Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (14)

13
Аш

Гигантският тиранозавър Рекс и апатозавърът в Кабазон са крайпътни атракции на шосето към пустинята. И не мога да повярвам, че все още са там, след като почти всичко друго се е срутило. Но те са там, идеални символи за нашия изчезнал, чудовищно раздут свят и подходящи по размер за гигантите, които го населяват. И така да е, вече сме далече от Лос Анджелис, наоколо не се виждат никакви гиганти, а и няма къде да се скрият, затова Хекс смята, че е безопасно да потърсим храна. Паркираме, мажем се със слънцезащитен крем и минаваме под огромна табела, на която има жесток надпис: „ЯЖТЕ“. (Жестокостта е двойна — защото сме гладни и защото не искаме да станем нечия вечеря.)

Докато Хекс ни охранява с извадена сабя, ние с Ез разглеждаме магазина за сувенири в триетажния „Т-рекс“. Може би ще са останали някакви бонбони и газирани напитки. Не се колебая, защото забелязвам, че на входа покрай мен прелита оранжева пеперуда.

Чуваме пеене — божествено, сякаш долита от катерила. Ез пръв вижда младия мъж, който се лута като замаян из щандовете. Той има тъмна кожа, лице (и глас) на византийски ангел и казва, че името му е Аш.

— Преди имаше храна — казва замислено той и разтваря пълните си устни, разкривайки правилни малки зъби. — Да сте виждали някаква храна напоследък?

Ез му отговаря внимателно, сякаш се мъчи да не го стресне с новината:

— Струва ми се, че тук вече няма кой знае колко храна.

— О, да, сигурно е така — казва Аш. — Мислите ли, че може да се намерят макарони със сирене? Много обичам.

— Знам. — Ез говори само на него. — Храната е хубаво нещо. — Гласът му звучи тъжно и замечтано, също както звучеше преди седмица, когато искаше торта. Чудя се дали не трябва да се отдалеча и да ги оставя да си поговорят насаме.

Аш се взира в Ез с продълговатите си зелени очи по начин, който ме кара да се чувствам неудобно, сякаш съм прекъснала интимен разговор.

— Няма ли вече храна? — пита Аш. Долната му устна се нацупва, но си мисля, че просто такава й е формата.

— Сам ли си? — пита го Ез. — Има ли някой с теб?

Аш поклаща глава.

— Снимахме тук модна фотосесия, когато се случи.

Забелязвам няколко копринени пискюлчета, скрити сред масурите на буйната му и на вид прашна коса. Дългата му, крехка фигура сякаш се чувства неловки в скъпия, стеснен по мярка, но мръсен зелен костюм от тънък вълнен плат. Навремето се учудвах колко неловки изглеждаха най-добрите модели в списанията на Мойра и онлайн, техните неграциозни крака и ръце, странно оформените им носове, раздалечени очи и дълги вратове. Мойра можеше да стане модел, винаги й казвахме това. Ноуи твърдеше, че и аз мога, но аз никога не бих пожелала това; предпочитах да бъда невидима. Трудно е да си представи човек свят, където съществува такава професия — красиви хора се обличат в скъпи дрехи, за да ги снимат.

— Трябва да дойдеш с нас — казва Ез. — Имаме ван. Имаме и малко храна.

Опитвам се да привлека погледа му; какво по дяволите прави той? Ние нямаме храна за раздаване. Хекс ще го убие. Виждам го от прозореца как крачи напред-назад в прахоляка с извадена сабя, а раменете; му са се свили от тревога. Искам да разтрия тези рамене с пръстите си.

Как можем да вземем Аш с нас? Трябва бързо да тръгваме. Аз и без това дълго отлагах заминаване то за Лае Вегас. Вероятно вече е твърде късно, пък и семейството ми може изобщо да не е било там. Но как да оставим Аш тук? Спомням си как Ез плачеше в ръцете ми.

Аз винаги се мъчех да намеря в кого да се влюбя… Това така и не се случи. Дойде краят на света и сега никога няма да се случи.

Ако е дошъл краят на света, какво друго ни остава, освен тези последни крехки сънища? Плюс, че Аш е висок и изглежда силен, въпреки грациозната си фигура, а според мен нашето племе има нужда от още един член. Още един чифт очи и ръце — той ще кара колата, а ние ще имаме повече време да си починем и събираме сили. Аш толкова хубаво пее. Хекс още не е чул гласа му.

Аш не може да свали очи от Ез, който ме поглежда така, сякаш вътре в него пламна светлина. Унилият, безжизнен поглед е напълно изчезнал.

— Нали може Аш да дойде с нас, Пен? О, това е Пен. Аз съм Езра, Ез.

Аш дори не ме поглежда; той е вперил поглед в Ез, а тримата стоим в корема на тиранозавъра. Сега той е зашеметен.

— Странно как се запознават хората.