Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена (28)

27

Мария Васкес позвъни на Хавиер Кастро.

— Мисля, че утре трябва да действаме — каза тя. — Демарко ни е в кърпа вързан, но при Калахан ще се наложи да импровизирам. Ще изчакаме удобен момент някъде следобед, когато е сам. После ще трябва да го задържим, докато хванем Демарко. Ако утре не стане, ще трябва да изчакаме още един ден.

— А ако се обадят в полицията, че Калахан е изчезнал? — попита Кастро. — Той със сигурност има планирани срещи за следобеда, все някой ще се усети, че липсва.

— Няма проблем. Ще го накараме да се обади на всички, с които е трябвало да се среща, и да си измисли някакво извинение.

— Е, добре — каза накрая Кастро.

Той не обичаше импровизациите, но в крайна сметка Калахан ги улесни.

Шон Калахан седеше в офиса си, доволен, че поредният противен телефонен разговор най-после бе приключил. Минаваше седем вечерта, той беше уморен и искаше да си ходи. Слава богу, Рейчъл нямаше планове за вечерта и Калахан просто щеше да се излегне на канапето и да си почива. Това е проблемът с прекалено младите съпруги, каза си той — понякога просто ти изпиват силите.

Беше останал до късно в офиса, за да разговаря с един човек в Япония, където беше осем сутринта. Въпросният човек обмисляше дали да инвестира в проект, който все още беше в сферата на фантазиите, но пък имаше пари в излишък. Проблемът с него беше, че си бе наумил, че знае английски и вместо да ползва преводач, държеше да говори направо с Шон, с което го докарваше до побъркване. Шон не разбираше половината от казаното и на всяка втора дума го караше да повтаря и пояснява какво е имал предвид.

Но като се махнеше раздразнението от досадния разговор с японеца, нещата се нареждаха добре и той не се оплакваше от живота. Преди това се бе отбил на „Дилейни Скуеър“; откакто Елинор Добс му се бе махнала от главата, строежът вървеше почти по график. Беше му донякъде криво заради братята Макнълти. Адвокатът им му бе позвънил преди около седмица — братята искали да се видят с него, и той му бе казал, че няма нищо против, но не знаеше кога ще може да отдели време, за да отиде с колата си до ареста. Не че му се разговаряше с тях, но си каза, че все пак е редно да го направи — двамата бяха такива откачалки, че по-добре да не ги дразни излишно.

Той чу звъна на телефона в секретарското помещение и си помисли, че може да е Рейчъл, макар че Рейчъл обикновено му пращаше есемеси, когато държеше да му досажда. Той натисна светещия бутон на апарата пред себе си и каза:

— Ало?

— О, господин Калахан, не исках да ви безпокоя. Опитвах се да се свържа със секретарката ви, за да поискам среща следващата седмица.

— Нея я няма — каза Калахан. — В момента съм сам и ако искате да си уредите среща или каквото и да било, трябва да говорите с нея. Графикът ми е в компютъра й.

Всъщност той беше качен в мобилния му телефон, но на него не му се занимаваше с това тъкмо сега.

— Утре ще я потърся — каза мъжът.

Калахан се запита кой ли беше пък този — говореше с лек акцент — и за каква среща ставаше въпрос. Както и да е. Време бе да си тръгва.

Той изгаси осветлението и излезе, като отвън провери дали вратата е заключена. Докато крачеше по коридора, забеляза трима млади мъже до асансьора. Приличаха на латиноси и имаха леко заплашителен вид, но бяха с костюми и вратовръзки и не приличаха на гангстери. Той се запита с кого ли се бяха срещали в сградата. На етажа имаше и адвокатски кантори; може би бяха клиенти на някоя от тях.

Шон пристъпи към асансьора, кимна на тримата мъже и тогава забеляза, че бутонът за повикване не беше натиснат. Защо не го бяха натиснали? В следващия момент разбра защо.

