Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (23)

22

Когато Демарко се прибра в Бостън от Кейп Код, вече наближаваше осем вечерта — идеално време за почивка, но него го чакаше дълга нощ. Той спря пред входа на хотела, слезе от колата и се огледа небрежно наоколо за братята Макнълти. Този път се надяваше да ги види и действително веднага забеляза прашната синя корола, която бяха ползвали предишния път, когато го следиха, но братята не бяха в нея. После ги видя и тях, застанали в един вход на Арлингтън авеню, на половин пряка от паркираната си кола. Пиеха нещо от големи картонени чаши… и го гледаха.

Пиколото притича да паркира колата му, но Демарко му каза да я остави, където беше, за да я ползва след малко. Той знаеше, че братята са го видели, но остана още известно време пред хотела, като се преструваше, че пита портиера за разни посоки и човекът услужливо му показваше с ръка.

 

 

Щом братята Макнълти видяха Демарко да паркира пред хотела, Рой процеди:

— Дано да не се прибира окончателно за днес.

Сърбяха го ръцете да изпробва новата си рибна бухалка върху черепа на нещастника.

— Не, погледни! — каза Рей. — Пиколото не му премести колата. И току-що пита портиера как се стига до някъде. Ще излиза пак. Хайде, да сядаме в колата. И се моли на Господ той да отива някъде на усамотено място.

С тези думи Рой се прекръсти. Рей само поклати глава.

 

 

Горе в стаята Демарко бързо се преоблече в костюма си на нинджа — черните дрехи, които си бе купил от „Джей Си Пени“ същия ден. Той сложи ножчето в единия джоб на новите си джинси и няколко свински опашки в другия. После натъпка големия картоф в един чорап и няколко пъти удари с него матрака. Да, щеше да му свърши работа. Или поне така се надяваше.

Най-големият му проблем бе, че не знаеше с какво ще са въоръжени братята. Не очакваше да имат пистолети; те едва ли биха рискували да бъдат заловени с огнестрелно оръжие, заради което автоматично щяха да се озоват в затвора. От друга страна, братята бяха идиоти. При всички случаи щяха да носят нещо — ножове, гумени палки, боксове, парче оловна тръба. Но ако се окажеше, че имат и пистолети, щеше да се почувства като пълен глупак със своя картоф.

Преди да излезе от хотела, той надникна през прозореца, за да види къде са братята, и ги видя да седят в колата си. Запита се колко ли глоби за паркиране бяха отнесли, докато висяха пред хотела да го дебнат. Но си каза, че за двама души, очакващи да прекарат цяло десетилетие зад решетките, глобите за паркиране са последна грижа.

Демарко излезе от хотела, даде бакшиш на пиколото, който му задържа вратата отворена, и се качи в колата си. Трябваше да изчисли точно времето си. Искаше отвън да е достатъчно светло, за да могат да го следват — а в осем вечерта беше точно така, но и да стигне до изоставената сергия за плодове в Роуд Айланд по тъмно.

На излизане от Бостън движението беше доста натоварено и Демарко правеше всичко възможно, за да не загуби братята — спираше още на жълто, даваше мигачи преди всеки завой, а когато те трябваше да спрат на червен светофар, запълзя като пенсионер на път за църква, за да го настигнат. Когато пресякоха границата с Роуд Айланд, той се усмихна. Братята вече бяха нарушили съдебната заповед да не напускат щата.

 

 

— Накъде е тръгнал тоя, мамка му! — възкликна Рой.

— Май към Провидънс — отвърна Рей. — Добре че наляхме бензин…

— Смяташ ли, че отива при Сориано?

— Откъде, по дяволите, да знам къде отива? Когато Демарко отби в посока Чепачет, Рой се учуди:

— А сега накъде тръгна? Тоя отива право в пущинаците!

— Може пък да е за добро — отговори Рей. — Където и да отива, наоколо ще има по-малко хора, отколкото в Провидънс или Бостън.

Известно време пътуваха мълчаливо, после Рой каза:

— Мислех си за онова там с Дорийн, кажи го де… пълномощното, което трябвало да й извадим, за да върти бара, докато сме вътре.

— Е, и? — попита Рей.

— А какво ще кажеш направо да й го прехвърлим?

