Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (5)

4
Мародерите

Вече са минали шейсет и осем дни, половината от сто и двайсетте консерви с храна, които моят предчувстващ настъпването на бедствие баща остави за четиричленното си семейство, са свършили, а три четвърти от бутилираната вода е изразходвана, въпреки пестеливото ми разпределяне.

Мъжете идват, когато спя. Събуждам се и чувам, че са навън в тъмнината, крещят, смеят се и първата ми мисъл е: Някой е дошъл! Да ме спаси!

После един глас изкрещява:

— Къщичката на Оувърланд? Не е лоша. Издържала е на проклетата буря.

Оувърланд! Баща ми.

— Като проклетия Ноев ковчег. Мислиш ли, че все още е тук?

— Човек никога не знае. Ако не той, може семейството му да е тук. Чувал съм, че жена му и дъщеря му били секси.

— Всяко същество от женски пол с крака точно сега на мен би ми се сторило секси.

— Ти би приел всичко с крака, живо или мъртво.

— Разкарай се.

Чувствам се така, както се чувствах в кошмарите си като дете, при които се превръщах в гигант, крайниците ми изтръпваха, растяха и надебеляваха, парализирани в леглото. Имаше една картина, която бях открила като малка при моите непрекъснати търсения в албумите с репродукции на майка ми; приписваше се на един последовател на Франсиско де Гоя. Колос, от който ме побиваха тръпки и ме заболяваше стомахът, поради притегателната сила на нещо, което не ми беше съвсем разрешено да видя. Картината изобразява брадат гигант, извисяващ се в буреносни облаци над сцената с бягащи хора и животни, който се е обърнал към наблюдателя, а главата му се скрива в тъмнината. Ето в това се превръщах в сънищата си — в гигант. Но огромните размери не ми даваха сила; аз умирах от тях.

И в това се превърнах отново, когато чух мъжете на двора.

Не можех да помръдна.

Чукане на вратата. За момент очаквах Аргос да излае, моето малко комплексирано куче, което си мисли, че може да ме защити от всичко. Но и него го няма. Няма кой да ме защити. Баща ми напълни мазето с всички тези консерви с риба тон, боб, анемично бледи зеленчуци и неоново светли плодове, с всичката тази вода, но колкото и да говореше за конспирации и опасности, майка ми не му позволи да си вземе оръжие.

Неведнъж слушах как родителите ми спорят по въпроса, след като баща ми остана без работа — той твърдеше, че не сме в безопасност, че трябва да се защитим, а тя му казваше да отиде на психиатър. Тази идея да носи оръжие не беше в характера на баща ми. Родителите ми бяха съвременни хипита, вярваха в любовта и мира, никога не си представяха свят, в който семейството и приятелите могат да изчезнат, а непознати мъже да идват нощем и да чукат по вратата ти.

И да ти чупят прозорците.

Звукът от счупено стъкло ме изкарва от транса с гиганта. Скачам от леглото. През прозорците виждам неясни, залитащи фигури в парцаливи дрехи да обграждат къщата от двете страни и да стоят на ивицата земя, която не е залята от морска вода; няма начин да успея да мина покрай тях. В огледалото на дрешника си, осветено от фенерчетата в двора, виждам бледо, кльощаво момиче с подпухнали очи, плоски гърди и мръсни метна по бузите и брадичката. Само дългата до кръста коса под старата бейзболна шапка на брат й я издават.

Грабвам една ножица в пластмасов калъф — оръжие или средство за дегизация — и слизам по задните стълби към мазето.

Забелязвам, че ръцете ми са спокойни; не треперят, докато отварям вратата с ключа, който стои в ключалката, и после го слагам в джоба си. Спокойните ми ръце ме плашат от дистанция, сякаш гледам някакъв филм и се тревожа за главната героиня; ръцете й показват не че е смела, а че не се страхува да умре, че вече се отказала от толкова много неща.

Мазето е тъмно и мирише на мухъл и влага. По стената са наредени консерви и бутилки. Масата с инструментите на баща ми е тук. Той ги използваше все по-често и по-често, след като изгуби работата си в лабораторията, за да не мисли за друго. Спомням си, че работеше с часове, правеше куклени къщички със столчета от клонки и сервизи от жълъди — нещо съвсем различно от научните изследвания, с които се занимаваше. На масата стои недовършена къщичка. Направена е от огънати върбови клонки и има тръстиков покрив. Толкова е деликатна. Някой голям човек може да я смачка в ръката си.

