Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (19)

18
Отвъдният свят

Сега сме там, където някога беше Лас Вегас. За последен път бях тук с Мойра и Ноуи заради участието на Мойра в Конгреса на мажоретките. Мажоретството: ето нещо, което трудно мога да си представя, че някога е съществувало.

* * *

Мойра се запали по мажоретството в осми клас и я приеха в отбора, но не съзнаваше колко сериозен ангажимент е то. Налагаше се да тренира всеки ден след училище и през цялото време я нямаше. Тя всъщност не беше точно това, което се очаква да бъде една мажоретка, освен че беше хубава, можеше да танцува и да играе гимнастика. Годината беше трудна. Мойра завърза нови приятелства с момичета, с които никой от нас по-рано не би разговарял. Изпитах облекчение, когато в девети клас тя изобщо не кандидатства. Но мама ни заведе нас трите във Вегас тази година, защото майката на Мойра пак трябваше да работи през уикенда.

Хотелът не беше от онези луксозните, тематичните; стаите бяха малки, декорът беше с долнопробна имитация на злато и червено кадифе, а фоайето миришеше на отчаяние — мазнина, пот, алкохол, цигари. Всъщност миризмата на цигарен дим остана в синусите ми през целия уикенд. Но на първата вечер влязохме в бюфета на хотела и ядохме най-различни откачени боклучести храни като салата с джело, и чийзбургери, и пържени картофи, и газирани напитки, и онзи десерт с розов крем, и майка ми не възрази. После отидохме на състезанието и двете с Ноуи пищяхме, когато Мойра излезе на сцената с нейната униформа в зелено и златно, с нейната прекрасна коса и стройна фигура, с дългите си бели крака (всички други момичета бяха с истински или изкуствен тен), и напълно се отличаваше от останалите. Цялото нещо ми напомни на сцена от един тийнейджърски роман дистопия с неонови светлини, какофонична музика, крещящ гаден водещ и момичета, приличащи на подгонен дивеч на арената.

Тази нощ ние с Мойра и Ноуи пак ядохме в бюфета на хотела и после взехме джакузи, а мама се настани в леглото с някакъв сложен криминален роман. Небето не притъмня, а продължи да свети с цветна мъгла от по-големите хотели в далечината. Пустинен ветрец прошумяваше в короните на палмовите дървета. Почувствах се по-добре веднага щом влязох в топлата, бълбукаща вода с приятелките си, далеч от съотборничките на Мойра.

— Страхотна си — казах й аз.

Тя се смееше и се носеше по водата, а бляскавият грим над очите и започваше да се размазва.

— Толкова се радвам, че вие двете сте с мен. Иначе щях да се побъркам.

— Нека да дойдем пак на това място — каза Ноуи — Когато сме богати. И ще отседнем в Египетския хотел, или „Париж“, или „Ню Йорк“, и ще ядем суши и стриди, ще пием шампанско и ще се оженим в някои от онези параклиси.

— Една за друга — каза Мойра, а моето сърце плесна като опашката на сирена.

Когато се качихме в асансьора, за да се приберем в стаята си, един пиян мъж с бяла коса ни попита какво ще правим до края на вечерта.

— О, нали знаеш, ще си играем с куклите си бар би и ще ядем картофени ноазети — каза Ноуи, което го ядоса, но Мойра му се усмихна с най-чаровната си мажоретна усмивка и му махна с изящните си пръсти, когато излизахме от асансьора и плъзгащите врати се затваряха в лицето му.

Легнахме си в едно легло същата вечер, мръзнещи под тънките одеяла и грубите чаршафи. Кожата и косите ни миришеха на хлор, който не бяхме измили, а острите нокти на краката на Мойра леко подраскваха прасците ми в тъмното.

