Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (7)

6

Мързеливецът Демарко изобщо не играеше голф, когато му се обади секретарката на Махоуни, за да го уведоми, че големият шеф е ядосан, иска Демарко да му се яви незабавно и да се стяга за командировка до Бостън. Истината бе, че в момента Демарко работеше по една друга поръчка на Махоуни и за която конгресменът явно бе забравил заради случилото се междувременно в Бостън.

Демарко и неговата приятелка Ема седяха на верандата на луксозния й дом в Маклийн, Вирджиния. Двамата се бяха срещнали преди години, но той знаеше все така малко за нея. Ема беше най-затвореният човек, когото бе срещал. Той знаеше, че е лесбийка, че е оживяла след раково заболяване и че е невероятно богата. Как беше забогатяла — Демарко нямаше представа. Причината да я посети този ден беше, че доколкото знаеше, Ема бе работила трийсет години във военното разузнаване. Макар Демарко да се досещаше, че тя е шпионин, двамата никога не бяха разговаряли с какво точно се е занимавала, преди да се пенсионира. Важното беше, че Ема бе създала връзки на места, където той не познаваше никого — Министерството на отбраната, ЦРУ, АНС, и понякога той се обръщаше към нея за помощ. Това, за което бе дошъл да я моли този ден, бе достъп до архивите на Пентагона.

— Не съм убедена, че ще намериш доказателства, каквито иска Махоуни — каза Ема. — Това е станало преди трийсет години, а тогава архивите не бяха дигитални.

Ема седеше на един шезлонг и отпиваше от чаша със студен чай. Беше с бял панталон до коленете и синя блуза, която отиваше на очите й. Късо подстриганата й коса беше руса, но вече леко посивяла, а на ръст беше колкото Демарко — почти метър и осемдесет. И макар да беше с няколко години по-стара от него — почти на възрастта на Махоуни, тя беше стройна и в превъзходна физическа форма, ако не заради друго, то поне защото тренираше за маратон. Участвала бе в Бостънския маратон същата година, когато двамата терористи поставиха онази бомба, но, за щастие, се бе случила далече от мястото на експлозията. Когато Демарко чу за атентата, първо позвъни на мобилния й и след като не успя няколко часа да се свърже с нея, той направи резервация за самолета, за да провери на място дали Ема не е сред пострадалите. Най-после тя му се обади и когато чу гласа й, той така се зарадва, че изобщо не се разсърди на авиокомпанията, която отказа да му върне стойността на билета.

— Но ще хвърлиш едно око.

— Да. Само не се учудвай, ако не открия нищо. Тогава си в правото сам да решиш дали липсата на документни следи означава, че той лъже.

Демарко силно се бе надявал, че Ема ще му помогне и сега, но с нея човек никога не можеше да бъде сигурен, понеже тя презираше Джон Махоуни. Смяташе го за корумпиран, което си беше истина; ненавиждаше го заради изневерите му, за което беше права; мнението й за него беше, че е човек, напълно лишен от морален компас, макар това да се отнасяше за Махоуни в същата степен, в която и за всички политици. Но в конкретния случай Демарко очакваше Махоуни и Ема да се окажат на идентични позиции.

Задачата, която Махоуни му бе възложил, се отнасяше до конгресмена от Алабама на име Клейтън Симс, излъчен от Седми избирателен окръг — единствения в щата, където печелеше демократ. Симс, който беше на петдесет и пет и заемаше поста от четиринайсет години в щат, който по традиция гласуваше за републиканците, се бе принудил да промени цвета си на лилав — нещо средно между синьо и червено. Все пак повечето пъти той гласуваше с демократите в Конгреса и Махоуни го смяташе за, общо взето, свестен тип, макар и не блестящ с особена интелигентност.

Проблемът със Симс беше, че се представяше за носител на ордена „Пурпурно сърце“ — нещо, което според Махоуни беше лъжа. А ако мъжът наистина лъжеше, това беше сериозен проблем.

Няма нищо толкова необичайно в това някой — обикновено мъж — да се представя за носител на военни отличия, каквито никога не е получавал. Има много документирани случаи, когато хора се явяват на тържествени чествания с униформи, отрупани с медали, повечето от които са фалшиви — дори Медалът на честта на Конгреса може да бъде фалшифициран, — докато в действителност не са помирисвали военна служба. Повечето го правят, за да впечатляват околните. Да бъдат потупани по рамото, да чуят: „Благодаря за вярната служба“; тези страхливци държат да се изживяват като герои.

Други обаче лъжат заради материални облаги. В един случай мъж излъгал, че бил ранен във Виетнам, и взел над двеста хиляди долара помощи за ветерани, преди да го хванат. Когато се зае с тази задача, Демарко си мислеше, че не би трябвало да е трудно да се провери дали даден човек е служил в армията или не, дали е ранен в бой или не, но впоследствие установи, че архивите са до такава степен объркани, че това невинаги е възможно.