— И защо, по дяволите, да й го прехвърляме?

— Ами какво правим, ако съдията ни тресне някоя глоба и трябва да продаваме бара, за да я платим? Или пък се окаже, че има закон, който не позволява на затворници да притежават лиценз за продажба на алкохол? Или пък ако случайно ченгетата открият Кениън и той вземе да си признае, че ние сме го накарали да ни съучастничи с оная жена? Тя може да ни съди и като нищо ще ни вземе бара.

— Имаш право — каза Рей. Този път по-малкият му брат казваше верни неща. — А смяташ ли, че можем да имаме толкова доверие на Дорийн? Ако й прехвърлим бара, може просто да го продаде и да изчезне.

— Дорийн знае, че ако направи такова нещо, ще я намерим и ще я пребием. Освен това тя е като нас. Не познава друго място освен Бостън, пък и майка й живее тук. Но едно нещо ще ти кажа, което трябва да й набием в главата: да не е посмяла да сменя името на бара!

 

 

Слънцето се бе скрило зад хоризонта и Демарко виждаше зад себе си фаровете на колата с братята. Когато наближи на километър и половина до изоставената сергия за плодове, той се запита: сигурен ли си, че искаш да го направиш?

В плана му имаше три потенциални проблема, първият и най-важен от които беше, че братята биха могли да имат пистолети.

Вторият проблем бе, че не можеше да се предвиди със сигурност какво щяха да направят, когато стигнеха до разклона зад сергията. Ако не постъпеха, както очакваше от тях, той също можеше да загине, защото едва ли беше в състояние да се бие и с двамата едновременно.

И третият проблем беше, че като нищо е надценил способността си да ги победи един по един. Беше достатъчно силен и мотивиран, но това бяха двама мъже, свикнали да се бият, докато той не беше.

Да се върна ли обратно в Бостън, или да следвам плана си? — питаше се Демарко. Накрая реши, че ще изпълни докрай замисъла; не го ли направеше, те пак щяха да го подгонят и евентуално да го спипат на място, където нямаше да има сегашните предимства. Пък и истината беше, че той нямаше търпение да премери сили с тях. Имаше да им връща за побоя, който му бяха нанесли.

Когато стигна до сергията за плодове, той отби колата и от този момент нататък всичко протече много бързо.

Демарко дръпна лостчето под арматурното табло, за да освободи ключалката на предния капак, грабна чорапа с картофа и слезе от колата. Той мина отпред и повдигна капака, после застана леко встрани от колата, за да се вижда от приближаващите автомобили. Беше готов да побегне във всеки миг, а автомобилът на братята Макнълти се приближаваше с бясна скорост към него.

* * *

— Я гледай! — провикна се Рой. — Повредила му се е колата!

— Падна ни това копеле — възкликна Рей. — На километри наоколо няма жива душа.

И той даде газ.

Усмивките на двамата братя бяха като кучешко озъбване.

 

 

Демарко видя как колата увеличи скорост и когато се приближи на стотина метра от него, побягна. След секунди беше при сергията за плодове. В тъмното, с черните си дрехи, беше почти невидим; приличаше на движеща се сянка.

 

 

— Видя ни! — каза Рой.

— Ще го хванем! — каза Рей и натисна спирачките.

Королата повлече гуми и спря, като за малко не се блъсна в задната броня на колата на Демарко. Те грабнаха бухалките за убиване на риба и хукнаха след него. С малките дървени боздугани в ръцете си и както бяха по къси панталони и маратонки на бос крак, братята приличаха на някакви пещерни хора, тръгнали на лов.

Когато подминаха сергията за плодове, те се спряха.

— Мамка му, къде изчезна той? — възкликна Рей. — Едва ли е далече, освен ако не е олимпийски шампион по бягане. Крие се някъде наоколо.

— Да, но тук е тъмно като в рог — каза Рой. — Трудно ще го видим. Дали Дорийн няма фенерче в колата?

— Нямаме време да търсим фенерче. Ако той има телефон, най-вероятно вече вика ченгетата. Трябва да действаме бързо.

Рей посочи с пръст наляво.

— Виждаш ли оня навес ей там?

— Да — отвърна Рой.

