Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (20)

19

Офисът на Розенбърг беше на Уестланд авеню, на две преки от Крисчън Сайънс Плаза, площада с великолепното водно огледало и катедралата с купол, който би подхождал и на Венеция. Катедралата се наричаше Първа църква на Христос, Учен — название, което караше Демарко да си представя Исус, вдигнал в ръка епруветка, за да провери резултата от научен експеримент. Ако Христовият експеримент беше човешката раса, то Му предстоеше още доста работа.

Фирмата беше на третия етаж на една стара сграда от червени тухли и още с влизането си Демарко забеляза, че офисът на Розенбърг беше и негов дом. Запита се дали Розенбърг не бе изпаднал дотам в резултат от някогашното си партньорство с Калахан. В дневната освен малкия телевизор и канапето имаше шкафове за документи и бюро с древен настолен компютър. Зад бюрото на стената бяха налепени черно-бели снимки на исторически сгради в Бостън: Старата Северна църква, пазара Фанъл Хол, сградата на Съда на Уошингтън стрийт, която датираше отпреди Войната за независимост… Демарко хареса снимките.

Розенбърг минаваше седемдесетте. Имаше вълниста бяла коса, сресана назад над ушите и стигаща тила до яката на ризата му, и старателно оформена козя брадичка. Беше облечен в бежов ленен костюм, с червена папийонка и старомодни обувки. Приличаше на полковник Сандърс от емблемата на „Кей Еф Си“. Когато видя Демарко, той се усмихна добродушно и Демарко си каза, че този човек му напомня Елинор Добс отпреди инцидента — непоправим оптимист, каквото и да му сервираше животът.

Розенбърг посочи един стол и каза:

— И така, Джо, какво те води насам?

Демарко отново реши да не скрива истината. Той разказа как Махоуни се бе запознал с Елинор, каква тактика бе използвал Калахан, за да изгони жената от дома й, и как накрая бе успял, когато Елинор бе паднала по стълбите.

— И ти сериозно смяташ, че Шон е виновен за злополуката й?

— Именно — отвърна Демарко. — Мисля, че той е поръчал на братята Макнълти да направят всичко възможно, за да я изкарат от сградата, а двамата идиоти са опънали тел през стълбищната площадка с цел да я убият. Сега горката жена едва си спомня коя е.

— Но това е ужасно! — възкликна Розенбърг. — И така, какво искаш от мен?

— Честно да ти кажа, и аз не знам. Просто се питам как да се справим с Калахан. Елинор не може да го съди благодарение на дъщеря си, така че се опитвам да намеря друг подход. И си казах, че след като сте били съдружници, може би си в състояние да ни помогнеш. Как изобщо се запознахте?

— Водех курс за брокери на недвижими имоти — каза Розенбърг. — Учех студентите как да купуват жилища, да ги ремонтират и препродават с печалба, и как може яко да загазят, ако започнат да си гледат работата през пръсти. Както и да е, Шон беше в една от групите ми и когато получи брокерския си лиценз, кандидатства при мен. Винаги бях работил сам, но по онова време бизнесът ми вървеше добре и реших, че мога да ползвам помощта му. Което бе добро решение. Беше напорист, учеше се бързо и блъскаше като луд. За двете години, през които работи за мен, натрупах повече пари, отколкото за цяло десетилетие преди това.

Розенбърг помълча за момент, после продължи:

— И така, един от проектите, по които работехме, беше ремонт на общински жилища в „Дорчестър“. От там Шон събра опит с тях, научи кои щатски и федерални органи участват в процеса, запозна се с влиятелни хора в общинската администрация и така нататък. Тогава той разбра, че се планира изграждането на някакви нискобюджетни жилищни комплекси в друга част на Бостън, и кандидатства в търга зад гърба ми. Оттогава датира неговият възход.

— Тоест прекарал те е.

— Може и така да се каже, но не е направил нищо незаконно. Не сме били официално съдружници; все пак, ако беше почтен човек, щеше да ме включи в сделката, понеже аз му бях ментор. Както и да е, оттогава той тръгна нагоре, вложи парите от проекта в по-крупни начинания и още нямаше трийсет, когато стана милионер.

