Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (17)

16
Повече от думите

— Ще трябва да се пребориш със себе си, Пен, и да се научиш да убиваш — казва Хекс. Стоим на брега на езерото в оазиса и аз държа сабята му в ръка.

Да се науча да убивам? Не и аз. Ето нещо, което ме мога да направя. Отгледана съм в миролюбиво семейство.

— Но не и в миролюбив свят — казва Хекс, когато правя опит да му възразя. — Светът не беше такъв дори и Преди.

А аз наистина знам какво значи да изпитваш гняв. Такъв гняв изпитвах към Конгреса и към банките, към банковите служители, които се караха с баща ми по телефона, към расистите и хомофобите по телевизията; изпитвах гняв заради клането на животните, заради отравянето на водата и въздуха, заради унищожаването на озоновия слой, заради отказа да се защити със закони беззащитната планета. Понякога изливан този гняв на майка си и на брат си, хората, които най-много обичах. Но Преди, по време на Преди, никога не съм докосвала оръжие; никога не съм наранила никого, дори и насекомо. Означаваше ли това, че не мога да се науча как се убива, че нямам това в себе си? След Преди, макар и на сляпо (въпреки че имах две виждащи очи, защото ги държах затворени) бях забила ножицата в окото на гиганта. А сега съм по-твърда, заякнала през дните на път. Макар и да не ядяхме много, мускулите на ръцете и краката ми бяха по-стегнати и мисля, че се движа по-координирано от преди. Може би елегантността и силата на Хекс са ми въздействали благоприятно.

— Съжалявам — казва той, — сега просто не мога да ти позволя да се откажеш. Имам нужда от теб. — Той поглежда отвъд езерото. — Имам чувството, че нещата ще се развият зле.

Той е застанал зад мен с ръце на раменете ми, а аз държа сабята му. Изрежда ми частите й: шиноги-джихира, ха, шинго, хамон, мунемачи, накаго, хамачимей, мекуги-ана, накагоджири.

Усещам миризмата на химикалите и парфюма на слънцезащитния крем, който взех от магазина на гиганта, активизирани от потта на Хекс. Той е толкова близо, че мога да се обърна и да го целуна, да почувствам натиска на устните му — едновременно твърди и податливи, но знам, че сега не е моментът и се страхувам, че той нежно ще сложи ръце на раменете ми, ще ме държи на разстояние и ще ми напомни това. По-добре да е близо до мен, макар и да е за целите на войната, не на любовта. Но Хекс ще твърди, че то заради любовта, защото как иначе бихме могли да бъдем заедно, когато от всички страни ни заплашва толкова много зло.

Знам как се казват всички части на сабята, но не знам как да ги използвам като цяло. Сега раменете ми треперят, но Хекс ме придържа към себе си и усещам сърцето му като котва, за която безопасно съм закрепена.

— Когато удряш, това не е мисъл — казва той и произнася всяка сричка с глас на някакъв Хекс, който не познавам. — Това е чисто действие. Ти въплъщаваш резултата, не действието. Както при най-дълбока медитация.

Струва ми се нередно да държа в ръцете си нещо толкова остро. Но после се сещам за всичко, случило се до този момент, и разбирам. Разбирам, че то е естественият резултат от онова, което сме станали. Ръцете и краката ми изтръпват и тежат като на гигант. Може би се страхувам от сабята не защото мисля, че няма да успея да ни защитя, а защото не съм сигурна дали няма да я насоча към себе си.

* * *

След урока Хекс се опитва да обучи Ез и Аш, но решава, че е безнадеждно и ги освобождава. Аш иска да свири на лира, а Ез, който е намерил бои в плаващата къща на Тара, цял ден рисува по колата рог на изобилието, препълнен с пурпурни смокини, зелено грозде и прецъфтели рози. Работата му е фантастична — музейно качество, качество като на старите майстори. Дори на Хекс се налага да признае, че талантът му почти компенсира неспособността му да си служи със сабя.

Вечерта двамата с Хекс отиваме на брега на езерото, той сваля тениската си и разкрива мастиленото сърце и думата Безсърдечен. После разкопчава колана, сваля джинсите си, остава по черни боксерки, поглежда ме, прокарва пръсти по косата си и влиза вън водата.

