Франческа Лия Блок
Любов по време на глобално затопляне (3)

2
Розовата ръка на зората

Когато се събудя сутрин — с бейзболната шапка на Венис до мен и снимка на семейството ми под възглавницата — и усетя как розовата ръка на зората гали лицето ми, понякога забравям, че майка ми и баща ми, Венис и Аргос ги няма, че най-добрите ми приятелки Мойра и Ноуи също ги няма. Забравям, че съм сама тук в тази къща, а морето плиска мастилените си лилаво-черни вълни под прозореца ми, където едно време беше останалата част от моя град, сега изгубен далеч отвъд хоризонта. Дори и зората е рядко явление, защото обикновено небето е покрито с плътен дим и не се вижда изгревът на слънцето.

Когато нивото на водата спадна и излязох навън, първото нещо, което видях, беше почернял от дим въздух и купища развалини на местата, където преди имаше къщи. После забелязах гигантския грозен клоун със синя балетна пачка; преди той водеше празненствата в квартал Венис, а сега се поклащаше във водата сред банкета от стиропорни чаши и пластмасови съдове. Едната му ръка с бяла ръкавица липсваше, но и на главата му все още стояха червеният цилиндър, тумбестият нос и черната брада. Когато бях дете, при вида на този клоун изпусках сладоледа си и с писък тичах към майка си; сега той изглеждаше още по-чудовищен. Видях, че смазани автомобили са натрупани един върху друг, а улицата пред дома ни е разцепена на две и отвътре се показват вътрешностите на земята. Нищо не растеше оттам и никой не охкаше. Дърветата бяха паднали и от земята не излизаше никакъв живот, светът, докъдето стигаше погледът ми, беше безлюден.

Отломките от разрушените сгради плаваха в мръсните води, залели квартала, където навремето живееха приятелите ми. Зелено-бялата къща в стил крафтсман на семейството на Мойра беше изчезнала; апартаментът на майката на Ноуи от шейсетте години беше отнесен от водата. Дали приятелите ми са изскочили на улицата с писъци, боси и по пижами? Ако се бях вслушала, дали щях да чуя гласовете им под удара на вълната? Били ли са в съзнание, когато това се е случило, боляло ли ги е?

Спомням си рижавата коса на Мойра. Пусната ли е била, или сплетена на плитка? Тя понякога я сплиташе преди лягане. Виждам будните очи на Ноуи, кръгли и кафяви, трапчинките на лицето й. Дали е носила някоя от онези класически пънкарски тениски и долнището на мъжка раирана пижама? Въобразявам си, че приятелките ми са някъде там, че са живи, но често надеждата само влошава нещата.

Изминаха петдесет и три дни от Земетръса — отбелязвам ги с червен маркер на стената до леглото ми, сякаш този дребен ритуал ще възстанови някакъв смисъл в живота ми. Началото на февруари е, но това вече не е от голямо значение. Няма сметки за плащане, няма домашно за писане, няма празници. Ако нещата бяха различни, щях да правя колажи със свети Валентин за Мойра и Ноуи и да купувам твърди шоколадови сърца, увити в червен станиол, за Венис.

Изчистих къщата, доколкото можах, изметох стъклата, заковах откачилите се дъски. Помъчих се да не се къпя известно време, но накрая кората върху кожата ми започна да ме боли — предадох се и сега използвам минимални количества от скъпоценната бутилирана вода, която моят разтревожен (прекалено, както мислех тогава) баща беше заредил в мазето, за да се къпя с гъба на седмица и половина. Ям колкото е възможно по-малко от склада с консерви на баща ми, за да изкарат по-дълго. През цялото това време никой не ме потърси, поради което си мисля, че бедствието се простира далеч отвъд хоризонта. Но кой знае какво би станало, ако дойде непознат човек. Може би е по-добре да съм сама.

