Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (31)

30

Демарко седеше в салона за заминаващи и чакаше да обявят полета му. Беше уморен, не бе спал добре и се молеше час по-скоро да намери седалката си в самолета, да затвори очи и да заспи.

Той и преди беше имал провали — кой ли ги няма? — но никога като този. Не бе успял да опази Елинор Добс и сега, донякъде благодарение на него, тя щеше да прекара остатъка от дните си, вперила поглед в стената. А макар да бе накарал братята Макнълти и Калахан да си платят за греховете, той не бе планирал Калахан да умре. За капак на всичко, след като бе притиснал Кастро в ъгъла, сега имаше насреща си бивш шеф на наркокартел и страховита убийца, които в някой бъдещ момент можеше да го натопят за убийството на бизнесмена. По-зле от това — накъде?

Телефонът му иззвъня, прекъсвайки мрачните му мисли; отново беше непознат номер. Можеше да каже единствено, че не е нюйоркски, нито от Бостън или Вашингтон.

Дали не беше отново Адел Томлин, решила да го наругае още веднъж от новото си скривалище, примряла от ужас, че хората на Кастро могат да се появят отнякъде? Отначало Демарко реши да не отговаря, но после размисли.

— Ало?

— Демарко, копеле мръсно! Защо й разреши да го направи?

— Какво? Кой се обажда?

— Елинор.

— Елинор? Звучиш ми добре. Слава богу!

— Разбира се, че съм добре. Само леко си ударих главата.

— Не беше никак леко, Елинор. Мислех си, че никога вече няма да се оправиш.

— Нищо ми няма. Отокът, или каквото е било там, вече спадна. А сега ми отговори на въпроса. Как допусна проклетата ми дъщеря да сключи сделка с Калахан?

— Не можех да я спра, Елинор. Ти беше недееспособна, а тя представи пълномощно. А и сделката си я бива, признай си. Измъкна от Калахан достатъчно пари, за да живееш, където си пожелаеш.

— Не исках да се местя! Казах ти, че заемам гражданска позиция срещу Калахан.

— Знам, но… Както и да е. Има някои неща, които е редно да знаеш. Братята Макнълти влизат в затвора.

— За това, което ми причиниха?

— Не, за контрабанда на автомати.

— Автомати?

— Да. Сега отиват на топло, за дълго. Сигурно някой ги е изпял.

— Страхотно!

— А Шон Калахан е мъртъв.

— Мъртъв?

— Да, застрелян. Полицията не знае кой е извършителят.

— Виж ти… Всъщност съжалявам да го чуя. Никога не съм му желала смъртта. Сигурно е някой, когото е прецакал с мръсните си сделки.

— Сигурно си права. Съжалявам, че се случи така, но в крайна сметка нещата ти се подреждат добре. След три години така или иначе щеше да ти се наложи да се местиш, а сега можеш да намериш чудесно жилище, където поискаш. Какво пък, може да се нанесеш в някоя сграда, която предприемач като Калахан се опитва да реновира!

— Ха, защо пък да не го направя?

— Елинор, просто се пошегувах.

— Знам, че се шегуваш. Аз обаче съм сериозна.

Демарко пристигна в офиса на Махоуни и каза на Мейвис, че трябва да се види с шефа. Искаше да му съобщи радостната новина, че Елинор е добре, войнствена както винаги и готова да превземе света. Освен това имаше да му разказва и за последната си среща с хубавата Мария.

Мейвис го накара да почака, защото в момента шефът има среща с конгресмен Симс. Страхотно, помисли си Демарко. Представяше си в какво настроение ще бъде Махоуни от срещата.

Десет минути по-късно Симс излезе от кабинета на Махоуни. Беше едър, тромав, към шейсетте, поне с трийсетина килограма по-тежък от времето, когато бе служил като морски пехотинец в Ливан. Изглеждаше като ударен от гръм; дори не погледна към Мейвис и Демарко, докато си тръгваше.

Демарко пристъпи в кабинета на Махоуни и го завари да пие бърбън, вперил мрачен поглед през прозореца.

— Как мина със Симс?

Без да обръща глава към него, Махоуни отвърна:

— Питах го дали наистина има „Пурпурно сърце“ и той в крайна сметка си призна всичко. Точно както си мислеше и Ема, че според него го е заслужавал и при първата си кампания, без много да му мисли, взел, че излъгал. След това просто трябвало да повтаря лъжата. Аз му казах да направи публично самопризнание, защото „Сърцето“ не е нещо, за което можем да се лъжем. Но му казах също, че когато това стане, аз ще съм там, плътно до него. И онзи човек, чийто живот е спасил, също ще бъде там, за да разкаже как Симс му се е притекъл на помощ и е получил наранявания, докато го е спасявал. А пък аз ще заявя, че Симс е порядъчен и смел човек, но просто е взел грешното решение в разгара на една напрегната кампания.

Махоуни пресуши чашата си и се извърна със стола, за да погледне Демарко в лицето.

— Но нищо подобно няма да се случи. Симс смята да подаде оставка. Каза ми, че няма желание да прекара остатъка от живота си, търпейки обидите и подигравките на своите опоненти. Нито пък да подлага жена си и децата си на подобно унижение.

— Смяташ ли да кажеш на някого, че Симс не е награждаван с „Пурпурно сърце“?

— Не. Не и ако подаде оставка. Освен това съм сигурен, че той никога повече няма да спомене за това. — Махоуни помисли малко и продължи: — Политиката в тази страна се изроди в касапница, мамка му. В едни други времена Симс щеше да си признае грешката и хората да му простят. Но не и днес.

Махоуни си наля още една чаша бърбън.

— И така, какви добри новини ми носиш като утеха, че току-що загубихме единствения избираем конгресмен демократ от Алабама?

Демарко го изгледа. Махоуни беше човек, изтъкан от противоречия, и той отдавна се бе отказал да го разбира.

— Всъщност имам една наистина добра новина — каза той и му съобщи за телефонния разговор, който току-що бе провел с Елинор Добс.

— Слава богу, че поне тя е добре — каза Махоуни. — Що се отнася до Калахан… Ако се въргаляш с прасета, няма как да не се окаляш.

Достойна епитафия за човек като Калахан.

После Демарко разказа на Махоуни за предупреждението, което бе получил от Кастровата амазонка: ако още веднъж се опита да досажда на Кастро, най-вероятно ще бъде натопен за убийството на Калахан. Реакцията на Махоуни бе:

— Дрън-дрън. Нищо не може да ти направи.

Лесно ти е на теб да говориш, помисли си Демарко.

— Освен това ми каза, че ако продължаваш да се занимаваш с Кастро, някои от приятелите му от картелите, които също са вложили пари в „Дилейни Скуеър“, може да се занимаят с теб.

— Така ли? — отвърна Махоуни.

О, не! По тона му Демарко веднага позна какво е намислил.

Махоуни посегна към телефона на бюрото си, натисна едно копче и каза:

— Мейвис, искам среща утре с шефа на Агенцията за борба с наркотиците. Някакви мексикански наркопласьори перат пари през строителен обект в Бостън, искам да ги видя обесени за топките.

Той остави слушалката и се обърна към Демарко.

— Ще им покажа как се заплашва член на Конгреса.

Демарко затвори очи и мислено се помоли: милостиви Боже, отърви ме от този луд човек! Даваше ли си сметка Махоуни, че, заяждайки се с Кастро, рискуваше и двамата да бъдат убити?