Единият от мъжете извади пистолет със заглушител и го насочи към гръдния му кош.

— Господин Калахан, върнете се в офиса си. Ние ще дойдем с вас. Ако направите някоя глупост, ще ви убия.

Той позна гласа на мъжа — беше същият, който току-що бе позвънил, за да говори със секретарката му. Кои, по дяволите, бяха тези хора?

Тръгнаха към офиса и мъжът с пистолета му нареди да отключи вратата. Докато се занимаваше с ключалката, Калахан каза:

— В кабинета ми няма пари. Имам около петстотин долара в портфейла си. И кредитни карти, разбира се.

В отговор мъжът го смушка в гърба с дулото на пистолета си и каза:

— Влизайте вътре.

Накараха го да седне на стола зад бюрото си и мъжът с пистолета продължи:

— А сега се обадете на жена си и й кажете, че тази вечер ще закъснеете много. Поставете телефона на високоговорител. Ако се опитате по какъвто и да било начин да й дадете знак, ще ви убием, след което ще отидем в къщата ви на Бийкън Хил и ще убием и нея.

— Господи! Какво искате от мен?

— Обадете се!

Шон натисна бутона за високоговорител и набра номера на Рейчъл. Когато тя отговори, каза:

— Здравей, аз съм. Тази вечер ще се прибера доста късно.

— Защо? Какво става?

Направи му впечатление, че не звучеше особено разочарована.

— Трябва да разговарям с един човек в Япония, но той закъснява.

— Толкова късно вечерта?

— В Япония е утре сутрин. Както и да е, човекът ще се забави и трябва да изчакам да се чуя с него. След което ще се видя с един от адвокатите. Така че ще закъснея.

— Е, добре. Когато, тогава.

Той понечи да й каже, че я обича, но Рейчъл вече бе затворила.

 

 

За вечеря Демарко си обу хубав панталон и си сложи синя риза с къси ръкави, която според него отиваше на очите му. Целия ден бе прекарал по бермуди и тениска заради жегата, но реши вечерта да се поизтупа малко, а още не беше решил къде да отиде. Първо щеше да обърне едно питие в бара на хотела и да се посъветва с бармана — младеж на име Сам, когото вече усещаше като роднина — за прилично заведение, където да вечеря.

Лоби барът на „Парк Плаза“ беше леко ексцентрично място, но Демарко вече му бе свикнал. В него имаше ниски маси с кресла, чиято дамаска наподобяваше кожа на жираф. Но най-странни бяха фотографиите по стените — големи черно-бели снимки на модели, като прическите на жените бяха в стила на 50-те или 60-те години на миналия век. Мъжете бяха с костюми с тесни вратовръзки и меки шапки, държаха чадъри и носеха очила с рогови рамки. Най-впечатляваща беше снимката на симпатична брюнетка с прическа в стил Джаки Кенеди; беше с шапка, рокля на точки и обувки с високи токове. В ръцете си с бели ръкавици държеше два обръча. Демарко се запита какво ли символизираха.

Той седна на един от столовете пред бара и Сам се приближи, за да му вземе поръчката. Той имаше дебела мускулеста шия, която изтъняваше нагоре в малка глава. Напомняше на Демарко на онзи герой от филма „Бийтълджус“, на когото му бяха смалили главата.

— Както обикновено?

— Защо не — отвърна Демарко.

Докато му поднасяше чашата мартини със „Столичная“ и резен лимон, Сам го попита:

— Е, как ви мина денят?

Демарко си каза, че Сам едва ли очаква от него да му се жалва от Бостън, жегата и от Махоуни, затова отвърна:

— Чудесно.

Той вдигна чашата, каза мислено „наздраве“ на дамата с обръчите и понечи да отпие от мартинито си, когато чу до себе си женски глас:

— Джанет, всеки път постъпваш така! Защо, кажи ми? Решаваме да правим нещо заедно и в последния момент онзи идиот ти се обажда, ти ме зарязваш и тичаш при него. Той няма да остави жена си заради теб и ти го знаеш! — Тя помълча малко, после добави: — Не, Джанет, не желая да слушам повече. Чао!