— Ясно — каза Демарко, който не виждаше с какво му помага информацията, но тогава Розенбърг каза нещо, което го накара да наостри уши.

— Всъщност човекът, най-прекаран от него, беше Адел, втората му съпруга. Тя е единствено дете и родителите й имаха някъде между десет и двайсет милиона, когато се омъжи за Шон. Баща й изобщо не го харесваше. Смяташе, че не е достоен и от него нищо няма да излезе. Затова го накара да подпише предбрачно споразумение, за да не може да докопа семейното богатство, ако се разведат.

Розенбърг се изсмя.

— Само че старецът не си бе направил добре сметките по един пункт: в даден момент споразумението би могло да се окаже от полза за Шон, ако решеше да се разведе с Адел. Нали разбираш, тези споразумения най-често защитават активи, придобити преди или извън брака, като наследственото богатство на Адел. Но фирмата на Шон също беше такъв актив, защото бе основана преди брака. На практика това означаваше, че Адел има право на доход от тази фирма, докато двамата бяха женени, но няма достъп до парични резерви или недвижими имоти, придобити с цел бъдещо право на строеж. А, както можеш да предположиш, към момента на развода почти цялото богатство на Шон беше вложено във фирмата му. Не знам всички правни подробности, но Адел изтегли късата клечка и получи само един апартамент в Бостън, къща в Кейп Код и двайсет-трийсет милиона по извънсъдебно споразумение.

— Не бих нарекъл къща в Кейп Код, луксозен апартамент в града и двайсет милиона долара къса клечка — каза Демарко.

— Е, да, но двайсет милиона не са двеста милиона, колкото щеше да получи, ако не бе подписала предбрачното споразумение. Но ти си прав, Адел никога няма да опре до социални помощи. И не парите бяха онова, което толкова я огорчи. Тя беше изтъкнат член на бостънския светски елит и Шон я унижи, когато я остави заради някакво момиче от Джорджия. Адел му беше бясна, това е думата.

— Карл — каза Демарко, — позволи ми да те черпя един обяд. Имам още доста въпроси.

— Добра идея — отвърна Розенбърг. — Човек трябва и да се храни.

* * *

Те слязоха с асансьора до фоайето на сградата и когато излязоха навън, Демарко се огледа за братята Макнълти. Там бяха. Той все още не искаше да им показва, че ги е забелязал, затова хвърли един небрежен поглед към тях, после си наложи да не поглежда повече нататък, докато с Розенбърг крачеха към ресторанта. Трябваше да измисли някакъв начин да се отърве от тези двамата.

Обядваха в една бирария, наречена „Удис“, на Хемънуей стрийт, на половин пряка от дома-офис на Розенбърг. Келнерката приличаше на студентка с боядисаната си в розово коса и лъчезарна усмивка; когато видя Розенбърг, тя се провикна:

— Карл! Къде се губиш? Казах си, че не ме обичаш повече…

— Никога няма да спра да те обичам, скъпа — отвърна Розенбърг. — Просто още не съм готов да се обвържа с конкретна жена…

— Разбиваш ми сърцето, Карл!

Розенбърг си поръча студен чай и сандвич с говеждо, сирене и кисели краставички; на Демарко това му се стори апетитно и повтори поръчката. Докато чакаха храната и напитките си, Демарко каза:

— Опиши ми как се осъществява един проект като „Дилейни Скуеър“.

Онова, което всъщност го интересуваше, бе доколко рисковано би могло да бъде финансовото положение на Калахан. Ако едва креташе по ръба, може би Демарко щеше да измисли начин да го побутне леко към пропастта.