В действителност практиката да се лъже за несъществуващи военни заслуги беше до такава степен разпространена и обидна за истинските ветерани — а Махоуни беше един от тях, — че през 2005 г. Конгресът в рядък пристъп на двупартийно единомислие бе приел специален Закон за кражбата на воинска доблест, предвиждащ една година затвор за лица, присвоили с измама военни отличия и привилегии. Същият закон обаче бе отхвърлен през 2012 г. с 6 на 3 гласа от Върховния съд с мотива, че правото на всеки гражданин да лъже е гарантирано от Първата поправка към Конституцията. През 2013 г. Конгресът, все още бесен, прие втори Закон за кражбата на воинска доблест, с лека промяна: ако някой бъде хванат, че лъже за военната си служба с цел извличане на материални облаги, то тогава може да бъде вкаран в затвора. Което накара Демарко да се запита защо изобщо конгресмените си бяха дали този труд, все пак измамата винаги се е смятала за престъпление.

Както и да е — подобно на всички политици, отбили военната си служба, конгресмен Клейтън Симс се гордееше, че е ветеран, като не спираше да изтъква този факт по време на предизборните си кампании. Също като Махоуни Симс бе служил в морската пехота и 1983 г. го бе заварила в Ливан; беше се случил наблизо и в онази сутрин, когато „Хизбула“ бяха взривили два камиона с експлозив, разрушавайки казармите, в които бяха настанени американският и френският военен контингент. От 241 общо загинали американски военнослужещи 220 бяха морски пехотинци. Според Симс той вървял натам, за да се срещне с приятел за закуска, и бил на по-малко от една пряка разстояние, когато гръмнали бомбите. Взривната вълна го повалила, за миг изгубил съзнание, а в крака му се забило парче стъкло, което било закривено „като един от онези мюсюлмански кинжали“. Той извадил стъклото, превързал с ризата си раната, която кървяла обилно, и през следващите трийсет и шест часа се опитвал да спаси затрупани и умиращи под развалините морски пехотинци.

Когато Симс спечели първия си мандат в Конгреса, Махоуни беше вече председател на Камарата. Той се срещна с новия конгресмен и още при първия си разговор двамата обмениха спомени от службата си в морската пехота. Единственото, което Махоуни запомни от този първи разговор, бе, че Симс бил ранен в десния крак. Е, добре — Махоуни също имаше рана там. Коляното му беше раздробено от граната на Виетконг и при застудяване, а също и когато прекарваше дълго време прав на крака, го болеше ужасно. Махоуни си спомняше как Симс му бе казал, че и при него било така. Минаха четиринайсет години, през които Махоуни не се бе замислял изобщо за военната служба на Симс, макар че една година, когато бе отишъл до Алабама, за да го подкрепи в кампанията му, Махоуни бе похвалил конгресмена за доблестната му служба и за кръвта, която бе пролял в Ливан.

И изведнъж, само преди седмица, Махоуни и Симс се бяха случили един до друг на маса по време на благотворителна вечеря за ветераните от войните в Ирак и Афганистан — заобиколени от мъже и жени с отрязани крака и ръце, с извадени очи, с разбъркани мозъци от взривовете; мъже и жени, превърнати в сенки на онова, което някога са били. Докато се намираше сред тези хора, дали толкова много от себе си, Махоуни усети, и то повече от веднъж, как очите му се пълнят със сълзи.

По време на вечерята млад мъж, който използваше две високотехнологични протези, за да държи ножа и вилицата, се обърна към Махоуни и Симс и ги попита за тяхната военна служба. И двамата политици, давайки си сметка, че повечето хора наоколо са жертвали много повече за родината, не се впуснаха в подробности. Симс разказа с няколко думи как се е случил в Бейрут при взривяването на казармите и добави:

— До днес не мога да повярвам на късмета си — сред летящите във въздуха отломки да ме удари парче стъкло само в крака. — После се потупа по коляното. — Още ме наболява от време на време, но няма да взема да хленча точно пред човек като вас.

Проблемът беше, че се потупа по лявото коляно.

Ако имаше нещо, в което Махоуни вярваше абсолютно, то бе, че човек не забравя лесно кой е раненият му крак, дори да са минали над трийсет години. Не и когато раната бе предизвикана от парче стъкло, което по описанията на Симс приличало „на кинжал“. Изведнъж Махоуни се почувства ужасен при мисълта, че през цялото време Симс може да е лъгал за „Пурпурното сърце“. Подозираше, че в началото на политическата си кариера Симс е почувствал нужда да поукраси малко историята на военната си служба, приписвайки си медал, който не бе заслужил.

