Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (20)

19
Око за око

Паркираме колата и носим оръжията си. Докато вървим из града, имам чувството, че участвам в парад на живи ордьоври за гиганти, лесна плячка, въпреки сабята на Хекс, нашите ножове и омайващата лира на Аш.

Задъхвам се и имам нужда да спра. Хекс ми дава глътка вода от манерката си. Внимавам да не отпивам много; дори и със запасите от Тара, водата няма да ни стигне за дълго. Оставихме известно количество и за нея, в случай че се върне.

В приличащия на картонен средновековен замък със счупени кулички и укрепления няма никой. Умалена наполовина айфелова кула е паднала настрани сред бяла и светлосиня мазилка и натрошени кристални полилеи. Зелена гипсова статуя на свободата, прерязана на две в талията, е всичко, което е останало от „Ню Йорк, Ню Йорк“ (може би повече, отколкото е останало от истинския Ню Йорк).

Но от черната пирамида, оградена с фалшиви палми, излиза пушек, което показва, че вътре има някой. Решаваме да започнем от там.

Стоим до лапите на гигантски гипсов сфинкс. Очите му, оградени с черни линии, изглеждат едновременно учудени и мъртви. Облягам се на раменете на Хекс и за секунда, докато натискам клепачите си с длани, виждам множество точки с цветовете на дъгата на черен фон. Как ще намеря сили да вляза вътре?

Ез хваща ръката ми; не съм сигурна мен ли успокоява или себе си.

— Какво искаш най-много от всичко? — пита тихо Хекс и се взира в счупената пирамида.

— Семейството си — отговарям аз. И теб, сигурно.

Хекс кима.

Ами ако майка ми и Венис не са там, ако Тара е пила принудена да ни упъти да дойдем тук, ами ако това е капан? Все пак в главата ми брат ми никога не спира да плаче за мен.

Фоайето мирише на пушек, в най-добрия случай стар, в най-лошия смъртоносен. Огромни златни фараони ни заобикалят, а златни колони с гравирани йероглифи поддържат почернелия от сажди таван. В огнището по средата на пода, покрит със златни и черни плочки, има голям куп кости, което ни подсказва, не може би сме на прав път. Като се крием в сенките далеч от червената светлина на пламъците, се отправяме към казиното.

Там Хекс изважда сабята си и всички заемаме местата си до него.

Една гигантеса, която прилича на предишната, само че е с египетска прическа, седи неподвижна като скала и държи игрален автомат в ръцете си, сякаш е детска играчка. Тя натиска ръчките и гледа безизразно в картинките с цветни плодове и животни, без да ни обръща внимание.

Минаваме покрай нея, като вървим в сянката покрай стената и влизаме в кафенето. Там има още трима гиганти, двама мъже и една жена. Те ядат парчета месо, които късат от трупове, окачени на куки на тавана и пият течност от сребърни кофички за шампанско, поставени под оцеждащите се животински трупове. Опиянени от кръвта, заситени, те не усещат присъствието ни. Съществата, с техните хлътнали очи и обезобразени уста, и парчетата сурово месо, което виси на куките, ми напомнят на една картина от Франсис Бейкън, от която някога не можех да откъсна очи.

Отминаваме пияните гиганти и влизаме в по-малко помещение. Там, в нишата, на една маса лежи жена. Приближавам и тя протяга костелива ръка с измършавели пръсти. Имам чувството, че сънувам, вървя през гъст облак и не мога да стигна до нея. Хекс и Ез са от двете ми страни. Аш върви отзад. Съсредоточавам се върху факта, че те са тук, че не съм сама.

— Пенелопи — казва жената.

Не си позволявам да се разплача, не искам да вярвам, че е тя; болката ще е непоносима, ако не е тя.

Преди, когато изпитвах болка, се опитвах да се успокоя, като си представях устройството на цветята — чашката на цвета, венчето и венчелистчетата, плодника със стълбче и близалце. Но не можеш да се отърсиш от болката така лесно. Щом влезе в теб, тя е като водата, която се изкачва от корените на растението по стъблото до листата.