Тъмният силует на малка постройка едва се различаваше в мрака.

— Тръгнал е или насам — Рей посочи надясно, — или натам, в онази горичка. Аз ще хвърля един поглед в навеса. Най-вероятно е там или се крие отзад. Ти виж дали няма да го откриеш сред дърветата.

— Не мисля, че е добре да се разделяме — каза Рой.

— Ако не се разделим и ако не съм познал, че е в навеса, той ще мине между дърветата, ще заобиколи и ще излезе обратно на шосето, и после ще хукне да бяга по платното, докато мине кола и го прибере. И, както ти казах, ако има телефон, ще повика ченгетата. Хубавото е, че сме в някакви пущинаци и докато дойде полиция тук, ще съмне. Но трябва да действаме.

— Ако го видиш, викни, после започни да го биеш, аз до минута ще ти дойда на помощ. Ако аз го видя, ще направя същото. Но ако ти пръв го намериш, не го убивай веднага, искам и аз да участвам.

— Става — ухили се Рой.

Стиснал бухалката за риба, той се затича към овощната градина. Притесняваше го тъмнината; боеше се, че може да подмине врага, без да го забележи. Трябваше май наистина да потърсят фенерче в колата, но пък точно защото колата беше на Дорийн, дори да имаше фенерче, батериите му щяха да са изтощени.

 

 

Демарко наблюдаваше братята, докато се съвещаваха зад сергията за плодове, и видя как единият вдигна ръка и посочи към навеса за инструменти, а после в обратната посока, към овощната градина. В тъмното не различаваше чертите им, само набитите им мускулести тела. Какво ли бяха намислили? Да тръгнат заедно в едната посока или да се разделят?

Той се усмихна, когато единият тръгна към навеса, а другият се затича тромаво към градината.

Той стоеше прикрит зад стената от щайги, която бе построил точно до пътеката, водеща за овощната градина. Очакваше мъжът, който тичаше към него, или да подмине щайгите, при което Демарко щеше да го цапардоса в тила с увития в чорап картоф, или да надникне зад тях, за да види дали не се крие някой — и тогава Демарко щеше да го посрещне с дръжката от греблото.

Той чу как мъжът дотича до купчината от щайги и се спря. Явно се колебаеше дали да продължи напред, или да погледне зад щайгите. Ръката на Демарко стискаше чорапа и когато Рой надникна иззад стената от щайги, замахна с всички сили. От съприкосновението с черепа на Рой картофът стана на пюре. Демарко съзнателно бе сложил в чорапа картоф, а не камък или две шепи монети — той нямаше за цел да убива братята, а просто да ги извади от строя.

Но при цялата сила, която бе вложил в удара, дебелоглавото говедо не падна. Беше видимо зашеметен, но на крака. Затова Демарко захвърли чорапа и му цапардоса едно дясно кроше в челюстта… и тогава Рой вече се свлече. Беше в безсъзнание. Демарко го обърна по корем и върза ръцете му отзад с една свинска опашка. Друга стегна около глезените му. Отне му по-малко от минута, за да приключи с единия Макнълти. Сега бе ред на другия.

Демарко посегна към дръжката на греблото, подпряна зад купчината щайги, и тогава видя малката бухалка, която Рой бе носил в ръка. Приличаше на полицейска палка, дълга около трийсетина сантиметра. Той бе очаквал братята да са въоръжени и беше готов да се обзаложи, че Рей има същата бухалка. За разлика от картофа в чорап, това си беше смъртоносно оръжие и ако братята бяха започнали да го налагат, щяха да го убият. Което със сигурност беше и намерението им. След кратък размисъл Демарко реши да вземе бухалката на Рой вместо дръжката от гребло. Ако се установеше, че е ползвал оръжие, отнето от единия от нападателите, трудно щяха да го обвинят в предумишлено убийство. Или поне така се надяваше.

Той излезе иззад купчината щайги. В мрака не виждаше Рей, но подозираше, че е някъде около навеса за инструменти. Демарко нямаше никакво намерение да го гони. Вместо това се провикна:

— Макнълти? Ей, Макнълти! Току-що убих брат ти. — И след кратка пауза добави: — Заклах го като прасе!