* * *

А сега аз съм тук с Хекс, Ез и Аш, а Мойра и Ноуи ги няма. Никога не си позволявам да мисля как са загинали в деня на Земетръса, дали от земетресението, иди от вълните или от нещо по-лошо. Но се отказах да ги представям, че още са живи. Ще е по-ужасно да си мисля така и после да науча нещо друго. Тара каза, че е видяла майка ми и може би брат ми, но не спомена нищо за моите две най-добри приятелки, които тичат като нимфи през ливадата.

* * *

Лас Вегас е идеално място за гиганти; всичко, което е останало, е построено по тяхна мярка и сега, когато няма светлини, те могат да дремят и да чакат жертвите си. При пристигането ни кара Аш, а Ез го направлява, докато Хекс спи с глава в скута ми на задната седалка. Винаги караме много бързо, сигурно защото се страхуваме, че нещо може да изскочи от небето и да ни грабне. След време Аш спира колата. Навсякъде има графити, които гласят Добре дошли в Отвъдния свят.

— На гигантите сигурно много им харесва тук — казвам аз.

— Точно там е работата — отговаря Хекс от скута ми. Не знаех, че е буден.

— Къде трябва да отидем? — пита Аш.

Хвърлям поглед към всички срутени замъци, арки и кули наоколо. Къде би могла да бъде майка ми? Нямам представа.

Решаваме, че ни трябва план, затова къмпираме зад една голяма купчина от счупени гръцки колони, златни буди, средновековни свещници, разглобени гондоли, претършувани куфари, разбити игрални машини и вече познатите ни човешки кости. Аш е на пост на един стол в стил Луи XVI със скъсана тапицерия, сложил лирата до себе си. Хекс пали огън, а Ез слага тенджерата със супа да се топли.

— Последната консерва с доматена — казва той.

— Не ми го казвай — мърмори Хекс. — Обичам доматена супа. Напомня ми за дъждовните дни. Със сирене на скара.

— Мислех, че харесваш само боклучеста храна казвам аз и го потупвам по рамото.

Ез бърчи нос към супата и прокарва ръка през чер вените си къдри.

— Вече не помня вкуса на истинските зеленчуци.

— Поне имаме тези неща от Тара — казва Аш от своя пост.

Предпочитам да ям доматена супа от консерва пред туршия от корени, които приличат на хомункули, или месо с неизвестен произход.

След вечеря Хекс предлага да четем на глас пасажи от Одисеята за вдъхновение. Може би избягваме да говорим за бъдещето, но ни се струва, че имаме нужда от някакво друго подхранване освен доматената супа, а думите могат да направят това, когато храната не достига. Същата работа могат да свършат и целувките, но в момента те не са на дневен ред.

Обикновено чете Хекс, но сега той мисли, че трябва всички да се редуваме. Питам Аш дали иска да чете, а аз да го сменя на пост, но той поклаща глава.

— Недей. Не съм голям четец — отговаря той и поглежда към развалините на игрището за гиганти. — Майка ми често ми казваше, че съм много глупав. Че съм тъп педал и ще отида в ада. Изглежда, че е била права по отношение на ада.

Тялото ми се изпъва от справедлив гняв към майка му и не знам какво да му отговоря — Аш никога не е споменавал нищо за семейството си. Всички таим мъката си. Сега осъзнавам колко малко знаем един за друг.

Ез също мълчи — само стиска зъби — но Хекс няма намерение да отмине такова нещо без коментар.

— Мамка му — казва той. — Ако всички тъпи педали са толкова пропаднали, защо тогава ние четиримата сме още тук?

Всички се засмиваме горчиво на думите му. Това е нещо, за което се питам всеки ден — защо ние бяхме пощадени, а толкова много не бяха. Може би сме педали, но не сме глупави. А и все пак защо сме тръгнали на това пътуване? Може би идеята не е добра.

Аш хвърля поглед към Хекс през рамо.

— Чакай, ти откога си педал?

— Аз не съм онзи, който бях преди — отговаря Хекс и макар че Ез и Аш си разменят погледи, повече не обсъждаме въпроса.

