Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (13)

12
Годеницата на гиганта

Сградата около мен се руши и се срутва, а през това време огромната ръка ме вдига и отнася. Пищя, викам Хекс и имам усещането, че някакъв орган е изтръгнат от тялото ми без упойка. Хекс и Ез са там в тази сграда. Моля се, крещя и ритам. Онова нещо ме издига на сивата дневна светлина. Във въздуха носи миризма на катран. Виждам лицето му. Той прилича на гиганта, когото ослепих, само че има две светещи очи.

— Моля те! — казвам аз. — Приятелите ми са там долу! Моля те!

— Никакви приятели. Ти си моята годеница. Трябва да те угоя.

— Приятелите ми! Моля те, не ги оставяй там.

В делириума си го моля да ги преследва? Но все пак по-добре, отколкото да бъдат смазани — може би ще успеем по някакъв начин да избягаме от гиганта по-лесно, отколкото от земетресението? Или е по-добре? Ще можем ли да избягаме, дори и да сме заедно?

— Не — повтаря той.

Носи ме в другата сграда на музея, по-новата, с високите тавани. Грабва тънките преградни стени, смачква ги между ръцете си и ги захвърля, за да си отвори пространство и да върви свободно през залите.

Елегантно легло с бледосиня ръчно боядисана табла, украсена с облаци, панделки и херувими, ме очаква. Той ме поставя на леглото и ме подпира с палеца си — дебела, потна тежест на гърдите ми — като през същото време ме завързва с въже. Жилаво, плетено въже, което се впива в кожата ми.

— Трябва да те угоя.

Той излиза, от тежките му стъпки стаята се тресе, но не се срутва. А бих искала да се срути. Крещя и викам Хекс и Ез, докато гърлото ме заболява. Стаята се върти, става все по-тъмна и накрая потъва в мрак.

* * *

Когато се събуждам, наоколо мирише на храна. Парещо, мазно месо, първото месо, което виждам от месеци насам. Искри на чинията пред мен. Гигантът се е навел и наблюдава лицето ми.

— Трябва да ядеш.

Но няма животни за лов. Само малко хора…

Усещам, че незначителното количество храна, което е в стомаха ми, се надига. Слагам ръка на устата си и клатя глава.

— Моята годеница трябва да е дебела.

Клатя глава и стискам зъби, за да не повърна. Не.

— Ще останеш при мене и ще ми родиш синове.

Ужасът, който изпитвам, сякаш разрязва тялото ми на две. Обръщам глава, мятам се и се мъча да се освободя от въжето, като ожулвам китките и глезените си.

— Пусни ме!

Месото. Какво е то? Кой е то? Пищя и викам привелите си, сякаш те могат да ме чуят. Мисля си: Ще ме убие и ще ме изяде. Без да му мигне окото.

Нямам ножица, нямам сабя, дори глас нямам, защото се е превърнал в жалко писукане. Взирам се в месото. Гигантът откъсва и държи едно дълго парче. После стиска челюстта ми, така както човек стиска и челюстите на упорито куче и се опитва да напъха месото в устата ми. Аз захапвам ръката му, а той ме удря така, че главата ми отскача назад.

Когато челюстта ми се разтваря, той набутва месото вътре и запушва устата ми с длан, докато го преглътна. Отвратително. Усещам вкуса на нервните окончания. Очите ми се напълват със сълзи. Той повтаря упражнението. Хапка, стискане, удряне, напъхаше. И пак. После си отива.

Единственото ми желание е много дълбоко да бръкна с пръсти в гърлото си и да повърна, но ръцете ми са вързани и не мога да ги движа.

Тялото ми обаче милостиво свършва тази работа и изхвърля несдъвканото месо на пода.

Лежа в тъмнината, а в мен нещо кипи, сякаш ще експлодирам. Постоянно виждам една сцена — огромна Биатрикс, надута като балон, десет пъти по-голяма от нормалния си размер, която лежи на богато украсено легло, а Хекс е забоден на голата й гръд като брошка.

Делириум. Докъде е кошмарът, докъде е халюцинацията? Докъде е реалността? Имаше една нощ, когато родителите ми се караха:

— Те правят нещо. Нещо лошо. Не мога да ти кажа какво. Ще ни причинят зло. Може би трябва да се махна оттам — казваше баща ми.

— Дейвид, това са глупости. Какво разбираш под лошо? — плачеше майка ми.