За пръв път можем истински да се изкъпем. Това, както и мисълта да бъда близо до него, да бъдем голи във водата, ме вълнува повече, отколкото дали изглеждам добре, затова се събличам, хвърлям дрехите си на един камък и влизам в езерото до рамене. Водата е тъмнозелена, като очите на Хекс. Придвижвам се към него. Слънцето залязва и пръска червена светлина над оазиса. После той протяга ръка към мен под водата, хваща ме за китката и ме привлича към себе си. Аз отхвърлям глава назад, затварям очи и вдишвам аромата на… какво? Кварц, гранат, живачен сулфид, серпентин, флуор, волфрам, хризолит, турмалин, гипс, амфибол. Опитвам се да си спомня имената на минералите, които знам, и се чудя кои точно присъстват тук, като се мъча да не мисля за случващото се. Защото е страшно човек да изпитва силни чувства в този опасен свят. Дори и ако онова, което чувства с такава сила, когато вдъхва аромата на скъпоценната, оцеляла и все още съществуваща земя, не е страх, а любов.

— Какво не е наред? — пита ме той, може би защото усеща в бясното биене на сърцето ми нещо повече от радостна възбуда.

— Аз никога не…

— Защото не съм се родил такъв?

— Не, не е това, изобщо не е това.

Хекс казва нежно:

— Бейби, обичам те. Пен. Повече, отколкото обичам черния цвят. Повече, отколкото обичам цигарите. Повече, отколкото обичам книгите. Дори музиката.

— Повече от храната — прошепвам аз между целувките ни и потрепервам, когато ръцете му ме откриват под водата. — Повече от изкуството или литературата. — След това вече не мога да говоря… Повече от думите…

* * *

Оставаме тук, в рая, три дни. Тара не се връща. Липсваш ми. Копнеех за теб. Ядем малки количества от храната й. Хекс ме учи да се бия със сабя. Ез рисува по колата насекомоподобни цветя и пеперуди с крила като листенца. Вечер заемам един от пъстрите копринени шалове от гардероба на Тара и го увивам колкото мога по-добре около себе си. (Никога не ме е бивало с тези момичешки работи, въпреки усилията на Мойра да ме научи.)

После се срещаме с Хекс под водата.

През деня той ме обучава да си служа със сабята, а нощем ме обучава за тялото ми. Усещания, за които до момента само съм чела или съм си представяла, преминават през мен като земетресение и накрая падам в ръцете му.

На втората вечер ставам по-смела, хващам се за ханша му, преди да сме се скрили под водата, скачам на раменете му, обгръщам го с крака и слагам устни на врата му, с което учудвам и двама ни.

Но докато лежим на брега под палмите — покрити само с хризантемово жълт копринен шал — аз се пресягам към него, а той нежно отблъсква ръката ми.

През следващата вечер, последната ни вечер тук, го моля да ми позволи да го докосна. Колкото и да съм стеснителна, искам да видя как той изпитва удоволствие, да видя как проблясват зъбите му, когато устните му се разтварят, за да поеме по-дълбоко въздух. Слънцето залязва и става хладно; скоро ще трябва да влезем вътре. Въпреки спокойствието на оазиса, никога не сме сигурни доколко сме в безопасност тук, особено когато се стъмни. Застанала съм зад него, сложила съм ръце на кръста му и съм облегнала глава на рамото му.

— Нямам нужда. Добре ми е така — казва той.

— Но на мен не ми е. Аз имам нужда. Искам го за себе си.

— Не съм сигурен дали… Никога не съм се чувствал добре в тези моменти… — Гласът му загрубява, прекъсва. — Това е една от причините, поради която трябваше през цялото време да се дрогирам.

Тази негова уязвимост ме учудва. Той винаги ми се е струвал толкова самоуверен — с Биатрикс и когато говореше за красивите момичета.

— Всичко ти е наред, повярвай ми. Ти си съвършен.

Докато се повдигам на пръсти, за да се провра през рамото му и да го целуна по устата, спускам ръка по гладкия, пулсиращ корем към слабините му и макар че се стряска, той не ме отблъсква. Вместо това, почти несъзнателно издава бедра напред към пръстите ми. Аз ги свивам на нежен юмрук и го галя така, както галех себе си преди Земетръса, когато човек не би си помислил, че това е нещо, от което ще трябва да се лиши, и когато любовта не беше условие да оцелееш. За разнообразие този път Хекс се отпуска в заякналите ми ръце.