Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (22)

21
Сън под упойка

Когато се събуждам, лежа в стар черен мерцедес със скъсана тапицерия, завита с грубо одеяло, което мирише на мокро куче. Под него тялото ми е покрито с ледена пот — по колената, под мишниците, между гърдите — и от това зъбите ми започват да тракат. Главата ме боли така, сякаш някой е удрял слепоочията ми с чук, а мястото около лявото око ужасно ме сърби и с него не виждам. Пипам платнената превръзка, която го покрива. Опитвам се да пъхна пръсти под превръзката и тогава повръщам на одеялото толкова силно, че сякаш изхвърлям сърцето и дробовете си.

— Поне го хвърли през прозореца — казва мъжки глас.

Познавам, че това е мъжът, който ме откри в мазето и ми даде колата. Мърк, който познаваше родителите ми. Той взима одеялото и го изхвърля през прозореца.

Той е загорял от слънцето и носи парцалива риза и джинси. Очите му ме оглеждат хладно, непроницаемо.

— Какво се случи? — задавено питам аз и всъщност не искам да ми отговаря.

— Кронен. Но не може да се връщаш там. Той щеше да те убие, бавно. Измъкнах те навреме, почистих го, превързах го и ти дадох обезболяващо. Ти спеше под упойка.

— Той обеща — казвам аз, хълцайки. От това окото още повече ме боли. Не, не окото, а… — Къде е майка ми?

Мърк поклаща глава и отклонява погледа си.

— По-добрият въпрос е къде ти искаш да отидеш?

— Къде са приятелите ми? Какво е станало с тях? Хекс! — крещя аз и удрям по колата. — Хекс!

Къде биха могли да отидат? Спомням си как лежа, сложила глава в скута на Хекс, а плаващата къща се поклаща. Целувките му… ръцете му, които ме галят под водата, така, както само аз съм се галила, само че много по-хубаво. Бяхме там заедно, всички ние, в дома на Тара.

Може би ако отида в оазиса Туентинайн Палмс, ще я намеря. Макар че преди не можеше да види брат ми, сега може би има представа къде е. Може би тя ще ми помогне да намеря приятелите си.

Трябва да се върна там. В оазиса.

Дори не съзнавам, че съм изрекла това на глас.

— Да. Точно така. Сети се.

* * *

Знам, че оазисът се е променил веднага щом двамата с Мърк пристигаме там. Не мога да кажа защо, но го усещам с костите, жилите и празната си очна ябълка. Нещо ужасно е дошло тук. Но може би това са само мои фантазии, породени от страданието.

Само едно палмово дръвче лежи във водата, останалите са по местата си. Слънцето залязва и водата е червена, сякаш дървото кърви в нея.

— Ще се справиш ли? — промърморва Мърк и издишва дима от цигарата си.

Не отговарям. Няма значение. Ако кажа да, той ще си тръгне, а същото вероятно ще се случи и ако кажа не. Той вече веднъж ме прати на път сама.

Стоя до езерото, докато последните лъчи на залязващото слънце стават още по-червени, оцветяват всичко и после изгасват. Студена сянка пада над оазиса и усещам тръпки по ръцете си. Щом слънцето се скрива и вече не заслепява окото ми, виждам вана, паркиран от другата страна на оазиса, и рога на изобилието, който Ез е нарисувал по вратите. Мърк също го вижда.

Той кима и казва:

— Отивай.

— Ти ще дойдеш ли?

Той казва не. Очите му са странни, почти тъжни.

— Трябва да свършиш това сама. Това е единственият начин да станеш по-силна и да усъвършенстваш дарбите си.

И преди да успея да отговоря, колата му се отдалечава надолу по пътя в облак прах.

Тичам, като придържам с ръка превръзката — всяка стъпка е съпроводена с остра болка — към вана, но когато стигам до него, спирам. Защо пуснах Мърк да си тръгне толкова бързо? Ами ако приятелите ми не са тук? А ако някой друг е тук?

Промъквам се до прозорците колкото мога по-тихо и поглеждам вътре. Ванът е тъмен и празен.

— Хекс! — крещя аз и не се страхувам, че може да чуе който не трябва. — Хекс! Ез! Аш!

Гласът ми се разнася във въздуха. Никой не отговаря.

Пак тичам, този път към водата и моста до плаващата къща. Подът скърца, когато влизам вътре. Въздухът все още леко мирише на билки и пустинни треви, сухи и сладки.

После виждам на пода сабята на Хекс. Лягам до нея и държа главата си с две ръце, защото ако я пусна, сигурно ще падне. Сълзите се стичат по едната страна на лицето ми, а другата буза е абсолютно суха. Тибетската богиня Тара е родена от сълзите на състраданието към страдащите; може би тази Тара ще ми се яви сега.

Но не, всички те са изчезнали.

Къде е Хекс, с изящните си ръце и ноздри, с ироничната си усмивка? Къде е нежният Ез и Аш, който доказа, че не трябва да бъдем това, което хората ни казват, че сме, и че изгубената любов се връща. Аз ги изоставих. Изоставих ги много бързо. Сега трябва да ги търся. И трябва да търся брат си.

Губя съзнание на пода, свита като странните неща в бурканите на Тара. Лодката под мен се люлее и настъпва тъмна нощ.

