Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (23)

22
Банката на апокалипсиса

Сградата има златни колони и масивна врата, стенопис, изобразяващ гиганти, от чиито уста като провиснали цигари стърчат малки тела. Очевидно не съм единствената, която се интересува от Гоя. „Банка на Апокалипсиса“ гласи ръкописна табела. Тя е закрепена върху купчина боклуци — развалини и оглозгани човешки кости. В нея различавам врати и прозорци, части от камини, плочки, метални тръби, дъски, табели с надпис „Просрочена ипотека“. Домовете на толкова много скелети. Хора, които някога са се борели за последната кифла с боровинки, коленичили са, за да чистят пода на банята и са се целували за лека нощ, мислейки, че поне са в относителна безопасност. Сега те са само прах на боклука.

Катеря се по отломките към вратата. Отнема ми доста време, достатъчно, за да може един гигант да ме види през червения стъклопис и да посегне да ме смачка в ръката си, която е с размери на трактор.

Майка ми изобщо не предвиди тази опасност. Тя се страхуваше, че ще се разболеем, защото пием вода от чешмата, ядем генетично модифицирани плодове и зеленчуци и дори защото дишаме въздуха. Трябваше да се мажем със слънцезащитен крем всеки ден заради онази дупка в озоновия слой, която й пречеше да спи нощем. Даваше ни витамини и ни купуваше само шампоани без химикали, макар че от тях косата ми никога не ставаше мека и чиста като на Мойра. Тогава мразех нейния страх и това, че ми го предава и на мен. Сега го разбирам, но вече не мога да бъда като нея. Трябва да се боря.

Таваните са толкова високи, че не виждам къде свършват, а единствената светлина прониква през кървавочервеното око на стенописа. Навсякъде около мен има сводове като в крипта. Цялото място е мавзолей.

— Ето я — казва един глас.

Не гигант, а Кронен излиза от сянката, облечен с внимателно изграден костюм от малки парченца изсушена грапава материя. Налагам си да го посрещна смело. Сабята в ръцете ми прилича на игла, дори и на мен, макар че Кронен е само няколко сантиметра по-висок.

— Ти се върна? — казва той усмихнато. Това още повече изкривява несиметричните части на лицето му.

— Знаех си, че ще се върнеш.

— Искам си приятелите — отговарям аз. — Ти получи окото ми. Взе майка ми. Искам да знам какво е станало с нея и приятелите ми. И с брат ми.

— Приятелите са важни. Братята са важни. Синовете, синовете са важни.

— Знам — казвам аз. — Съжалявам за онова, което извърших, но ти си отмъсти. Око за око.

— Какво ще ми направиш, ако не ти помогна да ги намериш? Ще забиеш нещо в окото ми? — замислено пита той.

Не позволявам на ръката си да докосне празната очна кухина под превръзката. Няма да мисля как това око го няма, как всяка творба на изкуството, всяко любимо лице, които то е отразило, са изчезнали заедно с него. И преди бях видяла лудостта в лицето на Кронен, но сега тя се пръска като цирей. Този отвратителен костюм изглежда е направен от изсушена кожа.

— Ако не ми кажеш, ако не ми ги върнеш невредими, ще те убия — отговарям аз.

Кронен гали космите по брадичката си с маниер, който изглежда твърде интимен, почти сексуален. Върти очи замислено.

— Не знам къде са приятелите ти — казва весело той. — Милата ти майка умря от естествена смърт, горкичката. Брат ти избяга от мен. — После гласът му се променя, става по-дълбок, очите му пронизват лицето ми. — И не можеш да ме убиеш, колкото и да искаш. Забравила ли си кой съм аз? Какво съм сътворил? Какво съм унищожил?

От смеха му земята започва да се тресе, но причината са стъпките на влизащия в стаята гигант.

Сега сабята ми наистина е игла. А цветът на страха, който преминава по вените ми? Както пише старият ми приятел Омир, страхът е зелен.

— Това е Кътър — казва Кронен. — Другият ми син. Съвършеният ми син. Другият ми оригинал. Като Бул. Моите бебета, от които произлязоха всички останали не толкова важни, не толкова съвършени форми. Но Кътър е най-съвършеният. Струва ми се, че сте се срещали и преди.