В нощната тишина, далече от коли и градски шумове, се чуваше много добре. До него достигна крясъкът на Рей:

— Копеле мръсно! Сега ще те убия!

За разлика от Демарко, който беше облечен целият в черно, Рей беше по бяла тениска и макар да не виждаше лицето му, Демарко ясно различаваше в тъмното набитата му фигура, която тичаше към него. Точно както го искаше: съзнанието на Рей беше замъглено от жажда за мъст и той не можеше да мисли за нищо друго.

Демарко не тръгна да тича срещу него. Просто го изчака на място, стиснал бухалката в дясната си ръка. Не можеше да се види отстрани, но устните му се бяха разтегнали в усмивка.

Противно на очакванията на Демарко, Рей не се спря на известно разстояние от него. Той вярваше, че брат му е убит, и единствената му мисъл бе как да отмъсти. Затова с всички сили се нахвърли върху Демарко, без колебание, вдигнал бухалката в дясната си ръка, готов да я стовари върху черепа му. Но не забеляза, че Демарко се е снабдил със същото оръжие.

Демарко изчака, докато Рей стигна на около три метра от него, без вече да може да се спре, и запрати бухалката по главата му. С всички сили, точно както бе замахнал и с картофа. И не пропусна. Късата бухалка се превъртя веднъж във въздуха и уцели Рей точно между очите.

Главата на Рей залитна назад от удара и преди да бе успял да реагира, Демарко се нахвърли върху него. Първият му удар разби носа на Рей и след него Демарко продължи да удря — ляв, десен, ляв, десен, — докато го повали на земята, но и тогава не спря, докато той мърдаше.

Демарко трябваше да мобилизира цялата сила на волята си, за да спре да бие Рей. Не искаше да го убива, или по-точно, не желаеше да поеме правните последици, ако го убиеше. Затова го остави да лежи на земята и се изправи; гръдният кош го болеше от усилието.

Сега му оставаше само да аранжира сцената така, както искаше да я заварят полицаите. Най-напред извади връзките от маратонките на Рей и върза ръцете му с тях вместо с твърде удобните свински опашки. После се върна при Рой, който още лежеше в безсъзнание и това започваше да го тревожи. Демарко извади новото си ножче и сряза връзките на китките и глезените му, после ги хвърли в купчината щайги; след това той върза и ръцете на Рой с връзките на обувките му. Накрая вдигна чорапа с размазания картоф от земята и го запрати в ябълковата градина. Не биваше в никакъв случай полицаите да разбират, че той се е подготвял предварително за срещата с братята.

Демарко се върна при колата си и от там позвъни на 911. Каза на диспечерката, че колата му се е повредила и е бил нападнат от двама мъже с бухалки, които едва успял да отблъсне, но и двамата били в тежко състояние и имали нужда от медицинска помощ. Когато го питаха къде се намира, Демарко отвърна, че не знае точно, освен че е някъде по Пайн Орчард роуд, в близост до Чепачет. Добави, че е паркирал до изоставена сергия за плодове и е с вдигнат капак на колата.

— Ранен ли сте? — попита диспечерката.

— Не. За щастие. Но извадих истински късмет, че не ме убиха. — Той искаше тази част от показанията му да бъде записана.

Следващото му обаждане беше до полицай Фицджералд от Бостънското управление.

— Трябва ми помощ. Току-що бях нападнат от Рой и Рей Макнълти. Проследиха ме до една местност в Роуд Айланд…

— В Роуд Айланд?

— Да! Както и да е, колата ми се повреди, двигателят просто угасна, и те ме нападнаха. С бухалки. Аз успях да ги… надвия и сега и двамата са там, вързани.

— И двамата?

— Да. Вече сигнализирах на деветстотин и единайсет и полицията пътува насам. Но нямам представа в чия юрисдикция е инцидентът. Намирам се близо до Чепачет. Искам да се свържеш с който е тук шеф на полицията и да потвърдиш, че Макнълти са ме следили, докато бях в Бостън, да му разкажеш историята с Елинор Добс, а също и че двамата са подсъдими за трафик на оръжие.

— И как така успя да ги набиеш, след като са били въоръжени с бухалки? Да не би да тренираш карате или нещо такова?