— Както може би се досещаш, това е доста сложно — отвърна Розенбърг. — Един проект, особено с мащабите на „Дилейни Скуеър“, стартира пет, шест, дори седем години преди първата копка. Предприемачът трябва да закупи земята или парцелите; да наеме фирма, която да му изготви проектите. Трябва да извърши оценки на екологичното въздействие, да изкара милион разрешителни от общината. Междувременно все отнякъде ще изникне някой комитет на живущи в квартала или историческо дружество, което ще се бори срещу онова, което си е наумил. След това, понеже ще му се наложи да разкопава градски улици, за да се свързва с комунални услуги като водопровод, канализация и електричество, трябва и по тази линия да се бори с общината, за да решат как да стане. И така, едва когато всички подготвителни работи са извършени, когато проектите са одобрени и когато той е намерил как да заобиколи повечето пречки, предприемачът наема строителна фирма и строежът започва. Това отнема толкова време, колкото позволяват проблемите, възникващи в хода на строителните работи.

И един от тези проблеми може да е някой като Елинор Добс, помисли си Демарко.

— Но първото, което той трябва да направи, преди да приключи с проектирането и да купи земята, е да събере парите — продължи Розенбърг. — Доколкото съм чувал, при „Дилейни Скуеър“ става дума за около петстотин милиона долара. Шон не може просто да влезе в местната банка и да поиска заем, сякаш купува къща. За проект от този мащаб трябва да убеди една или повече от големите банки да му отпуснат кредит, но те ще му дадат само до осемдесет процента от онова, което му е нужно. Останалите двайсет процента трябва да набави от други източници или да използва свои собствени пари, като, предполагам, неговите не са ликвидни. Тоест става дума за сто милиона, които трябва да измоли от частни инвеститори.

Розенбърг отпи от чая си.

— Другото е, че банката не му дава всичките осемдесет процента наведнъж. Парите се отпускат на траншове, при достигане на определени етапи от проекта. Например отпускат му се двайсет процента, за да купи земята, после, когато това е изпълнено, още десет процента, за да събори наличните сгради. Това означава, че ако Шон не напредва по график, банката може и да не му даде парите, които е договорил, за да осъществи проекта си. В никакъв случай няма да му дадат парите наведнъж, та когато той ги профука, да останат с пръст в уста и с една голяма празна дупка в земята.

— А защо му отпускат само осемдесет процента, а не цялата сума? — попита Демарко.

— Защото искат Шон и разни други да заложат собствен капитал в играта. И, което е още по-важно: банката държи да принуди Шон да използва свои активи или да се обърне към други инвеститори, ако проектът запъне някъде, вместо да й подлага ръка за още. Както казах, сложно е, но в крайна сметка Шон явно е бил принуден да играе с големи суми свои пари или да намери богати инвеститори, за да дадат двайсетте процента, които не са му стигали. Онова, което трябва да разбереш, е, че хора като Шон Калахан ходят по въже всеки път когато се опитват да реализират проект, и не е нужно много, за да паднат от въжето. Изкопаят някой скелет от земята и проектът спира, докато решат дали е индианско гробище или някой мафиот е пречукал друг и го е заровил на това място преди сто години. Или пък заводът, който произвежда агрегатите за централната климатична инсталация, излиза в стачка и Шон увисва, докато работниците не се върнат отново в цеховете. Всеки, който някога е монтирал нова кухня в дома си, знае колко неща могат да се объркат. Майсторите откриват мухъл под старите секции; новите не пасват на определените места; от строителен надзор те карат да изкъртиш току-що положеното окабеляване, защото не било по стандарта… А ако смяташ, че монтирането на нова кухня е трудна задача, представи си какво е да построиш офис сгради и хотел върху петдесет и шест декара площ в Централен Бостън.

Демарко кимна замислено.

— Виждал съм много хора да фалират — продължи Розенбърг. — Отхапват голям залък, без да могат да го сдъвчат; възникват проблеми и докато усетят какво става, синдиците идват. Допускам, че Шон има заеми до шията и ако „Дилейни Скуеър“ не върви поне криво-ляво по график и в рамките на бюджета, банката ще престане да му дава пари, за да завърши проекта. След което инвеститорите му ще загубят парите си, Шон ще потъне, ще се прости с голямата си къща на Бийкън Хил и може би с всичко останало, което притежава.