И така, Махоуни се видя изправен пред дилема. Всъщност пред две. Първо, нямаше как да знае дали Симс наистина бе излъгал за „Пурпурното сърце“. Колкото и да изглеждаше трудно за вярване, може наистина от разсеяност да се бе плеснал по грешното коляно. Но по-важното беше как да постъпи, ако се окажеше, че Симс наистина бе излъгал. Ако Симс беше републиканец, Махоуни щеше да се нахвърли върху него като лъв, да го разкъса на парчета, да вдигне такава шумотевица, че да го принуди да си подаде оставката. Но Симс не само беше демократ; той беше единственият демократ в Конгреса, избран от щата Алабама. Последното нещо, което Махоуни желаеше, беше още един републиканец. Същевременно самата мисъл, че негов колега може би беше излъгал за държавно отличие, му бе непоносима. Махоуни имаше много недостатъци, но когато нещата опираха до военна служба и ветерани от войните, беше безупречен. Всъщност, доколкото Демарко можеше да прецени, това беше единствената област в живота му, в която не можеше да бъде упрекнат за каквото и да било.

И така, Махоуни бе инструктирал Демарко да установи истината за предполагаемото „Пурпурно сърце“ на Симс. Но не искаше Демарко да се свързва официално с Пентагона. Страхуваше се, че ако се започне разследване, медиите ще научат за измамата на Симс и тогава съдбата му ще се изплъзне от неговия, на Махоуни, контрол. Ако Симс бе излъгал, то Махоуни щеше да го накаже; все още не бе решил какво да бъде това наказание. И така, за да угоди на шефа си, Демарко се беше обърнал към Ема, понеже, ако имаше някой, който бе в състояние да надникне дискретно във военното досие на Симс, това беше тя.

— Благодаря ти — каза Демарко. — Ще се чуем пак до два-три дни. Но сега трябва първо да разбера какво е толкова спешно, че ме пращат в Бостън.

Демарко се срещна с Махоуни в кабинета му в сградата на Капитолия. Започна да разказва докъде бе стигнал с конгресмен Симс, но Махоуни го прекъсна:

— Засега остави Симс. Ще се разправям с него по-нататък.

След това Махоуни заговори за Елинор Добс. Онова, което най-много учуди Демарко в тази история, не беше начинът, по който Калахан бе постъпил с Добс — алчен предприемач, който прибягва до неправомерни действия, за да изхвърли наемател, далеч не беше нещо уникално. По-скоро Демарко се учуди на състоянието на Махоуни. Беше обхванат от гняв, разбира се, но наред с това и някак потиснат. А Махоуни далеч не беше от хората, които лесно се потискат. По-скоро се гордееше със способността си да потиска другите. При това очевидно не беше тъжен заради случилото се с Елинор Добс. А по-скоро заради собствената си неспособност да й помогне. Демарко трябваше да изслуша една дълга тирада как мъже като Калахан — тези, които държат парите — не зачитали нито Конгреса, нито закона, нито каквото и да било, понеже знаели, че с пари могат да се измъкнат от всякаква ситуация.

При което Демарко едва не му каза: това ли ме извика да ми съобщиш?

— До изтичането на договора й остават още три години — каза Махоуни. — И тя е решила да се бори с Калахан. Знае, че когато договорът изтече, ще й се наложи да се изнася, но дотогава смята да му вгорчи живота. Проблемът е, че всичко онова, което направих за нея в Бостън, няма да й е от полза за дълго. След седмица-две медиите ще загубят интерес, а полицията ще се откаже да я пази. На всичко отгоре Калахан държи кмета и общинските съветници в малкия си джоб и те не желаят да съдействат. Това значи, че не след дълго Калахан отново ще започне да я тормози, за да я принуди да напусне, освен ако не намериш начин да го спреш.

— Ако самият ти не можеш да го спреш, как очакваш аз да го направя? — попита Демарко.

— Не знам. Ще измислиш нещо. Това ти е работата, дявол да го вземе! — кресна Махоуни.

Явно шефът не беше в настроение да слуша разумни доводи.

Но всъщност това беше работата на Демарко — да оправя каквото според Махоуни се нуждаеше от оправяне. Демарко работеше от години за Махоуни, още след като си взе дипломата по право, която така и не използва. Във Вашингтон конгресменът разполагаше с екип от щатни служители, които да се занимават с дребнавите политически игрички, свързани с приемането — или неприемането — на даден закон. Демарко беше този, към когото Махоуни се обръщаше, когато искаше да му се свърши нещо, изискващо определена степен на вещина и задкулисна дискретност. С други думи: Махоуни се обаждаше на Демарко, когато законът се превръщаше в пречка по пътя му и той търсеше начин да го заобиколи. Демарко беше и човекът, когото конгресменът изпращаше да събира дарения за кампанията му от донори, предпочитащи да останат анонимни и да си дадат парите в брой, което значеше също, че Демарко му беше нещо като куриер — една длъжностна характеристика, която не му допадаше особено. За момента обаче Демарко нямаше представа какво се иска от него в случая на Елинор Добс. Ако политик с влиянието на Махоуни не можеше да спре Калахан и ако управниците на Бостън бяха на страната на предприемача, то какво би могъл да стори той? Но Демарко съзнаваше и друго: сега не бе моментът да спори с Махоуни, затова си замълча и се качи на самолета за Бостън.