Този гигант има две очи и няма господарка, която да контролира действията му. Той е по-голям от Бул и Фрек и прилича на Кронен, със същия орлов нос и козя брадичка. Дори и очите си върти по същия начин. Това е гигантът от хотел „Лотос“.

Вдигам своята нихонто и си спомням какво ме е учил Хекс. Когато удряш, това не е мисъл. Това е чисто действие. Ти въплъщаваш резултата, не действието. Като при най-дълбока медитация.

Но моята сабя няма дори да одраска това чудовище. Кътър спира и ме разглежда така, както аз навремето бих разглеждала кацнало на някое листо насекомо. Той протяга ръка и аз гледам омаяна основите на ноктите му, които са побелели от гъбички, като болно дърво. От плътта му се излъчва непоносимо гадна миризма на нещо, което е създадено, но не от Боговете или Природата.

— Ти ослепи Бул — казва Кътър. Сега вече не съм насекомо, а нещо отровно, което той иска да убие.

— Да. Опитвах се да спася живота си. Пожертвах собственото си око като възмездие.

Свалям превръзката си и му показвам ужаса, който вероятно се вижда там.

Кътър се приближава, за да погледне, и гнилата миризма обгръща лицето ми. Аз не трепвам. Погледът му е втренчен и безжизнен. Оглеждам се в зениците му — две млади жени, всяка с по едно око и дълбока отворена рана на мястото, където е имало око. Спомням си за Фрек, омагьосан от приказките на Биатрикс, за гигантесата, хипнотизирана от Аш.

— Имам и още нещо за теб — казвам аз. — Твоята история.

— Какво знаеш ти за мен, малко сляпо същество? — пита Кътър и от гласа му Банката на апокалипсиса се тресе.

— Знам за много неща. За богове и чудовища, метаморфози, заклинания и магии, дървета и океани, гостоприемство, вярност, предателство, големи войни. Знам за клеос и знам за любовта.

Кронен пак се смее, тихо нервно хилене.

— Любов? Този свят не е подходящ за любов. — Той срамежливо покрива устата си с ръце и вдига очи към тавана. Костюмът му пропуква. Смехът спира. — Убий я, Кътър.

Чудовището поглежда Кронен, после обръща глава към мен и примигва. До този момент не бях забелязала тъгата в очите му.

— Ще слушам — казва той и държи Кронен за задната част на врата. — Разказвай.

Затварям очи. Аз съм визионерът, едноокият виждащ. Аз съм Пен. Аз мога да се боря със силата на образите и думите.

— Ще ти разкажа една история за Преди.

* * *

Имало едно време едно малко момче на име К. С големи тъмни очи, момче, невинно като всяко друго момче. Момчето обаче било различно от другите по това, че било прекалено интелигентно за този свят. Светът не го разбирал. На пет години той смятал като петнайсетгодишен, на петнайсет разбирал математиката на ниво колеж и майка му (баща му ги бил напуснал) го записала в университета. Той бил по-умен и по-млад от всички други, не обичал да говори с никого и да го докосват. Не излизал от стаята си и правел някакви странни експерименти.

След време напуснал колежа, защото знаел повече от всичките си професори, намерил си работа в една лаборатория и самостоятелен апартамент.

Тъй като бил дребен и израснал в малък, мизерен апартамент, докато повечето хора живеели в големи къщи, той искал неговите същества да бъдат огромни, грамадни като планини. Взел клетки от най-едрите хора, които успял да намери. После ги инжектирал в три ембриона, които откраднал от лабораторията, където работел. Двама синове и една дъщеря. Децата се родили и продължавали да растат и растат. Трябвало да бъдат скрити. Трябвало да им се правят операции и да бъдат подлагани на лечение, така че костите им да не растат толкова много и да могат да издържат огромните им туловища. След това К. взел клетки от децата си и ги инжектирал в клетките на други ембриони, за да създаде клонинги. Не се тревожел, че те могат да се обърнат срещу него. Те, в края на краищата, били негови деца, независимо от всичко, което им причинил, независимо от начина, по който ги създал и деформирал за собствените си цели. Една много голяма инвеститорска компания наела К., когато отишъл при тях и им казал какво е създал. Той вярвал, че когато разберат колко много власт ще им помогне да придобият, те няма да го предадат. И те не го предали.