Чувам гласове от стаите горе; натрапниците са навсякъде. Краката им тропат по дървения под. Още чупене на стъкла. Някой се смее толкова гръмогласно, че въздухът се тресе.

Все още държа ножицата, насочена напред, сякаш мога да нараня някого с нея. Жалка гледка. Няма да пробода никого. Макар и да не се страхувам да умра, осъзнавам, че се страхувам да се бия. Свалям бейзболната шапка на брат ми, насочвам ножицата към главата си и си отрязвам косата.

Седя в тъмното мазе на един стар матрак и прокарвам ръка по черепа си. Усещам, че главата ми е малка и чуплива. Като играчка за гигант. Слагам отново шапката на Венис.

Пенелопи Оувърланд, която имаше любящ баща, майка и брат, две първи приятелки и вярно куче, къща и град, но никога не се чувстваше напълно в безопасност? Няма я. Пен седи тук на матрака, сама и обладана от страх.

* * *

Не им отнема много време да ме открият. Светлината под рамката на вратата. Вратата се тресе на пантите — звук от отвертка в ключалката — и тя е отворена. Здраво стискам дръжката на ножицата.

Суичърът на мъжа е покрит със сажди и не мога да видя лицето му под качулката. Фенерът му ме заслепява.

Взирам се в него и държа ножицата пред себе си. В останалата част на къщата чувам как другите мъже се разхождат и крещят. Не след дълго и те ще слязат долу. Няма друг път за бягство освен през широките плещи на мъжа.

Трябва да избягам. Но къде мога да отида?

— Какво е това? — прошепва той, навежда се и протяга ръка. — Какво имаш тук долу? — Мести фенера от лицето ми и оглежда стените на мазето.

Рафтове, заредени с консерви, вода. Намаляващите ми запаси. Той и другите мъже ще вземат всичко. Кой знае какво още ще вземат. Кой от тях крещеше на двора? Чух, че жена му и дъщеря му са секси.

— Мое е — казвам аз с колкото мога по-плътен глас. Всички вие трябва да се махате. — Звучи глупаво и така, сякаш всеки момент ще се разплача.

Той клати глава и слага пръст на устните си.

— Не е толкова просто. Как се казваш?

— Махайте се от къщата ми.

— Шт. Ще те чуят.

В този момент човекът вдига фенера нагоре и виждам лицето му. Тъмни очи като моите. Той оставя нещо пред мен — шоколад. Вече съм изяла целия запас в мазето; това беше успокоението ми през първите дни, единственото ми ядене и сега нямам никакъв шоколад; четох някъде, че шоколадът успява да излъже тялото ти и се чувстваш обичан. Понякога, когато гледах Мойра, се чувствах точно така — лекота, гъдел, добро настроение, примесено със спокойствие. Изпитвам същото чувство, когато я сънувам, докато се събудя и си спомня, че светът, който познавах, е изчезнал и хората, които обичах, ги няма.

Правилото да не се взимат сладкиши от непознати просто вече не важи, затова протягам ръка и посочвам към пода с върха на ножицата, с което му показвам, че трябва да сложи шоколада долу, което той прави. Аз го грабвам и го слагам в джоба си.

— Имах дете — казва нежно той. — Постоянно се караха с майка й, че яде много сладко.

Чудя се защо той говори за това сега. Изглежда толкова маловажно.

Бръчките около очите на човека се засилват.

— Къде е семейството ти?

Аз продължавам да се взирам в него и се старая да не си спомням техните усмихнати лица на снимката под възглавницата ми. (На снимката майка ми държи Венис, а аз съм сложила Аргос в скута си в същата поза, важно надул гърди, защото е изправен. Баща ми ни е прегърнал всички и гордо примигва в камерата, сякаш за да каже: „Това е моето прекрасно семейство. Моето.“ — Не мисли за това сега, Пен.) Прехапвам устни и усещам как полумесецът на зъбите ми почти пробива кожата.

