Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (12)

11
Музеят на ангелите

Докато караме натам, обяснявам на приятелите си, че има три причини, поради които искам да отида в музея.

Първо, майка ми ме водеше там почти всеки уикенд, още преди да проходя. Учехме художествени занаяти на двора, разглеждахме по една галерия всеки път и ядяхме кроасани в кафенето.

Второ, някои от най-любимите ми произведения на изкуството са там — Nympheas на Моне с огромните водни лилии, преливаща се, блестяща смесица от цветове и светлина, нарисувана от художник, който губи зрението си поради перде на очите. Магдален от Жорж де ла Тур, която изглежда така, сякаш зад платното гори свещ. Бронзовите скулптури на Роден — кентавърката, чийто женски торс се мъчи да се освободи от животинския си ханш, демоничният минотавър, който се бори с голата нимфа, наведената жена, която или ражда земята, или се ражда от земята. Колоната на Робърт Греъм, чиито кукленски, плешиви, голи жени наполовина са излезли от вътрешността й (или са пленници в нея, трудно е да се каже).

Трето (а то е и причина да не искам да отида): да видя дали от всичко това е останало нещо. Въпреки внушителния си екстериор, разклонените старовремски улични лампи и модерни черни каменни водопади Музеят на изкуството в Лос Анджелис винаги ми се е струвал малко апокалиптичен заради асфалтовите езера.

Пристигаме в някогашния парк и виждаме черния катран, изливащ се от земята; в древността в клопката му са попадали мастодонти и така костите им са се запазили, за да могат днешните учени да ги изследват. Чудя се какво ще стане сега — кой, ако изобщо се намери такъв, ще открие нашите останки и ще ги проследи до цивилизацията, която се е самоунищожила. Страх ме е да си помисля какво се е случило с произведенията на изкуството в сградата, но доколкото виждам отдалеч, сградите не са се срутили и това ме изпълва с любопитство.

— Да се махаме — казва Хекс, докато стоим на ръба на асфалтовите езера и гледаме към сградите на музея на запад. Преди на брега имаше статуя на баща и дете мастодонти, обърнали поглед към майката в асфалта, но сега и трите статуи са счупени и лежат с коремите нагоре в черното езеро. — Имам лошо предчувствие. Видяхме достатъчно.

Ез кима в съгласие.

— Моля те — казвам аз и дърпам Хекс за ръкава. Яката му се измества и разкрива татуирания врат със сухожилията, опънати като струни. — Съвсем набързо. Искам да погледна вътре, ако е останало нещо.

Той ме гледа намръщено.

— Пуши ми се.

— Моля те, Хекс. — Обръщам се към Ез и си спомням майсторските му рисунки на Биатрикс и холандските натюрморти, скицирани на салфетки. — Ами ако картините са още там? Имаме нужда от малко изкуство. Ти си като мен, нали, Ез? Нужно ти е. Като храната.

— Повече му е нужен вратът — казва Хекс и леко докосва гърлото на Ез, който се съгласява; Ез зависи от благоволението на Хекс. — Чудовищата може да са там.

Отначало мисля, че когато казва това, продължава да се шегува, но извън иронията в гласа му има нещо различно. Страх? Този път искам аз да владея положението, да го убедя, че и аз мога да съм смела. Да го защитавам, ако се наложи. Но не мисля, че ще се наложи.

— Какво ще направиш, ако намериш картини, Пен? Ще ги откраднеш и ще ги сложиш в колата?

— Ще си спомня времето, когато имаше изкуство — отговарям аз. — Образите съдържат истории. Те ми помагат да избягам. Помагат ми да виждам.

Ез кима.

И аз искам да си спомня това. Имаше един хиндуистки акварел на осем богини майки, възседнали животни, които се бият с малки, бели кръвожадни демончета.

— Има много демони — казва Хекс, вперил поглед в задимения пейзаж. — Наистина ли трябва да влезете в музей, за да ги видите?

Но все пак идва с нас.

* * *

Влизаме първо в най-старата сграда. Стъклената врата е счупена, но в тъмните зали картините все още висят по стените. Обикаляме страхливо наоколо; Хекс е извадил сабята си. Не мога да повярвам, че толкова много е останало. Защо не е унищожено или разграбено? По гърба ми пробягва ледена тръпка.

На стената пред мен, осветена от тънък лъч дневна светлина, е рисунка от Одилон Редон, изобразяваща балон с горещ въздух, който прилича на човешко око. В книгите на майка ми съм виждала репродукция на една картина от Редон, където върху хълм, който изглежда като изграден от листенца, крилца на насекоми и полускъпоценни камъни, спи гола жена. Плешив циклоп със стърчащи уши се носи над тях. Навремето ми се струваше почти чаровно, това стеснително на вид чудовище. Сега при мисълта за единственото, носещо се във въздуха синьо око ми се повръща.

Продължавам нататък и спирам пред платното на Елиху Ведер, пейзаж с облаци над пластове тъмни, синьо-зелени, малахитови и бели вълни. Картината се казва Спомен и ако се вгледаш, виждаш детско лице да излиза от облаците. Напомня ми Венис и начина, по който неговото мило, кръгло лице плува в съзнанието ми. Обръщам се, за да извикам приятелите си, да им покажа…

Тогава сградата се разклаща.

— Пен! — Чувам, че Хекс ме вика, но не го виждам. Залата е много тъмна и сега стената пред мен се разпуква на парчета, картините падат на пода, стъклата им се чупят.

Нещо е тук с нас.

Нещо грухти и протяга огромната си ръка към мен.

— Моята годеница — казва то.