Още докато говореше, тя се настани до Демарко и пусна върху бара тежката си чанта, която тупна глухо на плота, сякаш вътре имаше топка за боулинг. Демарко се извърна да я огледа, първоначално раздразнен, че се бе разкрещяла практически в ухото му, но като я видя, забрави раздразнението си.

Тя беше разкошна жена. На около трийсет и пет, към метър и седемдесет, с едри гърди, изпънали докрай тънката материя на бялата блуза, и стройни, загорели бедра, подаващи се до половина изпод къса черна пола. Косата й с цвят на пчелен мед стигаше до раменете; кожата на лицето й също му напомняше на мед.

Тя се обърна към Демарко и с печален тон каза:

— Сестра ми. Трябваше да се срещнем тук на по едно питие и после да вечеряме някъде заедно, но тя взе, че ми върза тенекия. Ходи с някакъв женен и… няма значение. Извинете. — Тя се огледа. — Тук има ли барман? Имам нужда да пийна нещо.

Демарко видя Сам и замаха с ръце като луд. Той не искаше жената да си тръгва.

— Ей, Сам! Сам!

Сам се приближи и Демарко му каза:

— Дамата има нужда от едно питие.

— Какво бихте желали, госпожице? — попита Сам.

— Гимлет с водка.

— Пиши го на моята сметка, Сам — добави Демарко. — Днес не й е ден, поне това мога да направя за нея.

— О, нямаше нужда! — каза тя, като го докосна по ръката. Дланта й беше топла и мека.

— Аз съм Джо — представи се той.

— Мария — каза тя.

После жената му обясни, че работела в маркетинг отдела на голяма фармацевтична компания. Преди години двамата с Ема бяха разследвали една такава компания, за което едва не бяха платили с живота си, и оттогава той нямаше особено високо мнение за фармацевтичния бранш. Но дори Мария да му бе казала, че прилага евтаназия върху новородени котенца, Демарко щеше да й го прости. Отначало очите й му се бяха сторили кафяви, но всъщност бяха по-скоро зелени; тя имаше и най-изящните устни, които някога бе виждал.

Демарко й каза, че е адвокат и че макар да живее във Вашингтон, през цялото време пътува до Бостън по работа. Когато Мария го попита с какъв вид право се занимава, той й обясни, че не се занимава точно с право, а по-скоро с решаване на политически проблеми. Тя изглеждаше искрено впечатлена, а Демарко бе готов да ходи на ръце, за да я впечатли.

Когато допиха чашите си, той каза:

— Тъкмо се готвех да излизам да вечерям. На две преки от тук има италиански ресторант. Ходил съм и преди там, много е добър. След като сестра ви така и така ви е вързала тенекия…

— С удоволствие — прекъсна го Мария, като отново го докосна по ръката. — Само да отида да си пооправя грима.

На нея грим изобщо не й трябваше.

— Ще ви чакам във фоайето след пет минути — добави тя.

Демарко изчака да минат две минути и отиде във фоайето, и след още две минути видя Мария да се задава към него като някакво видение на високи токчета. Господи, какво тяло! Тя го хвана подръка и когато тръгнаха към изхода, Демарко почувства леко убождане по дясната си ръка — онази, за която го бе хванала.

— Ох! — каза той.

— Нещо не е наред ли? — попита Мария.

— Не, просто… усетих нещо.

Докато наближаваха изхода на хотела, главата му беше някак олекнала. Демарко не разбираше какво става — все пак бе изпил само едно питие. След още няколко крачки коленете му започнаха да се подгъват; имаше чувството, че губи съзнание.

— Мисля, че трябва да седна…

Последното нещо, което запомни, бяха двамата мъже, застанали до него — Мария я нямаше, но двамата го крепяха от двете страни и му помагаха да пристъпва към вратата…