— Просто имах късмет. А и какво значение има! Аз съм жертвата.

Оказа се, че шосето „Пайн Орчард“ попада в юрисдикцията на полицейския участък на Глостър, Роуд Айланд. Патрулната кола от Глостър пристигна с проблясващи сини и червени светлини петнайсетина минути след като Демарко бе подал сигнала. Пет минути след нея дойде и линейка.

Полицаят от Глостър — млад мъж на не повече от двайсет и пет години — взе показания от Демарко, докато медиците се занимаваха с братята.

— Както си карах, колата ми угасна и…

— Какво й е? — попита полицаят.

— Не знам, просто така угасна. Какво значение има? Както и да е, тъкмо бях вдигнал капака, когато братята Макнълти спряха зад мен и аз побягнах.

— Познавате ли нападателите си?

— Да. Те са престъпници от Бостън.

Демарко разказа накратко на полицая историята на братята: как са били наети да тормозят Елинор Добс и как впоследствие са били арестувани от федералните власти за трафик на автоматично оръжие с намерение да го продадат.

— По някаква причина — продължи Демарко — тези двамата, които, между другото, имат връзка с мафията в Провидънс, са си наумили, че аз имам пръст в арестуването им. След като съдът ги пусна под гаранция, започнаха да ме следят из Бостън. Може да питате полицай Фицджералд от Бостънското управление, той ще потвърди. И така, тази вечер, докато пътувах насам, за да се видя с един човек…

— С кого трябваше да се видите?

— Не е нужно да знаете името му.

Демарко бе очаквал въпроса какво всъщност търси посред нощ в пущинаците на Роуд Айланд. Но нямаше как да даде на полицая името на несъществуващ човек, за да му позвъни за потвърждение.

— Вижте — допълни той, — аз работя за конгресмен Джон Махоуни. — Споменаването на този факт най-малкото нямаше да му навреди. — Той ме изпрати да разговарям с един човек, който живее тук наблизо. Става дума за предстоящи изслушвания в Конгреса. Но не мога да ви кажа името му. Това е поверителна информация, поне докато минат изслушванията. Пък и какво значение има? Аз просто отивах да се срещна с този човек, когато колата ми се повреди и братята Макнълти ме нападнаха с бухалките, които видяхте.

Полицаят не изглеждаше убеден. Но пък скептицизмът си е обичайното състояние на един полицай.

— И как успяхте да ги набиете и двамата? — попита той.

— Да ви кажа, след като побягнах, първо се скрих зад онази сергия, после видях купчина щайги, притичах и застанах зад тях. Когато братята Макнълти стигнаха до сергията, те не знаеха накъде съм поел, затова единият тръгна нататък, за да види дали не се крия в онзи навес, а пък другият се насочи към горичката, за да огледа между дърветата. И така, когато единият стигна до купчината щайги, той надникна зад тях и в момента, когато главата му се подаде, аз го ударих.

— С какво го ударихте?

— С юмрук. С какво друго? Здравата го цапардосах, после с втори удар го проснах в безсъзнание.

— Ясно — каза полицаят. Което можеше да означава: впечатляващо!, или по-вероятно: що за глупости…

— После се затичах към колата си…

— Но нали казахте, че колата ви се е била повредила?

— Така е, но телефонът ми беше в поставката за чаши. Смятах да го взема и да позвъня на деветстотин и единайсет, и после да тръгна по шосето, за да се махна от тук, но в този момент другият брат ме видя. Беше се засилил към мен с бухалката и някак си се сблъскахме, той замахна да ме удари, но не улучи и тогава аз го ударих. Силно. И после сякаш нещо ми стана, започнах да го налагам и съм го нокаутирал. Вързах им ръцете, за да не ме нападат повече, и ви повиках. Истински късмет, че не ме убиха.

— Да, предполагам — каза полицаят. — Ще трябва да дойдете с мен до участъка.

— Какво? — повиши глас Демарко. Което прозвуча като: как смеете да не ми вярвате?

* * *

След час Демарко все още беше в полицейския участък на Глостър. Намираше се в стая за разпити и един по-възрастен полицай със сержантски нашивки на ръкавите го бе накарал да разкаже отначало как е бил нападнат. Когато полицаят го пита дали му е нужен адвокат, той отвърна:

— Адвокат ли? Първо, аз самият съм адвокат и, второ, за какво да ми е нужен? Тези диваци ме нападнаха и аз просто се отбранявах.