Когато поостарял, К. се преместил в златна къща с мраморен под и изградил огромна лаборатория. В лабораторията имало още един учен, който започнал да поставя под съмнение работата на К. Ученият не открил всичко, но знаел твърде много, затова бил уволнен. Той се прибрал при семейството си в тяхната розова къща край морето и им казал какво се е случило, но не и защо се е случило. Скоро той вече не можел да плаща вноските за къщата и банката, която финансирала експериментите на К., заплашила да отнеме дома на този учен.

К. не се интересувал от учения или каквото и да е друго; той бил зает със създаването на своята раса от огромни същества. Но проблемът бил, че тези същества станали прекалено големи. Те били препалено големи за тази земя. Тези гиганти станали толкова големи, не започнали да тресат и разцепват земята.

Малък брой хора оцелели след земетресението и последвалите го войни. Земетръсът. И много от оцелелите били изядени живи от гигантите, които имали нужда от храна. Те изяли и всички подходящи за ядене растения, докато накрая запасите от храна били на изчерпване.

Една малка група приятели оцеляла. Сред тях била млада жена, дъщерята на учения. Тя ослепила един от гигантите при нещастен случай. Когато заедно с приятелите си пристигнала, за да спаси жената на учения от К., той казал, не, искал нещо в замяна. Искал окото й. Тя му го дала. Позволила му да го извади. Но той не й дал майка й, така както бил обещал. Тя се върнала, за да спасява брат си и приятелите си.

И така, Кътър, сега знаеш трагичната история на раждането си. История без любов. А любовта е рождено право на всеки. Дори и днес. Не е ли така?

* * *

— Откъде знаеш това? — пита изумено Кронен. За пръв път долавям истинска емоция в гласа му; звучи като развълнувано дете. — Откъде имаш тези видения? — После се обръща към Кътър: — Тя трябва да бъде убита. Извади й и другото око. След това я убий.

Кътър откъсва поглед от мен, потръпва, сякаш дърпа превръзка от разранена кожа, обръща се към Кронен и огъва месестите си пръсти.

Аз не съм герой, не съм Одисей, няма богове и богини, които да ме водят. Имам само себе си. И сабята на Хекс.

Точно в този момент се обръщам към Кронен и като в най-дълбока медитация удрям и въплъщавам чистия резултат. Въплъщавам смъртта, не мира. Единственият избор в този свят, който сме създали с нашите предателства, с нашите слабости и нашата алчност.

Кронен пада на земята.

Кътър размахва ръце около лицето си, сякаш горят. Тропа с крака и вие, а стените на Банката на апокалипсиса се тресат и изглежда ще се срутят. От очите му се стичат сълзи и ме мокрят, но най-страшното за мен е да видя чудовище, което изпитва чувства. Мисля си, сега ще ме убие. Историите и виденията не означават нищо.

Вместо това Кътър се обръща и тромаво излиза от Банката на апокалипсиса. Далечната стена се срутва, пада пред очите ми и пръска мазилка навсякъде.

И някой ме грабва.

Не е Хекс, Ез или Аш, както очаквах и както желаех с всеки неврон (сома, дендрит, аксон), с всички електрически импулси, които заедно задвижват това същество, което наричам „аз“. Не е Хекс, Ез или Аш, който казва: „Пен! Пенелопи! Ела! Ела с мен!“, вдига ме на гръб и ме изнася от Банката на апокалипсиса.

Мърк е.

* * *

В мерцедеса, който се отдалечава с голяма скорост, поглеждам ръцете си. Изпръскани са с кръв. Изпръскани са с кръв и дрехите ми. Кръвта на Кронен. Миризмата, която никога не ме напуска, тази миризма на кръв, пак се е загнездила в ноздрите ми.

— Добре се би там — казва Мърк. — Как си, самурай?

Оглеждам го. Мазолестите ръце на кормилото.