* * *

Сутрин се мъча да удължа състоянието на полусън, като си представям, че Аргос лиже лицето ми, което не му беше позволено, защото може да се изрива, но го оставям да го прави. После го вдигам върху себе си, той се протяга по гръб, показва коремчето си, маха с големите си лапи и дори и в тази поза върти глава и се опитва да ме близне. Над нас Да Винчи, Вермеер, Пикасо, Ван Гог, Матис и О’Кийф (репродукции, откъснати от стари книги за изкуството, купени от гаражни разпродажби) покриват ниския таван на мансардата като небе, изпъстрено е велики шедьоври. (Те все още са тук, макар че са влажни и се отлепят от дървото.)

Представям си как майка ми вика от кухнята, че закуската е готова, а аз закъснявам за училище и крещя на Венис да спре с видеоигрите и да слезе долу да закуси. Не мога да помириша, но се опитвам да си представя аромата на домашен хляб и яйца, изпържени в масло, смесицата от сладък жасмин и тръпчиви евкалиптови листа, печащи се на слънце. Острата миризма на терпентина, в който киснат четките на майка ми, последното й платно на статива — двуетажна розова къща по време на буря на ръба на скала, от прозореца на която наднича сладко момченце. Звукът на пръскачката, която полива зигзагообразно навън, гърленото гугукане на гургулиците в дърветата.

Казвам си, че когато стана и сляза долу, майка ми ще каже:

— Среши си косата, Пенелопи. Не можеш да отидеш на училище така.

Този път аз няма да коментирам, а ще я целуна по бузата и ще се кача горе да се среша, сещайки се как Мойра прекарва един час всяка сутрин, докато приведе косата си в идеален вид и как косата на Ноуи е толкова късо подстригана, че не й създава никакви трудности. Ще изям овесената каша, без да се оплаквам, ще отида на училище навреме и няма да разглеждам гимназията „Венис Хай“ като върховен експеримент в разработването на мъчения за подрастващите.

Опитвам се да си представя как баща ми пие черно кафе и чете книга на кухненската маса. Очите му зад роговите очила са сънливи и от него мирише на градината, за която се грижи всяка сутрин преди работа (това е преди да загуби работата си, преди да го обхване депресия и параноя) и той има на вид човек, който може да се справи с всичко и никога не би допуснал нещо лошо да се случи на семейството му. Брат ми също е там, косата му стърчи нагоре, загорелите му от слънцето здрави крачета са обути в мръсни маратонки, които се късат за няколко седмици. Аз няма да се оплаквам, че той е изпил всичкия портокалов сок, чурулика някакви песни като птиче, задава прекалено много въпроси, на които знае отговорите: — Пенелопи, знаеш ли на какъв принцип работят магнитите? Можеш ли да кажеш името на голям афроамерикански оратор от началото на 19 век? Кой бейзболен тим е отбелязал най-много точки в историята? — или че е облякъл моята баскетболна фланелка. Ще отбележа, че очите му са замислено сиви, като морето на зазоряване — очите на майка ни.

Но сега всичко това е приказно, и далечно, и странно като митовете, които навремето баща ми ми разказваше за заспиване. Корабокрушенията и битките, вещиците и чудовищата, гигантите и боговете, са също толкова неправдоподобни, колкото случилото се.

Защото, когато си наложа да стана от леглото, без никой да ми заповядва, да сляза долу несресана (майка ми не би имала нищо против; така е по-безопасно, ако ме открие някой мародер), пасторалната сцена на закусващото семейство няма да съществува. Къщата ще е разбита и празна, морето ще е заляло двора, кварталът ще е потънал под водата, училището — ако и изобщо се осмеля да стигна до там — ще е срутено под останките от бодлива тел, тухли и мазилка. Градът, наречен ангелски, докъдето стига погледът, ще е ад. Мазето с консерви и бутилирана вода, заредено от баща ми, показал повече предвидливост от останалите, ще ме поддържа още един ден, през който не желая да преживявам, освен за да дочакам завръщането на семейството ми.

Петдесет и три чертички на стената. Ако светът все ще съществуваше, нямаше ли някой да е дошъл досега?

Като умрялата орхидея до леглото ми, аз все още съм сама.