Демарко определено харесваше чутото дотук, докато Розенбърг не добави:

— Имай предвид обаче, че големите предприемачи очакват да възникнат проблеми и предвиждат бюджет, за да ги посрещнат. Да вземем Елинор Добс. Ако тя не го беше забавила, нещо друго щеше, а Шон най-вероятно разполага с повече от достатъчно пари по перо непредвидени разходи, за да се оправи с някого като нея, така че едва ли е твърде загазил, поне засега.

— Мамка му — каза Демарко.

В този момент покрай масата им мина келнерката с розовата коса, доля чашите им и попита дали искат десерт.

— За мен не, мила — отвърна Розенбърг. — Всичките ми приятелки държат да съм строен и във форма, когато ги водя да танцуваме по цели нощи.

— Е как така поне веднъж и мен не ме заведе? — попита тя.

— Няма да издържиш на моето темпо, мила.

— Голям си шегаджия, Карл! — възкликна келнерката.

— Нека да те питам още нещо — каза Демарко. — Според теб каква печалба ще изкара Калахан от „Дилейни Скуеър“?

— Нямам представа — отвърна Розенбърг. — Големите строителни проекти са като кула от карти, можеш да загубиш и ризата от гърба си. Но Калахан я играе тази игра повече от двайсет години и е хитър, така че се съмнявам да се случи нещо такова.

— Но какъв е обичайният марж на печалбата при един мащабен проект?

— Зависи. Ако предприемачът прибере десет процента, след като е погасил лихвите по кредитите си, разплатил се е с проектанти, строители и адвокати, би трябвало да се чувства доволен.

— Десет процента върху петстотин милиона са петдесет милиона — каза Демарко. — И аз бих се чувствал доволен с такива пари.

— Да, но аз бих се хванал на бас, че Шон се цели в много над петдесет. Зависи как си е подредил нещата. Вероятно е договорил твърда сума с фирмата за соларна енергия, а ако питаш мен, като нищо се готви да продаде и хотела на някоя верига като „Хилтън“ или „Мариот“. Пък и тези апартаменти, които строи. Някои от тях ще се продадат за повече от милион парчето, а представа нямам какъв ще бъде неговият дял. Когато всичко приключи, Шон ще си трае колко всъщност е спечелил, за да не му досаждат данъчните, но той, банките кредиторки и инвеститорите му най-вероятно ще направят голям удар.

 

 

Приключиха обяда си и след като Розенбърг прегърна келнерката с розовата коса, си тръгна за офиса. Демарко обаче остана в ресторанта. Той се приближи до прозореца, откъдето се виждаха братята Макнълти, все още седнали в колата си. Какво ли бяха намислили тия идиоти? Дали не се надяваха, че отново ще влезе в някой пуст подземен паркинг? Във всеки случай, той искаше да му се махнат от главата… и изведнъж се сети, че има един съвсем прост начин това да стане. Демарко позвъни на детектив Фицджералд от Бостънското полицейско управление.

— Макнълти ме следят — каза му той.

— И защо им е да го правят?

— Вероятно си мислят, че имам нещо общо с ареста им за трафик на оръжие.

— А ти имаш ли?

Демарко не желаеше да му обяснява как с гангстерите в Провидънс и Филаделфия се бяха наговорили да заложат капан на братята, затова каза:

— Разбира се, че нямам. Но когато ги призоваха като обвиняеми, бях отишъл в съда да позлорадствам и единият от двамата ме обвини, че аз съм им свил този номер. Те освен идиоти са и побойници.

— И на мен ми се стори странно, че федералните знаят точно кога да спипат тия двамата с оръжието във вана им — каза Фицджералд.

Демарко се направи, че не е чул, и отвърна:

— Искам да ми направиш една услуга.

— И каква да е тя?

— Намирам се в бирария „Удис“ на „Хемънуей“. Искам да изпратиш патрулна кола. След малко ще си тръгна, ще взема такси и братята ще ме последват. Искам патрулът да ги спре и да претърси колата им за оръжие. Ако намерят пистолет, гаранцията им ще бъде отменена и ще ги приберат до започване на делото.

— Каква причина да дам на моите хора, за да ги спрат? И с какво право ще претърсват автомобила им?