Калъфката на възглавницата ми беше мокра от сълзи и сополи. Добре поне, че Венис беше по гости с преспиване и не чуваше тези неща. Ако беше там, щях да изтичам при него, да го прегърна, да го успокоявам, не само него, но и себе си. По беше по-добре, че го няма. Побъркваше ли се баща ни? Щяхме ли да изгубим къщата и да живеем на улицата? При Ноуи нямаше място за нас. Майката на Мойра никога не би ни приела. Страхът е гигант. Имах чувството, че нещо ме блъска, разкъсва, изважда вътрешностите ми навън. Майка ми плачеше. Не дойде при мен, защото не ме чу през риданията си. Дали беше така? Тя не дойде.

* * *

После чувам. Чувам гласове. Нежни като вятъра, полъхващ в клоните на несъществуващо дърво.

— Пен, дръж се.

— Хекс?

Като видение, като прерафаелитска картина на герой с андрогенни черти, той се материализира пред мен. Държи в ръка сабята си, прерязва въжетата и ме освобождава. Треперя и ми се вие свят, клатя се, като се изправям на крака, но се облягам на него и на Ез, те извеждат навън, моите спасители, живи. Нямам представа колко време е минало…

Ванът ни чака до асфалтовите езера. Гигантът не се вижда никъде.

— Толкова съжалявам — казвам аз, плача и се свивам на задната седалка до Ез, а Хекс кара. — Мислех, че сте мъртви. Мислех…

— Тихо, искряща принцесо. Тихо. Спасихме те.

— Той каза, че иска да му родя синове. Даде ми да ям нещо… — Ще повърна пак. — Какво съм изяла?

Ез държи главата ми в скута си.

— Сега си в безопасност, добре си. В безопасност и всичко ще е наред.

— Никакво спиране повече — казва Хекс. — Дори и за изкуството, бейби. Напускаме този град.

* * *

Събуждам се и крещя, че искам вода.

— Изядох го! Повърнах го, но го изядох. Какво изядох?

Ез кара, Хекс ме вдига да седна и ме притиска до гърдите си, докато пия водата, която ми дава.

— Всичко свърши.

— Но какво беше то? Какво изядох? Човешко ли беше?

— Гигантите сигурно имат животинско месо — казва Ез. — Сигурен съм, че е било животинско.

— Пен — казва Хекс и ме обръща към себе си, всичко свърши. Нямаме нито време, нито енергия, за да гледаме назад. Нали? Всички сме в безопасност.

Вдигам ръце към главата си. Има нещо в косата ми, нещо засъхнало, пускащо коричка.

— Какво има в косата ми? — крещя и дърпам с всичка сила.

Хекс ме хваща за китките, за да ме задържи.

— Изрежете я! Обръснете я! Не искам коса. Не искам да бъда… Не искам тяло. Не е безопасно! Отрежете ми косата.

— Пен?

— Веднага! Хекс, веднага! Ти разбираш! Знам, че разбираш. Веднага!

— Когато спрем колата — обещава той, сякаш говори на дете. — Когато спрем, ще те подстрижа.

През следващия час Хекс ме притиска към себе си, нарича ме малко момиченце, пее ми откъси от песни. По-късно изпълнява обещанието си и внимателно ме подстригва много късо, близо до черепа, после използва скъпоценна вода и сапун, за да намокри и насапуниса косата ми и да довърши прическата ми. Чиста съм. Приличам на момче. Дори не изпитвам нужда да се огледам. Не ме интересува как изглеждам. Отново мога да дишам. Мога да говоря.

— Как оцеляхте? Изглеждаше, че сградата се срутва. — Мъча се да не се разплача, но сълзите напират и се събират в ъглите на очите ми, толкова силно усещам голата си глава.

— Ез направи нещо. Не знам какво. — Хекс се пресяга към предната седалка и стиска рамото на Ез, така, както не го е правил никога. Здраво стискане. Стискане между равни. — Не съм сигурен благодарих ли ти, приятелю.

Гледам как усмивката на Ез в огледалото за обратно виждане става все по-широка.

— Току-що го направи.

Разтривам очи, докато Хекс и Ез победоносно чукват юмруци; добре ли видях? Това е много необичайно за Хекс.

— Какво стана? Ез?

— Грабнах го, когато видях, че стената се срутва и действах доста грубо.

— Но сигурно е било нещо повече — казва Хекс. — Частта, в която се намирахме, сякаш се отдели от сградата, след като той те вдигна. Беше като някаква магия.

Спомних си как вдигнах ръка, когато Земетръсът удари. Дали съм спряла вълната? Дали съм спасила себе си? Дали тогава съм задействала някаква магия?

Някаква зла магия ни е запазила да живеем в този град, без близките си. Но важното е, че сме заедно и Хекс, нашият безстрашен водач, ми е казал да не поглеждам назад.