— Може би имаме свръхестествени сили — казва Ез. — Плюс, разбира се, основните свръхестествени сили на всеки педал.

— Моята свръхестествена сила е любовта. — Хекс ми се усмихва с онази усмивка, при която усилието да не се нахвърля върху него да го целуна предизвиква болки в цялото ми тяло. — Безумни способности. Мога да ви пренеса в други светове, повярвайте ми.

За това гарантирам.

— Ами ти, Ез? — питам аз.

— Нямам представа. Аз съм един страхливец, пристрастен към захарта? Това едва ли се брои.

— Ти си смел — казва Аш от златния стол горе. — Просто още не го знаеш.

— А ти си музикален гений — отговаря Ез. — Пен е нашият разказвач.

— Аз нямам никакви способности. Да не говорим за свръхестествени.

— Не е вярно. — Лицето на Хекс почервенява под блясъка на разгарящите се пламъци на огъня, който пали. — Още си в процес на откриването им.

— Ти си богът на огъня — отвръщам му аз.

Той вдига ръце над пламъците и си дава вид, че ги контролира. После казва:

— Когато се случи нещото, Земетръса… — казва Хекс и замълчава. Никога по-рано не сме говорили за това — за момента на случването, какво сме направили, какво сме почувствали. Прекалено мъчително е да си спомняш. Но може би вече сме по-силни. — Живеех в хотел „Кълвър“. Точно бях заспал, след като бях направил ритуала за огнения апокалипсис на 21 декември. Според майте идваше краят на света. Пламъците ме заобикаляха, горяха пердетата и завивката на леглото. Стоях там, напълно зашеметен, и чаках да ме обхванат. И после всичко спря. Изгаснаха пред краката ми.

Стоим мълчаливо и се взираме в Хекс. Аз си спомням как той спря пламъците в хотел „Лотос“. Той се хили и виждам, че се смущава.

— Добри времена.

— Аз преживях нещо подобно — казва тихо Ез. — Бях в къщата на родителите ми с брат ми. Подът се люлееше така, сякаш отдолу имаше дракон. Легнах на земята, свих се на кълбо, покрих главата си с ръце и крещях: „Спрете, спрете, моля ви, Гея, Ки, Гера, Земина, спрете това, чуйте ме, моля ви, земни богини!“ Огромната етажерка с книги се клатеше… Знаех, че ще ме смаже. Затворих очи. После клатенето спря и етажерката падна в обратна посока. Но когато всичко свърши, семейството ми…

Грабнах Ез и го притиснах към себе си. Той зарови глава под брадичката ми.

— Извинявай, че така ти се сопнах, когато ме попита за него там при надписа ХУД.

— Няма нищо.

— Казваше се Елиът — продължи Ез. — Бяхме еднояйчни близнаци. Но той беше съвсем различен. Той беше смел.

Аш мига към него с очите на млад елен.

— Толкова съжалявам.

— Всички сме загубили близки — казва Ез и бърше нос в тениската си. — Съжалявам. — Последното е предназначено за Хекс.

Хекс гризе кокалчетата си и се обзалагам, че иска цигара. Представям си го в онази стая, изправен пред пламъците сам, без близък човек. Как искам да го бях познавала Преди. Представям си го как седи до мен и трапезарията на розовата къща и държи ръката ми под масата, докато ядем бурито с мол сос, а мама му говори, че не трябва да пие газирани напитки и да пуши.

— В някои отношения е много по-лесно, когато нямаш близки — казва Хекс.

Това е неговият начин да се извини. Ез кима разбиращо.

Аш се подготвя за нощта и не гледа към нас. Той е скъсил ръкавите и крачолите на костюма си, който Хекс наричаше „сладък“, и сега изглежда дрипав и закоравял.

— Нещо ме издигна във въздуха и ме понесе над пустинята с такава лекота, сякаш бях някаква хартийка. Приземи ме в Тиранозавъра.

Нищо вече не ме учудва. Виждам как Аш лети като ангел през пустинята с развети плитчици, разперени ръце и затворени очи.