Грубото, скитническо лице, сега полускрито от брада. Яки бицепси и бедрени мускули. Кой е той? Защо е тук?

— Не знам — казвам аз. — Трябва да намеря Венис. — Осъзнавам, че пищя и не мога да се спра. — Защо постоянно ме следиш?

— Успокой се, момиче.

— Успокой се… Защо изобщо говориш с мен? Защо си тук?

Мърк се обръща към мен, и аз виждам очите му, и ги познавам, и се страхувам да ги познавам.

— Познавах майка ти и баща ти още преди да се родиш — казва той. — Учехме заедно в колежа. Майка ти беше фантастичен художник. Тя…

— И какво? Какво общо има това?

— Пенелопи.

— Защо използваш това име. Това не е моето име.

— Беше. Преди.

— Престани! — пищя аз, покривам ушите си с ръце и пулсът ми в тях бушува като океански вълни.

Мърк натиска спирачките и аз политам напред към арматурното табло.

— Обичах я, разбра ли? — казва той.

— Кой? Обичал си кого? Какво говориш?

— Грейс. Майка ти. Бяхме заедно. Имахме дете. — В гласа му за пръв път се надига емоция.

— Какво?

— Ти си моя дъщеря.

Искам да забия сабята си в него, да почувствам разкъсаната плът и бликналата кръв. Би било заслужено. Изпрати ме далеч от дома ми и каза, че това е за моя безопасност. Заради него ослепих Бул и бях преследвана от Кронен. Заради него изгубих майка си и окото си, а сега и Тара и приятелите си.

Отмествам поглед и забивам нокти в дланите си.

— Какво искаш да правиш сега? — пита той и гласът му е прегракнал, сякаш иска да скрие прилива на чувства.

Не знам какво ще излезе от устата ми, какво искам да правя, как той може да ми помогне. Светът около мен се върти. И после, пропадайки през мрака на ума си като къщата на Дороти, отнесена от торнадото, виждам една малка розова сграда.

— Закарай ме вкъщи — казвам аз.

* * *

По пътя Мърк ми разказва историята и аз нямам друг избор, освен да слушам. Иначе трябва да крещя високо, за да го заглуша, или да скоча от колата в движение. Но трябва да стигна до розовата къща, дори и ако от нея не е останало нищо.

* * *

Мърк бил състудент на мама и татко в Бъркли. Двамата мъже вече се били сприятелили заради някаква рок група на първата вечер, когато мама влязла в мензата с черна боядисана коса, бретон и очна линия като египетска принцеса. Виждала съм нейни стари снимки, на които прилича на любимата си певица Сузи Су.

Мърк, татко и мама винаги се хранели заедно, а през уикендите ходели до Сан Франсиско на театър или отивали с кола до Лос Анджелис, за да се разхождат из Венис и да карат сърф.

— След един концерт в Бъркли Грейс и Дейвид станаха гаджета — каза Мърк. — През цялото време беше неясно с кого ще се случи първо. И двамата бяхме ужасно влюбени в нея. Тя беше толкова талантлива и красива. Но аз се отдръпнах. Виждах, че между тях двамата нещата са сериозни, а аз и без това не бях човек, който би се задомил. Останахме близки до края на следването. После, малко преди да се оженят, майка ти и аз… Това беше единственият случай, кълна се, бяхме пили много, загубихме преценка… и тя забременя. Веднага казахме на баща ти.

Била дъждовна нощ в бунгалото им във Венис. Палми, бананови дървета и райски птици, чуруликащи наоколо като пияни хлапета на концерт. Баща ми избягал навън, преди майка ми и Мърк да успеят да го спрат.

— Знаех, че отива на плажа и може да се случи нещо лошо, затова двамата с Грейс хукнахме след него. Влязох и го извадих от водата — продължи Мърк. — Щеше да загине. Все още не съм сигурен дали искаше да се самоубие или не.

Когато Мърк и мама го свестили и той се възстановил от шока и болката на новината, баща ми казал, не никога повече не иска да види Мърк. Искал да забрави за случилото се, да се погрижи за майка ми и да ме отгледа като свое дете, обаче Мърк никога повече не можел да участва в живота ни.