— Господи, Фицджералд, кажи им да си напънат мозъците! Измисли някакво нарушение на правилника: не спират на знак стоп, не дават мигач при завой. Нещо, каквото и да е! После, когато твоите хора ги проверят в системата за предишни нарушения, ще открият, че са пуснати под гаранция до започване на дело за трафик на оръжие. Ето ти законно основание за обиск на колата.

Фицджералд не отговори.

— Фицджералд — каза Демарко, — кажи ми честно: ти искаш ли братята Макнълти да се мотаят из Бостън следващите шест месеца? Не би ли желал да са в затвора, където им е мястото?

— Е, добре де, добре. Каква кола карат?

Демарко си поръча парче ябълков пай, за да даде време на Фицджералд да изпрати полицейски патрул, и след малко видя една патрулна кола да минава отвън по улицата. Надяваше се да е същата, а не някоя, случайно озовала се там в този момент. Той плати сметката си, излезе от ресторанта и махна с ръка на едно преминаващо такси. По пътя обратно за „Парк Плаза“ погледна назад. Братята го следваха. Много добре.

На две преки от хотела видя как изневиделица отново се появи същата патрулна кола, зае позиция зад братята и лампите на покрива й проблеснаха като коледна украса. След този момент Демарко нямаше представа какво е станало по-нататък. Можеше само да се надява, че е било намерено оръжие или дрога, или пък дъхът им е вонял на алкохол.

След петнайсет минути му позвъни Фицджералд и каза:

— Съжалявам, Демарко, били са чисти.

— Мамка му! — възкликна Демарко.

Фицджералд помълча малко, после продължи:

— Ако наистина се боиш, че могат да те нападнат, по-добре вземи предпазни мерки. Аз не мога да ти сложа денонощна охрана, нито пък имам право да те посъветвам да се въоръжиш, но нали разбираш…

— Да, знам — отвърна Демарко.

— Най-добре си върви във Вашингтон. Аз така и не разбирам какво още правиш в Бостън.

— Имам нещо да довърша, преди да си тръгна.

Демарко не сметна за нужно да информира Фицджералд, че смята да поостане в Бостън, докато намери начин да прецака Калахан.

 

 

— Защо ни спряха, по дяволите? — попита Рей.

— Чу какво каза онази лесбийка полицайката. Били сме се престроили без мигач — отвърна Рой.

— Стига глупости! Това беше просто повод да ни спрат и да претърсят колата, за да ни лазят по нервите. Добре че нищо не намериха.

— Как изобщо ни забелязаха? Смяташ ли, че ни наблюдават?

— Възможно е. Може пък да си мислят, че участваме в канал за трафик на оръжие, и сега очакват да ги отведем до голямата клечка. А може и вече да знаят, че Сориано ни е наел да прекараме пушките.

— Тоя Сориано излезе пълно копеле. Знаех си аз, за какво ни беше да се доверяваме на един италианец!

— Може и Демарко да ни е забелязал и да е повикал ченгетата.

— Не мисля, че ни видя — каза Рой.

— Тогава и аз не знам. Но трябва да се оглеждаме на четири, да не би да ни следят. И да намерим отнякъде друга кола. Не можем да ползваме само тази на Дорийн.

— Дорийн да върви по дяволите!

* * *

Демарко отиде в бара на „Парк Плаза“ и си поръча мартини. Докато отпиваше от него, той претегляше наум какво бе научил от Карл Розенбърг и стигна до заключението, че не беше много. Каза си, че може да намине тия дни покрай бившата съпруга на Калахан, за да научи някоя мръсна тайна, която би могъл да използва срещу бизнесмена. Но за да го постави натясно, Демарко трябваше да измисли нещо далеч по-сериозно от нарушенията на правилата за безопасност, които му бе посочил Бойър.

Добре би било да научи например кой всъщност финансира „Дилейни Скуеър“ — големите банки и всички останали инвеститори, — но дори да разполагаше с тази информация, не беше сигурен за какво би могъл да я ползва.