Жената е облечена с бяла роба, която изглежда направена от покривка за маса, а косата й е пръсната на всички страни около слабото й лице. Главата и лицето й изглеждат несъразмерно големи за тялото. Очите й са обградени с дълги мигли. И са сиви. Когато бях малко момиченце, си мислех, че тя прилича на богинята Афродита, за която баща ми ми четеше от книгата с митове. Прекрасна структура на костите, тънка талия, пълни гърди и ханшове. По онова време не исках нищо друго, освен да стана като нея, когато порасна. Или, може би, не? Да бъда достойна за нея по някакъв странен начин.

— Мами! — Падам до масата, сгърчвам лице под напора на чувствата, които повече не мога да сдържам.

— Мами!

— Пенелопи? — Тя плаче, но устните й са си все същите. Устните, които ме целуваха за лека нощ и шепнеха „обичам те, обичам те“ не знам колко пъти. И това нямаше значение, защото винаги следваха още „обичам те“ докато накрая вече нямаше нищо.

— Можеш ли да станеш? Ще те вземем с нас — казах аз. — Това са мои приятели. Ще ни помагат.

Тя им се усмихва.

— Красиви сте, всички — отговаря тя. — Толкова красиви в това мрачно място.

— Ще те носим, може ли?

Тя клати глава, не.

— Не мога да изляза оттук, скъпа. Не ти ли обясниха?

Вдигаме я от масата; тя е толкова лека, че бих могла да я нося и сама, но не искам. Имам чувството, че ако я изпусна, ще се счупи. Хванала се е за врата ми и се взира в лицето ми, а гласът й е сух като напуканите й устни.

— Какви красиви очи имаш.

Не казва нищо за липсващите ми къдри, но прокарва ръка по главата ми и я оставям да гали късата ми, остра косичка.

Спомням си как през цялото време се гушехме и целувахме по устните, дори и когато бях сърдито тринайсетгодишно момиче и всеки ден се карах с нея, тичах боса по улицата и заявявах, че ще си намеря друго семейство. В онази нощ двете лежахме в моето легло, а тя приглаждаше косата ми и топлеше загрубелите ми от асфалта ходила на прасците си, докато заспя.

— Какво стана, мами? Какво стана в онзи ден?

Устните й потреперват и се свиват.

— Имаше толкова много вода… Само че по някаква причина не стигна до нас. Не знам как. Но баща ти…

Тя млъква, очите й се пълнят със сълзи, устата й остава безмълвна.

Татко. С неговата буйна коса, високо чело и рогови очила, закрепени на дългия му нос. Сърфиращият учен. Обичаше морето, беше избрал да живее край морето. Как е възможно морето да го е отнесло? Но тя каза, водата не стигна до нас. Тя и Венис са били пощадени по някакъв начин.

Образът на баща ми избледнява и на негово място в съзнанието ми се появява брат ми.

— Къде е Венис? Мамо?

Ръцете й ме стискат по-здраво, по-силно, отколкото може да се очаква. Тя поклаща глава, свива устни и заприличва на малките кукли с глава от ябълка, които правехме в предишния си живот.

— Не знам. Не знам какво е направил с него…

Гърлото ми е пълно с пепел.

— Кой?

— Човекът ме доведе тук. Той знаеше за теб. Търсеше те.

— Какъв човек? — питам аз, макар че вече се сещам за отговора. Доколкото ми е известно, само един човек ме търси.

— Кронен.

Хекс ме докосва с рамо, за да усетя горещината, която излиза изпод ризата му. Кронен. Бащата на гигантите.

— Той как разбра, че си ми майка?

Тя се оглежда, после прошепва и трябва да се наведа към нея.

— Стените имат уши. И зрение.

Сещам се за хората в хотел „Лотос“, за сирените, за Биатрикс, дори за Тара, но не мога да повярвам, че тя би ни причинила зло.

