Това продължи месеци. Нощем родителите ми се караха в спалнята си. Баща ми твърдеше, че има заговор. Майка ми му отговаряше, че му трябва психотерапевт и лекарства, и плачеше. Аз толкова се страхувах, че ще изгубим дома си и че може би баща ми си е изгубил ума. Сега ми се наложи да изоставя къщата и да си мисля, че в крайна сметка баща ми сигурно е бил прав. Представям си счупените прозорци, картините, разрязани и свалени от стената с и котата, с която се сваля превръзка от рана, разкъсаните пухени завивки. Човекът с червендалестото лице и бузи, пълни с плъхове. Цялата тази борба с банката е била безсмислена. Те държаха баща ми в ръка, краката му висяха надолу, той беше Никой, а после всичко изчезна.

* * *

— Аз съм Никой. Дете на Никой. Ти не виждаш Никой, не нараняваш…

Затварям очи и нанасям удар, удрям гиганта с ножицата в единственото му око.

Окото се пука и пръска кръв навсякъде. Тя е по лицето ми, по дрехите ми, пари очите ми, процежда се в устата ми; плюя и повръщам.

Той ме изпуска и крещи. Падам върху линолеума на пода.

Изправям се със залитане на крака — макар че болката ме пронизва и обгръща като огън — хващам пазарната количка, обръщам я в другата посока и излизам от супермаркета през изпочупените стъклени врати, покрай купчините кости. Аз, която съм възпитана да не причинявам болка на никого, да не убивам дори насекоми, да спасявам, да уважавам и да пазя всички живи същества, колкото и да са малки. Но какво е живо същество в този свят на демони? Нищо. Никой. Абсолютно никой.