* * *

— Значи си спасил баща ми? Как си разбрал къде е?

— Както разбираш и ти — каза Мърк. — Както ти разбираш нещата. След окото.

Дали от Мърк съм наследила това — способността да разкажа историята на Кътър, да виждам детството на приятелите си, да знам неща, които няма как да знам? Но ясновидството придобих, след като изгубих окото си, като че ли то го предизвика.

— Защо дойде при мен сега? — попитах Мърк и гледах навън към развалините около нас.

— Защото през цялото време поддържах връзка с майка ти по имейл, за да се осведомявам за теб. Никога не дойдох да те видя, защото бях обещал на Дейвид. И тогава се случи така, че ме нае фирмата на Кронен. Когато уволниха баща ти, защото се опита да изобличи Кронен и действията му, аз „се намесих“, нека да го кажем така.

— Какво искаш да кажеш с това намесих се?

Тъмният, трескав поглед на Мърк отбягваше моя.

— Аз трябваше да го следя. Да се погрижа да не говори. След бедствието Кронен ме изпрати с един екип да потърся баща ти. Но аз дойдох да ти помогна да избягаш. Виждах те в ума си и знаех, че си жива. Не мога да го обясня; понякога просто знам. Чувствах се задължен към теб и Дейвид, много задължен. Два пъти за малко да проваля живота му. — Мърк потрепва болезнено, намества се на седалката и стиска волана. — Бях доста далеч на север и пътищата бяха разбити. Различни ситуации възникнаха по пътя. Отне ми повече време, отколкото предполагах, за да стигна при теб.

Но той все пак стигна при мен и ми спаси живота. Бащата, който ме отгледа, не би могъл да ми предаде ген на убиец. Но Мърк би могъл, о, да. И въпреки че ми помогна, историята, която разказах, не унищожи врага ми. Може би способността да убивам е единственото, което притежавам.

* * *

Щом стигаме до мястото, което преди беше моята улица, Мърк спира колата.

— Ти ще дойдеш с мен, нали? — казвам аз. Вече два пъти го пуснах да си тръгне. Искам поне да му кажа, че сега имам нужда от него.

— Не, съжалявам. Аз съм тук да ти помагам, когато наистина имаш нужда от мен. Това е единственият начин да развиеш дарбите си.

— Звучиш като клише от някой фентъзи филм. — Гледам разрушенията през прозореца на колата. — Когато наистина имам нужда? Мислиш, че сега не ми е достатъчно тежко? И какви дарби? Това са глупости.

— Не, не са. Знаеш, че не са. Чух историята, която разказа там. Ти не я измисли. Беше истина. Знам, защото и аз притежавам някои способности. Но има и друго, нали? — продължава Мърк. — Нещо, което се е случило, когато настъпи онази гадост. Иначе нямаше да си оцеляла.

Въртя пръсти в скута си и не смея да го погледна.

Той има предвид, че спрях водната стена.

— Пен?

Накрая поглеждам и виждам, че нещо се издига край сумрака на морския бряг. То е боядисано в розово, което изглежда доста безсмислено сред останалия пейзаж; спомням си за розата на Дали в пустинята, за зората на Омир.

— Моля те, ела с мен.

Нямам друг избор, освен да му го кажа направо, да го помоля.

Той клати глава.

— Ти си спряла водата, Пен. Ти си силна. Ще дойда пак някой ден, ако съм ти нужен. Но сега мисля, че онова, от което наистина имаш нужда, ти предстои.

Той насочва два пръста като пистолет към къщата.

Какво иска да каже? От какво наистина имам нужда?

— Мърк… — започвам аз и се страхувам да продължа, страхувам се, че то няма да е това, което ми е толкова нужно. Който ми е толкова нужен…

— Действай — казва Мърк и нежно ме прегръща с гласа си. — Отивай. Не съм ти нужен сега. Точно избра правилното място, на което да те заведа. Ако не го беше избрала, аз и без това щях да те доведа тук. Ще разтоваря багажа ти на верандата.

Има един човек, от когото имам най-голяма нужда. Излизам от колата и тичам към къщи.