Е, той имаше време да мисли и за това, но първо трябваше да реши какво да прави с Макнълти. Нямаше желание да прекара следващите шест месеца от живота си, оглеждайки се през рамо за тях. И понеже Демарко не получи вдъхновение от първото мартини, си поръча още едно, след което отговорът на въпроса му се яви като по чудо. Нямаше да е никак лесно, а можеше и да го убият. Но пък, ако не се справеше с братята, те така или иначе щяха да го убият. Той реши да прекара остатъка от деня в хотела, а рано на другата сутрин, отпочинал и свеж, да приведе в изпълнение първата фаза от плана си.

 

 

Два часа след като Демарко влезе в „Парк Плаза“, Рей и Рой Макнълти все още седяха в колата, паркирана пред хотела, и понеже и двамата бяха алкохолици, им се пиеше.

— Колко време ще висим тук? — попита Рой.

— Докато го хванем — отвърна Рей. — Не че имаме кой знае колко друга работа! Само ако можем да разберем в коя стая е, ще кажем, че сме румсървис, и като отвори вратата…

— Той е, общо взето, едър мъж. Искам да кажа, двамата заедно ще го ступаме, но той ще се съпротивлява, а някой в съседната стая може да чуе. Не, трябва да го подмамим някъде.

— И смяташ, че той просто ще стои и ще чака да го набием? А пък по това време на годината е светло и след девет, навсякъде е пълно с хора…

— Ей! Защо не измислиш ти нещо, ами само чакаш да оплюеш моите предложения?

Още два часа по-късно, след като Демарко не бе излязъл от хотела, братята решиха да приключат за деня и да се приберат в бара. Ако до броени минути не успееха да налеят малко алкохол в гърлата си, щяха да умрат. Докато пътуваха към Ривиър, Рой каза:

— Трябва да викнем две проститутки. Много време ще я караме без секс, така че по-добре да наваксаме предварително.

Двамата нямаха гаджета; единствените жени, на които можеха да се обадят, бяха проститутки. Но в това те не виждаха нищо лошо.

Навремето Рей беше женен за около година. С бъдещата му съпруга се бяха запознали, докато Рой излежаваше шестмесечна присъда. Може би, ако Рой беше наблизо в този момент, Рей нямаше да си сложи главата в хомота; Рой я намрази от пръв поглед. Казваше се Колийн и беше една от онези едри блондинки, на които не можеш да им затвориш устата. На сватбата — разбира се, той им кумуваше — Рой се запозна с майка й, огромна жена, и си каза, че един ден и Колийн ще е същата като нея.

На Рой му беше криво да живее сам и още по-криво, че Рей се бе събрал с жена, която му беше станала по-близка от родния му брат. За щастие — негово, на Рой, разбира се, — около осем месеца след сватбата — по което време по всичко личеше, че на самия Рей беше започнало да му писва от Колийн — една вечер тя му се беше развикала. Рой и Рей бяха отишли на мач — играеха „Селтикс“ — и после здравата си бяха пийнали, Рей се прибрал вкъщи чак в четири сутринта и Колийн започнала да му вика. При което той я ударил. Тя извикала полиция, Рей бе арестуван, прекара още известно време в затвора и когато излезе, Колийн се бе върнала при дебелата си майка и бе получила развод. И слава богу.

Сега всеки път когато им се приискаше женска ласка, си поръчваха компаньонки. Тази вечер от службата им изпратиха две около двайсет и пет годишни жени, като по говора им си личеше, че са от Южен Бостън. По-едрата — която се падна на Рей — се представи като Хедър, а по-кльощавата и с развалени зъби — като Тифани. Едва ли… Най-вероятно бяха кръстени с имена като Мери или Маргарет, не че на братята им пукаше. Хедър и Тифани ги обслужиха професионално и експедитивно и си тръгнаха четирийсет минути след като бяха дошли. После Рой отвори бутилка „Джеймисън“ и двамата с брат му гледаха кеч и пиха, докато не изпаднаха в кома, както си седяха един до друг на еднаквите кожени кресла с регулиращи се облегалки — от онези, които имат поставка за кен бира или чаша в подлакътника.