Докато си представям това, и аз затварям очи, а когато ги отварям, всички гледат в мен.

— Какво? — питам аз, като избягвам погледа на трите чифта очи — кехлибарени, малахитови и светлозелени. — Какво?

— Разкажи ни — отговарят те.

Не съм разцепила водите. Не съм способна на нищо специално, освен да чета енциклопедии. Не съм разцепила водите.

Но наистина си спомням, че преди да изгубя съзнание, протегнах ръце към вълната, която се надигаше пред входната врата на къщата ни и която отнесе баща ми. Аз спрях тази вълна, тя утихна и се отдръпна. Спасих розовата къща. Спасих себе си.

Всички ние сме луди. Но кой е нормален и кой — луд, как наричаш нещо ненормално в този нов свят?

Свършвам разказа си и всички доста дълго мълчим.

— Ще трябва да забравим това — казва Хекс. — Тук сме с някаква цел и тя не е да си мислим, че сме богове.

Но независимо дали сме полубогове или побъркани деца, къде да търсим първо?

Наоколо има толкова много разрушени хотели.

— Защо вие тримата не си починете? — казва Аш. — Аз ще остана на пост.

Хекс присвива очи.

— Струва ми се, че ще ти е нужно нещо повече от една арфа, за да ни браниш.

Аш вдига рамене и с едно умело движение събира всичките си масури в кок.

— Лира, не някаква арфа. Може би не. Но ще ви събудя, ако се налага.

Изражението на Хекс казва: Откога това момче взе да ми отговаря, но не му отвръща нищо. Чудя се дали ще мога да заспя. Не само защото съм разтревожена, но и защото близостта на Хекс предизвиква в мен същото вълнение, каквото топлият ветрец на оазиса предизвиква във ветрилните палми. Когато си лягаме, той ме прегръща, но не ме докосва никъде и скоро заспива. Аз не мога да се наместя удобно. Матракът в задната част на вана е тънък и усещам как пружините му се забиват в гърба ми. Ез, легнал на задната седалка, диша равномерно и също спи. От прозореца на вана виждам Аш, седнал на купчината боклуци, само една сянка. Той изглежда толкова уязвим и се питам дали беше добра идея да го оставим на пост сам.

Точно се унасям в сън и усещам ръката на Хекс по тялото си, като се надявам, че това е реалност, когато чувам нежния ромон на лирата и се изправям. Защо свири Аш? Отварям вратата, за да му кажа да спре — Хекс ще се събуди и ще го убие, защото ни издава със свиренето си — но Аш е с гръб към мен и ми дава знак с ръка да почакам. Има нещо властно в него, затова оставам на мястото си и се взирам в тъмното.

Огромна гола женска фигура с дебели талази розова и бяла плът е клекнала пред Аш. Бледите жабешки очи на смаяното й, отпуснато лице го наблюдават така, сякаш той е Месмер, първият хипнотизатор. Тя изглежда не вижда нищо друго. Аш продължава да свири на лирата и гледа право в нея. Разпуснал е косата си и сега вятърът я развява около лицето му. Той като че ли всеки момент ще полети във въздуха.

Чувам някой зад гърба си и виждам, че Хекс се е събудил и държи сабята си. Срещам погледа му и с глава му казвам — недей. Аш знае какво прави в момента, независимо, че понякога съм се съмнявала в него; това се опитвам да предам на Хекс телепатично. Но не е необходимо. Защото рубенсовата гигантеса затваря очи, клепачите й тежко щракват, като на омаяно дете, и цялото й масивно тяло заспива.

Аш отстъпва назад, сякаш ни закриля с тялото си, влиза във вана, подкарва го и ни отнася далеч в нощта.

Ез на задната седалка се събужда, сяда и разтрива очи.

— Какво става?

Хекс потупва шофиращия Аш по гърба.

— Ез, твоят приятел току-що си заслужи прехраната.