— Почти всички са мъртви.

— Навсякъде? — питам аз. Не исках да показвам толкова много… какво?.. Ужас? Уязвимост? — но така стана.

— Може да е само в САЩ.

Само?

— Или повече.

Стомахът ми се свива. Тогава защо аз съм тук? И той? Искам да го попитам, но нямам глас.

— Трябва да се махнеш. Те знаят, че си тук.

Кой? Кои са тези хора?

Нещо горе се счупи. Голямото огледало над камината? Семейната снимка в рамка със стъкло? Една от картините на майка ми? А може би са само ударите на сърцето ми.

— Можеш ли да караш кола? — пита човекът.

Поклащам глава, не. Упражнявала съм се съвсем малко и не се справях много добре.

— Може би е време за ускорен курс. Не буквално. — Изглежда се опитва да се усмихне, но всъщност само устните му потрепват. Изважда връвчица с ключ на нея. — Навън има един ван. Дизел. Може да се кара с растително масло. Ще те измъкна оттук. Вземи вана. Той е зареден с храна и вода. Не е нужно повече да си цапаме ръцете с кръв.

— Това е моята къща — казвам аз. Но този път шепна. Следвам нареждането му, сякаш му имам доверие. В този момент вече знам, че крещенето няма да ми помогне.

— Защо? Защото си тук? Защото семейството ти я притежава? Вече никой нищо не притежава — казва той с твърд глас.

— Защо да ти вярвам? — питам аз.

Той вдига очи нагоре, където другите мъже тропат и крещят. Изплюва се в ъгъла на мазето.

— Има ли наоколо някой друг, на когото можеш да вярваш? — После ме поглежда и казва с по-мек глас: — Аз започнах да викам на двора, за да те предупредя, ако още си тук.

— Мърк? Къде си? Откри ли прясно месо, човече?

Някой се приближава.

Човекът на име Мърк изсъсква:

— Познавах родителите ти, окей? Трябва да ги намериш. Във вана има карта, може би ще ти помогне. По-късно ще се опитам да те намеря.

— Познавал си родителите ми? Трябва да ги намериш… Къде са те?

— Виж в колата. Там има карта. Не знам със сигурност…

Този човек може да е всякакъв, може да е луд — чувам само обещания, виждам само очи, проблясващи в мазето.

— Сега хайде да те измъкнем оттук. — Няма време за повече приказки. Той вдига голям брезентов сак и го държи над мен: — Влизай вътре! — Но аз размахвам ножицата, грабвам ключа от ръката му и хуквам нагоре по стълбите.

Картината, изобразяваща мен, Мойра и Ноуи като трите грации, е паднала на пода, а някой е разрязал с нож платното там, където са гърдите ми, сякаш за да ни изтръгне сърцето.

Изхвърчавам покрай дебелото червендалесто тромаво зомби на стълбите. Бузите му се издуват и гърчат така, сякаш вътре има живи плъхове. Аз притичвам през моята къща — където някога живееше любовта, а сега има само гниди и дебне смъртта — и излизам в мрака навън.

Във въздуха се вихри пепел и всичко е покрито със сива мазилка, която се сипе далеч в морето. Постоянно се повтаряше, че глобалното затопляне няма да ни убие, че това са само заплахи на фанатици, че не е необходимо да правим промени. Но всяка година имаше повече земетресения, и наводнения, и урагани, и пожари — всички стихии, изразяващи нарушения баланс в света. Всяка година температурата се повишаваше и ледовете се топяха и никой не нравеше нищо. Моята розова къща — която вече не е моя — се издига на ръба на нищото като розата на Салвадор Дали в сюрреалистичния пустинен пейзаж. Спъвам се в нещо, което прилича на неоново синя маратонка, но когато я ритвам напред в калта, виждам, че в нея има нещо отрязано и приличащо на човешка част. Някъде дълбоко от съзнанието ми изниква съобщение по новините за крака в обувки, намерени край бреговете на Британска Колумбия, последният миналата година. Предполагаше се, че е дело на сериен убиец, но се оказа, че са крака на удавници, чийто безумно здрави обувки не са успели да се разложат.