— Той ни беше ядосан и преди. На баща ти. Те работеха заедно и баща ти беше против експериментите, които той правеше. Когато се опита да го разобличи, това застраши живота му. Всички бяхме в опасност дори и Преди, и то не само, че ще загубим къщата си. Трябваше да вярвам на баща ти — каза тя с тих, смутен и тъжен глас. Заприлича ми на онези бездомни хора на улицата, които си мърморят нещо на себе си.

— Той в никакъв случай не трябва да те намери. — Тя вдигна ръка към лицето ми и махна във въздуха около мен, сякаш правеше заклинание, за да ме защити. Наведох се и я целунах по бузата, кожата й беше бледа, суха и сбръчкана над острите кости.

И после се стряскам и излизам от призрачния момент.

— Ето я Пен, ослепителката на гиганти — казва един глас.

Обръщам се и виждам мъж, не много по-висок от мен.

— Къде отиваш? — пита той със спокоен глас, което е по-страшно, отколкото ако крещеше.

— Отивам си — отговарям аз. Опитвам се да звуча смело, но съзнавам, че опитът ми е жалък.

Човекът потупва козята си брадичка с малката си, чиста ръка.

— О, не, не е така просто. Ти ослепи Бул, който лично съм създал. Едно от първите ми две деца, онези, от които започна всичко това. Моето бебе. Не си ли чувала израза „око за око“? — Той вдига собствените си очи нагоре и разглежда тавана, като обръща орловия си профил към нас.

Хекс излиза напред с извадена сабя, но тогава нещо се показва от сянката и това е Бул, гигантът, когото ослепих. Той души въздуха като огромно куче. Празната очна ябълка, която зее в главата му, ми напомня какво съм извършила. Хващам Хекс и го дърпам назад.

— Трябва да ми дадеш нещо, което да размениш за нея — казва човекът с тих, почти фъфлещ глас.

— Какво искаш?

— Върви по дяволите! — казва Ез.

Всички поглеждаме към него. Той е застанал рамо до рамо с Хекс. Сега виждам, че Ез е доста по-висок; никога не съм се замисляла за това, защото Хекс е по-силният от двамата. Ез изглежда също толкова готов да се бие, колкото и Хекс, и се чудя как се е случила тази промяна.

Бул — едно от живите оръжия на Кронен — се размърдва. Една малка египетска статуетка пада от нишата и се разбива на пода.

— Не — казвам аз. — Няма проблем. Оставете го да говори.

— Око за око — казва Кронен, който все още гледа омаяно тавана и потупва космите по брадичката си, сякаш са някакво животинче. — Искам окото ти.

— Този е луд — казва Хекс. — Доста по-зле е, отколкото предполагах.

Но мен вече не ме интересува нищо друго, освен да помогна на майка си.

— Върни ми майка ми и можеш да вземеш лявото ми око.

Аш, Ез и Хекс слагат ръце върху мен едновременно.

— Дай ми първо окото — казва Кронен. — Или ще кажа на Бул да свърши тази работа.

— Не, Пен — казва Ез и вплита пръсти в моите, а аз чувствам как пулсира кръвта му. — Не!

Обръщам се да го погледна, после поглеждам Аш и Хекс.

— Не мога да я изгубя втори път. — Искам да плача, но гласът ми звучи много спокойно.

Странно ръмжене излиза от гърлото на Бул.

Майка ми е затворила очи. Костите по лицето й са изскочили. Тук долу няма да издържи още дълго.

— Пенелопи, ръцете ми са толкова студени — казва майка ми. — Ръцете ми са толкова студени. Би ли ги стоплила?

— Чакай, мами. Дръж се. Скоро. Ще се върна, обещавам ти.

— Вече е късно — казва тихо Хекс. — Тя няма да оцелее.

Избутвам приятелите си и тръгвам към човека.

— Вземи окото ми — казвам. — Аз имам още едно.

Преди те да успеят да реагират, земята се разтърсва с познатия грохот. Другите гиганти са излезли от унеса си. Те се появяват от всички страни с тромави стъпки, душат въздуха, размахват ръце и изглеждат червени на светлината на свещите.

В този момент разбирам, че окото ми не е достатъчно, че приятелите ми и аз ще изгубим много повече. Ще изгубим всичко.