* * *

Когато идва утрото, слагам в джобовете си останалите шишенца с тинктура, взимам сабята на Хекс и бавно се разхождам из оазиса. Вече става горещо и по врата ми се стича пот. Не чиста пот, а токсична, зловонна. Слизам надолу към водата, за да си измия лицето и виждам малко купче от някакви бели неща на брега.

В началото не разбирам какво е това. После разпознавам кости от човешко тяло (ребро, долна челюст, костите на стъпалото, раменна кост, бедрена кост…), малко човешко тяло. Костите на момиче. Добре оглозгани. До костите лежи червен копринен шал и сребърна гривна, които разпознавам; те бяха на Тара.

* * *

Момичето е в подножието на хълмовете в пустинята и рови с градинска лопатка из съчките и камъните, търсейки билки и цветя, нещо живо. Тя вярва, че все още има живи неща освен ветрилните палми и другите растения в нейния оазис. Небето над нея е като огромно око, което я наблюдава. Носи ботуши и джинси вместо копринени шалове, но на главата й има червен копринен шал под шапката и една сребърна гривна на ръката.

Когато е на колене, тя усеща труса. Затваря очи и прошепва: „Ом таре там соха. Аз ще се преродя. Няма да предам това място“.

След като избягва от чудовището, което я напада, Тара се връща в оазиса, но бива преследвана дотам. Гигантите я заплашват със смърт, ако не им каже къде сме. Тя знае, тя ни вижда, но не им казва. И не оцелява. Поне не в настоящата си форма.

Вземи костите ми, Пен, зарови ги в земята. От тях ще израсне живот.

* * *

Без дори да съзнавам какво правя, тичам с всичка сила обратно до вана, сякаш бързината по някакъв начин ще ми помогне, ако не съм много, много закъсняла.

Връщам се с черната кутия, в която преди беше картата, и започвам да прибирам костите вътре, сякаш без тях ще загина мигновено.

Палмите прошумяват от горещината, не от ветрец. Вратът ми, наведен над кутията, е толкова напрегнат от болка, че ако рязко мръдна, ще се счупи. Поглеждам към празното небе, после към мътната вода. Просветва дъга и се разтваря в бялата светлина над оазиса. После слънцето почернява пред единственото ми виждащо око. Пропадам в нещо, което напълно се различава от останалия свят.

* * *

Венис каза:

— Аз съм толкова мекушав, ти ме направи мекушав. Не искам да съм мекушав като теб.

Беше се върнал от училище и ни беше разказал, че е блъснал едно момче.

— Знаеш, че не трябва да правиш такова нещо — каза майка ми. Тя приготвяше вечерята и не го поглеждаше. На лицето й се изписа онова разсеяно, разтревожено изражение.

Отидох и седнах до него на масата, която беше покрита с неговите блокчета лего. Почти не беше останало място за яденето и се ядосах на майка ми, че не го е накарала да разчисти.

— Защо го блъсна?

— Играехме баскетбол. Той се фукаше и аз му казах, че е от онези гадни играчи, които не пускат топката и така пречат на отбора. Той ме блъсна пръв.

Майка ми най-накрая започваше да схваща за какво става дума и дойде при нас, като триеше ръце в престилката си. Миришеше на лук.

— Ти знаеш, че в такъв случай трябва да потърсиш помощ от някой възрастен, нали така, Вен?

— Не! Не искам да го обаждам на учителите! Искам да му покажа, че не съм мекушав! Като тебе, като всички вас! Дори и татко! Вие всички сте мекушави!

Той побягна и аз го последвах. Почуках на вратата му.

— Моля те, пусни ме.

Почаках известно време, докато накрая чух, че ключът се превъртя в ключалката. Той седеше на пода със стотици бейзболни картички, пръснати около него.

— Ако някой ти направи нещо лошо, ще го пребия — казах му аз.

— Не, няма — отговори той.

— Така е, защото съм откачена — казах аз.

— Не, защото си мекушава.

— Това също е вярно.

— Татко не трябваше да си губи работата. Трябваше да се бори за нея.

— Мисля, че не е толкова просто.

— Трябва да се бори с банката и да не позволи да ни вземат къщата. Трябва да направи нещо.

— Опитва се — казах аз, но знаех за какво говори Венис.

— Гадно ми е, че всички вие сте толкова мекушави — каза брат ми. Лицето му почервеня и очите му станаха още по-светли. Изправи гръб. По коленете му имаше рани, драскотини и ожулвания, но никога не би се оплакал, че го боли.

* * *

Седя в колата и се чудя как бих могла да компенсирам това, че проявих мекушавост, не спасих семейството си, не спасих приятелите си, не помогнах на никого. Държа сабя в ръка, имам кола и продукти. Имам черна кутия, която навремето съдържаше само една карта и която напълних с костите на едно магическо момиче. Знам дори къде мога да открия Кронен.

Във вана намерих парче хартия. На него пише Банка на апокалипсиса и има упътване. Намери Пен. Намери Кронен и го убий!!! Намери Пен. Написано е с почерка за графити на Хекс.

Малкото ми братче никога не би нарекло Хекс мекушав.

Нито пък мен. Вече не. Никога вече.