После една пеперуда прелита пред мен; прилича на онази, която беше кацнала на прозореца ми. Върти се в кръг и обикаля около главата ми, после полита напред, където в пустошта е паркиран зелен ван фолксваген. Тичам към вана, отварям вратата и сядам вътре. От къщата излизат мъже, преследват ме и вият. Вкарвам ключа и запалвам двигателя. Ванът подскача и тръгва през развалините и боклука. Понася ме напред в този разрушен свят.

* * *

Изгубила съм шапката на Венис, но не мога да се връщам да я търся. Малката изцапана червена шапка, която винаги носеше, дори и в съня си. Пипам голата си, боцкаща глава и си спомням как изглеждаше неговата коса след подстригването, за което настояваше всяка пролет и есен. Не обичаше косата да му влиза в очите, но според мен с дълга коса беше по-сладък и приличаше на кученце.

Седя във вана на тъмно някъде в града, зад една сграда с хлътнал покрив, гриза шоколада с предните си зъби и си мисля за Мърк, човека, който ми даде ключа. „Познавам родителите ти.“ Как? Кой беше той? Защо не каза това направо? „Не е нужно повече да си цапаме ръцете с кръв“ беше казал още. Какво означаваше това? Това ли правеха сега онези, които бяха оцелели; разхождаха се и убиваха хора? Представих си очите на Мърк. Те ми напомняха нещо. А той ми иде кола. Защо? Защото познаваше родителите ми? Даде ми и шоколад, разказа ми за дъщеря си. С майка ми също се карахме за захарта.

Отхапвам малко шоколад и затварям очи, представяйки си лицето на майка си. Очите ми се изпълват със сълзи.

* * *

Когато бях на дванайсет, започнах да се държа много лошо с нея. Не можех да се контролирам; всичко, което правеше, ме влудяваше. Сигурно съм постъпвала така просто защото тя беше единственият човек, на когото можех да си излея гнева. Един ден, когато закъснявах за училище, тя ме попита дали съм сложила слънцезащитен крем. Аз отговорих: „Не, закъснявам, остави ме на мира!“, а тя ми заповяда да се върна.

Опитах се да мина покрай нея, но тя ме сграбчи и ми показа банята.

— Закъснявам — изкрещях аз.

— Вината не е моя. Закъсняваш, защото яде прекалено много захар снощи и не стана, когато те събудих…

— Такава кучка си!

Тя ме удари по задника, а аз изтичах до банята хълцайки, сложих крем и закъснях за училище с двайсет минути.

Когато се прибрах, видях, че е плакала; очите й все още бяха подути.

— Извинявай — каза тя. Никога по-рано не ме беше удряла.

Аз също измърморих някакво извинение. Но не й позволих да ме прегърне или целуне. Усещах, че се задушавам. Сякаш ще изчезна, ще се върна обратно вътре в нея.

Две седмици по-късно, на Нова година, бях сама в стаята си и четях биографията на Фрида Кало, а майка ми, баща ми и Венис бяха долу и гледаха някакъв филм. Когато отидох до банята, имаше малко кафяво петънце на бельото ми и червени капки в тоалетната чиния.

Извиках я да се качи горе.

— Мисля, че ми дойде периодът.

Казах това тихо; в началото тя не ме чу. Трябваше да го повторя и още повече се притесних, защото се бях държала така лошо с нея. Страхувах се да не каже: „Малкото ми момиченце вече е жена“ или някаква подобна глупост, но тя се въздържа. После се разплаках.

— Извинявай, мамо.

— Всичко е наред, мила. Знам. Не ми е приятно, че се държиш така с мен. Но това е съвсем нормално за възрастта ти. Особено при майки и дъщери, които са били толкова близки.

(Дори и сега все още чувам гласа й, сякаш е в колата с мен.)

— Липсваше ми — казах аз.

— И ти на мен. Толкова ми липсваше.

Гневът ми се изпари. Прегърнахме се и се притиснахме силно. Сякаш идваше краят на света.

* * *

Когато се отърсвам от спомените си, шоколадът е свършил; сладкият, силен вкус дори не ми достави удоволствие. Докато облизвам тъмните петна от пръстите си, се чудя дали някога отново ще опитам шоколад, а да не говорим за някаква любов.