— Някак ми е странно как колата ви се е повредила точно там — каза полицаят. — На място с такива удобни скривалища. Другото, което ми се вижда странно, е, че пратихме човек да вдигне колата и той отрече автомобилът да е повреден.

— Ами не знам какво да ви кажа — отвърна Демарко. — Аз просто си карах и тя угасна, все едно беше свършил бензинът, но в резервоара имаше достатъчно. Може помпата да се е запушила или нещо такова. Откъде да знам? Не съм механик. Знам само, че колата угасна и извадих късмет, че успях да се скрия зад някакви щайги. Помислете сам: откъде съм можел да знам, че те ще са там?

Вратата се отвори, една униформена служителка подаде глава и каза на сержанта:

— Пат, някакъв полицай от Бостън е дошъл.

Двайсет минути по-късно Фицджералд влезе в стаята за разпит. По лилави бермуди и тениска с цвят на зелен лимон, опъната върху корема му, той не приличаше особено на служител на закона. Обаждането на Демарко го бе сварило вкъщи и явно не си бе дал труд да се преоблече, преди да седне в колата и да потегли за Роуд Айланд.

Известно време Фицджералд мълча и гледа втренчено Демарко, после посочи с пръст камерата, монтирана високо горе на стената.

— Казах им да изключат това нещо.

— Добре — отвърна Демарко.

Фицджералд помълча още малко и продължи:

— Ченгетата тук знаят, че не им казваш всичко, но аз ги убедих, че Макнълти са лоши хора, и те ще ги арестуват за нападението срещу теб.

— Добре — повтори Демарко.

— Но си мисля, че ти си им свил номер, Демарко. Мисля, че си ги… подмамил да дойдат до тук. Както си мисля и че ти им уреди да ги хванат с онези автомати.

За миг Демарко си помисли дали да не изиграе на Фицджералд сцена: лицето му отначало да изрази объркване, после шок и накрая възмущение от абсурдните и обидни обвинения на Фицджералд. Но не го направи. Вместо това го погледна право в кървясалите очи и каза:

— И да съм го направил, какво?

Фицджералд понечи да му каже нещо, но после и той размисли. Просто кимна и отвърна:

— Утре ще позвъня на федералната прокурорка, която им повдигна обвинението, и ще й кажа, че са те следили в Бостън и после са те проследили извън границите на щата, и са те нападнали. Тя ще говори със съдията, той ще им отмени гаранцията, след което двама федерални шерифи ще ги откарат в Бостън.

— Добре звучи — каза Демарко. — Как са братята, между другото?

— Нямам представа. Знам само, че не са умрели, иначе здравата щеше да загазиш. — Фицджералд се изправи. — Ти си играч, Демарко, а пък аз не обичам играчите. Съжалявам за станалото с онази възрастна жена, но ще се радвам, когато се разкараш от Бостън.

* * *

Рой и Рей Макнълти бяха в една и съща болнична стая, на две съседни легла с метални парапети отстрани. Левите им глезени бяха приковани с белезници за парапета. Пред стаята им стоеше на пост полицай и флиртуваше с една от сестрите.

И двамата бяха в съзнание, и двамата адски ги болеше глава. Рой имаше сътресение на мозъка, а Рей — превръзка върху смачкания си нос и половин дузина шевове под лявото око. И двете му очи бяха подути и посинени.

Рой Макнълти не помнеше какво го е сполетяло. Последният му ясен спомен беше как пристъпва към купчина щайги и се оглежда за Демарко, но след това нищо. Той попита, за трети пореден път — явно не помнеше първите два:

— Рей, какво стана, по дяволите?

 

 

Демарко си взе колата от глостърските полицаи и се прибра в Бостън; вече минаваше един през нощта, когато той хвърли ключовете на пиколото, бутна му десет долара бакшиш, понеже беше в отлично настроение, и веднага влезе в бара за едно питие преди лягане. Утре щеше да се заеме и с проблема Шон Калахан, който очакваше да бъде много по-опасен от братята Макнълти.